Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Secrets of the Geisha, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009 г.)

Издание:

Кихару Накамура. Спомените на една гейша

ИК „Прозорец“, 2000

Художник: Буян Филчев

Коректор: Тотка Димитрова

ISBN 954-733-110-8

 

Kiharu Nakamura. Memorien einer Geisha

Bastei-Lübbe-Taschenbuch

История

  1. — Добавяне

С кола през Америка

Постепенно започнах да усещам, че ми липсват стимули за живот. Хранех се добре, мързелувах, бъбрех на бебешки език с малкия, учех прости граматични правила с момичетата — това не ме водеше доникъде.

Естествено в Маями имаше чудесен театър, където представяха мюзикли от Ню Йорк. За съжаление съставът беше скромен. В „Кралят и аз“ не излизаше Жул Бринер, в „Анатевка“ не виждахме Зеро Мостел. Ролите се изпълняваха само от хора кияи-но-о.

Понятието кияи-но-о трябва да бъде обяснено. В кабуки на сцената седят няколко прислужнички в едноцветни розови кимона с черни сатенени колани, които са вързани косо отзад. Всяка от тях изрича по една дума в определено изречение.

Първа прислужничка: Мо сотто (малко)

Втора: кочи е (насам)

Трета: кия (ела)

Четвърта: и-но-о (моля)

Ако свържем думите правилно, изречението ще прозвучи горе-долу така: „Елате малко по-близо.“ Ала четирите прислужнички произнасят думите поотделно. Те не са звезди, само статисти.

Повечето от турнетата в Маями — до седемдесет процента — бяха с участието на такива кияи-но-о (разбира се, имаше и изключения като Карол Бейкър и Чарлс Бронсън). Артистите, които на Бродуей бяха втори състав или се разхождаха по сцената, без да говорят, получаваха правото да изпълнят главни роли в Маями. Разбира се, някои от тях бяха много талантливи и през следващия сезон получаваха по-големи роли. Истината е, че в американските мюзикли, които отиват в Япония, също играят много артисти кияи-но-о. Само че японците дори не го подозират.

Копнеех за културния живот в Ню Йорк. Страшно ми се искаше да посещавам добри концерти и театрални постановки. Освен това исках да видя отново приятелите си. Живеех вече четвърта година в Маями и започваше да ми става скучно.

След като реших да се върна в Ню Йорк, изведнъж се разбързах. Трябваше да продам къщата, която си бях купила, и да си събера багажа. Първата ми работа беше да се обадя на фирмата за недвижими имоти, която беше уредила формалностите по покупката на къщата. Имах късмет, защото посредниците бяха много мили и отношенията ни бяха не само служебни, но и приятелски. Всичко се уреди без проблеми, успях да продам къщата си на почти двойна цена.

Осведомих се при една спедиторска фирма за разходите по транспорта. Сумата беше огромна: около десет хиляди долара. Това щеше да погълне всички пари от продажбата на къщата.

Обадих се на Робърт, който живееше в Ню Джърси, и му описах проблема си. Той ми отговори, че веднага ще заяви полет за Маями, и ме помоли да не предприемам нищо до пристигането му.

Робърт пристигна в Маями и уреди въпроса с присъщата си енергия. Наехме голям контейнер, напълнихме го с мебели и покъщнина, закачихме го за стария ми буик и бяхме готови да потеглим към Ню Йорк. Опаковахме грижливо отделните вещи и подарихме всички ненужни неща на студентите (непрестанно се чудех колко много вещи съм насъбрала). За да стигнем до Ню Йорк, трябваше да прекосим осем щата, а това означаваше да пътуваме три или четири дни. За щастие двама млади американски доценти също се готвеха да пътуват за Ню Йорк, така че взехме и тях в колата и щяхме да се сменяме на волана. Бях много щастлива, че имам на разположение трима силни мъже, които щяха да натоварят багажа. Всичко беше решено. Стана ми тъжно, че трябваше да се разделя с Шамико, и помолих младата двойка, която се нанесе в къщата ми, да полага особени грижи за котката. Качих се в колата заедно с Робърт, Клинт и Реймънд, двамата млади доценти, и потеглихме. Купихме хладилна чанта и я напълних с плодове, сокове, шунка и сирене за сандвичи.

Хубавото в това пътуване беше, че се хранехме не по хотели и ресторанти, а сред природата. Закусвахме в планините под зелени дървета и слушахме песните на птиците; на обед сядахме на морския бряг, където се разбиваха вълните. Нощувахме в крайпътните мотели. В Япония мотелът е най-обикновена крайпътна гостилница, докато мотелите по американските магистрали са изискани малки хотелчета с плувни басейни и ресторанти. Тъй като разстоянията в Америка са огромни, в мотелите нощуват старци, родители, младежи и бебета.

Една сутрин закусихме в близост до водопад и Клинт и Реймънд се изкъпаха в бистрите му води. Често имахме такива хубави преживявания. Беше съвсем различно от пътуване със самолет, когато не виждаш нищичко от природата.

