Кихару Накамура
Спомените на една гейша (49)

Сайонара, Андрю

В момента работя като консултант в операта. Тъй като повечето опери се представяха на италиански, миналата година (1986) започнах да уча и този език. Трябваше да знам поне основните понятия, за да мога да се разбирам с артистите на сцената, да им давам съответните знаци.

Как стана така, че влязох в света на операта?

Първоначално работех в домове за физически и умствено увредени деца. Там бяха събрани дечица от най-различни националности (нали бяхме в Ню Йорк) и всички ме даряваха с много обич и привързаност. Постепенно разбрах, че всяко дете е ценно само за себе си и заслужава да бъде обичано.

Там срещнах малката италианка Мия. Тя беше монголоид и съвсем мъничка. Мислех, че е най-много на осем години, а тя се оказа на четиринадесет. Имаше нежни кръгли очи и когато се покатерваше като бебе в скута ми, не можех да не я прегърна. Другите деца ревнуваха и се надпреварваха кое да се сгуши в скута ми.

Запознах се с майката на Мия и често ходех на гости на семейството. Таткото на Мия, Антонио Галбано, беше известен оперен режисьор, а до раждането на Мия майката била оперна певица. Явно двамата се бяха оженили доста късно. Той ми изглеждаше около шестдесетте, тя беше с десетина години по-млада от него.

Един ден направих за Мия кукла от хартия. Когато ми казаха, че тази вечер таткото ще се върне от Италия, понечих да се сбогувам, но всички настояха да остана и да вечеряме заедно. Насядахме около масата — бащата и майката, Мия, бабата и аз — и се насладихме на оригиналната италианска кухня (впрочем това е любимата ми кухня). Италианските домакини правят соса за спагети с месо в продължение на три дни, а домашно приготвените спагети бяха гордостта на бабата.

Докато се хранехме, госпожа Галбано разказа на мъжа си, че Мия е много привързана към мен, непрестанно говори за мен и не иска да ме пусне.

След това заговорихме за операта.

Преди войната, когато заговореха за опери, японците имаха предвид „Мадам Бътерфлай“, „Бохеми“, „Сън в лятна нощ“ „Травиата“, „Аида“ и „Кармен“. Познавах всички тези опери и бях убедена, че знам всичко за операта.

— Имали ли сте възможност да гледате европейски опери в родината си? — попита ме бащата на Мия.

— Да, при нас също има оперни театри и аз много обичам операта — отговорих и изброих кои опери съм гледала в Япония.

Разказах, че в Япония има много певци, които пеят на японски (преди войната това беше задължително). Накрая го попитах колко европейски опери има.

— Най-старите рядко се появяват на сцената, а най-новите не са по вкуса ми. Мисля, че в момента по различните сцени се играят около 250 опери — отговори спокойно той.

Една не паднах от стола. Аз си въобразявах, че знам всичко за операта, а се оказа, че познавам едва 14 или 15 опери! Какъв срам! Като жабата в кладенеца.^[1]

— Ако искате да научите нещо за операта, най-добре е още утре да идете в някоя обществена библиотека. Аз също имам добра специална литература и с удоволствие ще ви заема някои книги. Имате ли желание да работите в операта? — попита господин Галбано.

Той беше оперен режисьор, а жена му имаше магазин за оперни костюми. Бях въодушевена от предложението.

Още на следващия ден последвах съвета му и отидох в близката библиотека.

Голямо беше учудването ми, когато разбрах, че известният Пучини (авторът на „Мадам Бътерфлай“) никога не е бил в Япония. Вече споменах за това, но бих искала да дам някои подробности. Казват, че отишъл в Рим и се представил в японското посолство, за да разпита посланика Ояма Йосуке за японската музика.

Ако беше потърсил корейци или китайци, „Мадам Бътерфлай“ щеше да изглежда съвсем различно и японската гейша щеше да изпълнява китайски или корейски мелодии.

Когато гледах операта, бях неприятно изненадана, че Сузуки призовава Изанами и Изанаги^[2] пред будистки олтар, а чичото на Бътерфлай, който е будистки монах, говори с думите на свещеник от Шинто. Причината за това е, че Пучини никога не е бил в Япония. Ако беше отишъл там, сигурно нямаше да направи тези грешки… Ала музиката е така прекрасна, че никой не забелязва тези дребни недостатъци. Сигурно аз съм единствената, която всеки път се дразни от недостоверните сцени.

В библиотеката, където ме изпрати господин Галбано, видях много снимки на оперни представления. В Копенхаген мадам Бътерфлай носеше износен юката. Представлението в операта на Ню Сити беше истинска катастрофа. Ако това беше училищно представление, можех да извиня ужасните костюми с мизерния бюджет, но в Сити Опера билетът струва петдесет или шестдесет долара. Въпреки това майката и лелята на мадам Бътерфлай носеха панталони до коленете и сламени шапки. Нещото, което трябваше да представлява сватбен воал, беше лепнато на челото на булката и тя приличаше на милосърдна сестра с касинка…

Толкова се ядосах, че отидох право при интенданта на Сити опера.

Исках да говоря с продуцента и да го помоля да промени поне някои детайли. В Япония никой не отива на сватбата на роднина, облечен като виетнамски бежанец, освен това японският булчински воал е съвсем различен от европейския. Ала можах да говоря само с фризьора и автора на костюмите.

— Вече четиринадесет години си служим с тези костюми и не можем изведнъж да ги променим. Вършете си вашата работа и не се месете в нашата — гласеше отговорът им.

Можех да си приказвам колкото си искам, но никой не ме слушаше. Колко жалко.

По тази причина, след като ме назначиха за консултант, започнах да произвеждам всички реквизити сама. Уших бяло сватбено кимоно, горно кимоно, булчински воал, донесох съдове за саке за ритуалната сватбена наздравица на младата двойка, нагласих будисткия домашен олтар, камбанката, плочката с имената на мъртвите, приготвих и черните кимона на майката и роднините, хаори и хакама за мъжете, освен това сервиз за пушене, каничка за чай, даже подложки за японските чашки.

Много вестници ме похвалиха. „За първи път видяхме една истинска японска «Мадам Бътерфлай»“. Или както писа един критик: „Днес за първи път гледах операта с истинско удоволствие и без чувство за неловкост.“ „Качествата на консултанта допринесоха да гледаме една постановка, много различна от предишните. Свалям шапка на продуцента, който е бил достатъчно умен да ангажира японка.“

Бях много щастлива, а господин Галбано, който ме бе въвел в този свят, беше изключително горд с мен.

Когато бях свободна от представленията и репетициите, работех усърдно в домовете за увредени деца и в един старчески дом. Работата ме държеше в постоянно напрежение, въпреки това намирах време и за собствените си интереси. Тъй като с удоволствие шия и плета, имах занимания за цялото лято.

През това време небето спусна в скута ми един прекрасен подарък. Случи се на 2 юни 1974 година.

Първата репетиция на „Мадам Бътерфлай“ се състоя в голямата католическа църква в италианския квартал на Бруклин. Режисьорът Франко Жентилеска ме закара с колата си. Свещеникът ни чакаше на входа и тъй като всички го поздравяваха, аз също казах на италиански „Бонджорно, падре“. Той беше видимо трогнат, че една японка в кимоно го е поздравила на италиански, и продължихме разговора си, макар че аз знаех само няколко думи. Все пак успях да му обясня, че съм нещо като хореограф на „Мадам Бътерфлай“.

Свещеникът беше посещавал Япония и обичаше страната ми. Влязохме в църквата. От задната страна имаше вътрешен двор, зад него голямо помещение с чудесна сцена. Пианистът беше вече там, артистите се бяха качили на сцената и разговаряха с режисьора. Ролята на мадам Бътерфлай беше поверена на известна певица, която вече бях консултирала.

Бяха отворили няколко сгъваеми стола и аз зачаках знака на Жентилеска. Беше ранно лято, затова носех светлосиньо лятно хаори от тънка коприна. Тъй като ми беше доста топло, свалих хаорито, сгънах го и го оставих на стола зад гърба си.

На сцената започна репетицията. Четиридесетгодишен доста пълен мъж пееше с пронизващ тенор. До него стоеше млад, едър, красив баритон, който се включваше от време на време.

Дебелият се наричаше Гаетано и изпълняваше ролята на Пинкертон, младият красив баритон беше американският консул Шарплес. Всеки, който ги видеше редом, би сметнал дебелия за Шарплес, а красавеца за Пинкертон.