От Маями магистралата минаваше през Джорджия, Южна и Северна Каролина, Вирджиния, Мериленд, Делауеър и Ню Джърси. Чак тогава идваше Ню Йорк. Едва при това пътуване разбрах колко огромна е Америка.

Около тридесет мили след Маями от двете страни на пътя се разпростряха безкрайни портокалови плантации. В Япония много харесват калифорнийските портокали, но и плодовете от Флорида са много сочни и вкусни. Впрочем тук отглеждат и много грейпфрут.

Тъй като тръгнахме рано сутринта, бях още сънена. Миналата вечер бяхме товарили контейнера и все още бяхме изтощени от усилията. Все още се хваля с издръжливостта си, но този път трябваше да си поспя. Докато наблюдавах прекрасните портокалови дървета, отрупани със зрели плодове, неусетно заспах. Седях на предната седалка, климатичната инсталация работеше отлично, по радиото предаваха нежна музика. Спах дълбоко и спокойно.

Реймънд ме събуди едва за обяд. Когато отворих очи и погледнах часовника, вече беше един и половина.

Огледах се и реших, че сме объркали пътя. Пътувахме вече четири часа, а от двете ни страни все още бяха портокаловите плантации. Отново осъзнах каква грамадна страна е Америка.

Спряхме на място за почивка. Щатът беше поставил дървени пейки и масички, за да могат пътниците да се нахранят удобно. Извадихме хляб, шунка, салами, домати. Краставиците ядохме по японски обичай с мисо. Великолепен обяд.

Тъй като и тримата мъже разбираха от изкуство, през цялото време разговаряхме за живопис — от Гоген до Утамаро. До границата на Джорджия, която дойде след около два часа, пътят продължи през портокалови плантации и гледката не се промени. От двете страни на магистралата, която свързваше двата щата, бяха построени „зареждащи станции“ за портокалов сок. Прясно изстисканият и добре охладен сок се предлагаше в големи картонени чаши, а на някои места го раздаваха дори безплатно като местен специалитет. Пътниците, които бяха оставили много мили зад гърба си, приемаха с благодарност освежителната напитка. Някои молеха да напълнят със сок и съдовете им за вода.

Когато влязохме в Джорджия, местността се промени рязко. Веднага пролича разликата между богатия и бедния щат. В Джорджия добре поддържаните странични платна на Флорида се превърнаха в тесни, посипани с чакъл и обрасли с овчарска торбичка канавки. Разбира се, самата магистрала беше отлична, както във всички щати, само страничните платна бяха различни. Във Флорида често виждахме едри бели птици от рода на рибарите, изправени неподвижно сред моравата, покрай аутобана цъфтяха нежнолилави цветчета. В Джорджия местността беше гола и пуста, склоновете каменисти. На всяка граница ни посрещаше огромна табела: „Добре дошли в Джорджия“, „Добре дошли в Южна Каролина“.

Магистралата в Южна и Северна Каролина беше много зле поддържана. Във Вирджиния, Мериленд и Делауеър страничните платна бяха много по-добри, по моравите си играеха диви зайчета. В Джорджия и Южна Каролина не видяхме нито една птица.

Може би тези неща не зависят чак толкова от богатството или бедността на щата, колкото от управлението на щатските средства.

Пътувахме бавно и тъй като се сменяхме на волана, изобщо не се уморявахме. Напредвахме без произшествия. В един мотел на Южна Каролина имаше представление на Мери и Джими Озмънд. Ако бяхме малко по-добре облечени (всички носехме дънки, тениски и износени маратонки), непременно щяхме да ги гледаме. Ала представлението беше вечерно, в ресторанта на мотела, и видът ни беше крайно неподходящ. (Ако представлението беше на Питър Сийлър, сигурно щях да отворя контейнера и да си намеря официално кимоно!)

Във Вирджиния има огромен залив, Чесапийк Бей, над който е построен мост. Мостът е съставен от множество мостове, разположени един за друг. Тъкмо си прекосил единия и си мислиш, че си стигнал до края, когато виждаш следващия. От първия до последния мост пътувахме 2,2 мили. От двете страни беше океанът, по вълните плаваха корабчета и рибарски лодки. Чуваше се и бумтенето на моторните лодки.

Накрая минахме през Мериленд, Делауеър и Ню Джърси. В Делауеър е седалището на известната фирма „Дюпон“ (там произвеждат всичко, от огромни атомни реактори до обувки от изкуствени материали, запалки и найлонови торбички). В Ню Джърси видях как фермерите сееха с помощта на самолети…

След като прекосихме осем щата, най-после стигнахме в Ню Йорк. Робърт ми бе наел малък, но много приятен двустаен апартамент, където пренощувахме всички.

С таксите за аутобаните, с нощувките в мотели (с конска опашка, дънки и тениска се представях за японска студентка и ползвахме намаление; освен това вземахме двойна стая, в която слагаха две допълнителни легла) и с храненията, които плащах за всички, дадох малко по-малко от 700 долара. И днес се радвам, че предоставих цялата работа по преместването на един местен човек като Робърт.