След малко дадоха почивка.

— Трябва ви бяла коса, брадата също трябва да е поне посивяла. Постарайте се да изглеждате колкото се може по-стар — каза режисьорът на младия мъж.

Следях внимателно какво става на сцената и се чудех защо дебелият трябва да играе ролята на любовника, а младият Адонис се задоволява с ролята на старец.

След предварителния разговор дадоха почивка за кафе. Красивият млад мъж слезе от сцената и затърси нещо по сгъваемите столове. Профилът му беше възхитителен. Когато стигна до мен, попитах го какво търси.

— Нотите си. Оставих ги някъде тук и не мога да ги намеря — отговори той. Сетих се, че когато сложих хаорито си на стола, бях покрила зелена и доста дебела папка с ноти.

— О, прощавайте — извиних се аз, вдигнах своето хаори, подадох му търсените ноти и отново се извиних смутено.

— Няма нищо, няма нищо. — Той се усмихна на съкрушения ми вид. — Аз съм Андрю и изпълнявам ролята на баритона.

И аз се представих.

— Ах, вие сте мис Накамура. Чувал съм много за вас. Вие сте отличен консултант. Вчера слушах как сопраното Мария ви хвалеше.

Зарадвах се, че знае името ми. Оставих отново хаорито си на облегалката на стола, той взе нотите си и съвсем естествено седнахме едни до друг.

С гъстата си тъмнокестенява коса и дълбоките зелени очи Андрю изглеждаше фантастично. Побъбрихме малко, той ми разказа, че е на двадесет и пет години и няма нито родители, нито братя и сестри. Аз му казах, че също си нямам никого.

Скоро към нас се присъединиха Мария (мадам Бътерфлай), Синди (Сузуки) и хористите. Репетицията на първо действие под компетентното ръководство на Жентилеска беше свършила. Качих се на сцената и обясних на хористките как да разтварят чадърчето за слънце, като придържат ръкавите на кимоната, обясних им как да се покланят и да си служат с ветрилото.

— Ще повторим репетицията от самото начало, но преди това ще направим четвърт час пауза — обяви Жентилеска и всички слязоха от сцената. Отецът беше донесъл кафеварка и черпеше всички с кафе.

— Мис Накамура, желаете ли мляко и захар? — Андрю ми донесе чаша кафе и седна до мен. Малко преди началото на следващата репетиция ме попита дали имам време да обядваме заедно.

Не можех да повярвам на ушите си — той ме канеше на обед! Бях толкова щастлива, че едва не се разскачах като момиченце.

— Ако имате време, ще се срещнем в дванадесет и половина пред Карнеги хол във „Фонтана ди Треви“.

На следващия ден ръмеше дъждец. Носех дъждобран с цвят на глициния, под него виолетово кимоно с изрисувана река. Над главата си бях разпънала лилав японски чадър на змийски очи^[3].

Когато влязох във „Фонтана ди Треви“, заведение, което се намираше точно срещу Карнеги хол, Андрю вече ме чакаше. Огледа с нескрито одобрение дъждобрана и чадъра ми.

Носеше камера и помоли да ме снима. Излязохме навън и направи много снимки пред ресторанта. После помолихме управителя да ни снима двамата. Тъй като Андрю беше висок повече от 1,80 м, аз му стигах едва до рамото.

Дамата в приемната ни придружи до маса в задната част на ресторанта, където никой нямаше да ни смущава. Във вазата беше поставена прекрасна розова пъпка, завързана с розова панделка.

Този дъждовен ден беше трети юни.

Оттогава отбелязваме трети юни като годишнина от началото на любовта ни.

Макар че и двамата пътувахме много, нареждахме нещата така, че да се срещаме поне два пъти седмично. Ходехме заедно на приемите, които даваха моите и неговите приятели и хората от операта. Нюйоркчаните са големи любители на всички видове приеми.

Постоянно бяхме заедно. На Коледа, на Великден, в Деня на благодарността, на празненствата за рождените дни на приятелите ни, на благотворителните представления на оперната гилдия. Ако отивах някъде сама, веднага ме питаха къде е Андрю. Ако той се появеше без мен, веднага го питаха къде съм.

Андрю преобърна досегашния ми живот с главата надолу. Обаждаше ми се всяка вечер; когато си ушивах ново кимоно, бързах да го покажа първо на него. Получавах платовете от Япония и тъй като си шиех сама, с удоволствие се консултирах с него. Дори когато беше някъде на път, непрекъснато се търсехме по телефона. Придружих го на турнета в Европа и в много щати на Америка.

На 14 април следващата година стана нещо много интересно. Бяхме поканени на рождения ден на приятеля ни Карл, който беше от немски произход и известен дизайнер на костюми. Той бе сътворил костюмите на Баришников, който междувременно е известен и в Япония. Карл навършваше четиридесет и две и естествено двамата с Андрю бяхме между гостите.

Носех празнично светлосиньо кимоно с развяващи се ръкави и шарка на черешови цветчета. Черешовите дървета цъфтяха в цялото си великолепие (празникът във Вашингтон беше вече започнал). Кимоното ми се хареса на всички и ми направиха много снимки.

Когато обявих, че аз също имам рожден ден, Франко вдигна тост за четиридесет и втория ми рожден ден и го обяви пред всички. Явно беше изтълкувал „един и същи ден“ като „еднаква възраст“. Вероятно съм изглеждала младежки свежа в празничното си кимоно (тогава бях на шестдесет години). Андрю се зарадва много на четиридесет и втория ми рожден ден и ме поздрави сърдечно.

Оттогава двамата с Карл всяка година организираме общо празненство за рождените си дни. Всички приятели от балета, операта и изобщо от музикалния бранш вярват, че с Карл сме на една възраст. Междувременно и самата аз съм почти убедена в това.

Дружбата с Андрю беше неоценима за мен и ме обогати в много отношения. Той ме водеше на опера, на кино и мюзикли, които според него заслужаваха да се видят. Разбира се, посещавахме известни представления като „Котките“ или „Хорус Лайн“, но той харесваше много повече не така пищните изпълнения, а например „Пиаф“, където една френска звезда представяше живота на великата певица.

Андрю ме заведе на аржентинско танго и на много добри филми. Той не посещаваше популярните забавни филми, а избираше произведения, които според критиците бяха интересни и обогатяващи, после ми ги обясняваше. Изпитвах дълбока благодарност към този прекрасен млад човек. Наистина беше дар от небето да имам учител, който ми обясняваше просто и разбрано живописта, музиката и развлекателната индустрия.

Когато отивах в Токио, той ми се обаждаше всяка сутрин от Ню Йорк, Канада, Франция, Испания или където беше в момента.

Всяка сутрин си правех прическа за него, гримирах се за него и само за него обличах особено кимоно. Когато имахме среща, се вълнувах като малко момиче, изпробвах пред огледалото различни якички и избирах все нови и нови кордели за колана.

Всяка година на 22 декември в Кристал Руум на Уолдорф Астория се организираше бал на оперната гилдия. Андрю беше блестящ в ушития по мярка смокинг. Аз бях винаги до него в празнично кимоно с широки ръкави. Когато танцувахме валс, хората се спираха и ни гледаха.

Майката на Андрю починала, когато той бил седемгодишен. След това живял сам с баща си и старата немска икономка в голяма вила. Баща му бил англичанин и работел като адвокат в Тексас. Починал, когато Андрю бил на тринадесет години.

Момчето отишло в швейцарски интернат. Тъй като свирел добре на пиано, решил да стане пианист. Учителят по музика открил впечатляващия му глас и го убедил да учи пеене. След като завършил училище, Андрю се върнал в Америка.

Записал се да учи музика в университета в Тексас, след това посещавал музикалното училище в Ню Йорк. Благодарение на един професор, който се отнасял към него като към собствен син и управлявал оставеното от баща му наследство, студентският му живот в Тексас и Ню Йорк бил много приятен и след изпита имал добри професионални шансове. Професорът и жена му се грижели трогателно за него.

Често срещах семейството на професора на приеми. Възрастният господин беше почти на осемдесет години, но всеки месец пътуваше за Италия и Лондон, за да дирижира опери. Преди петдесет години жена му била примадона, но сега страдаше от ревматизъм, не можеше да ходи и характерът й беше станал много труден. С мен обаче беше винаги любезна.

В Япония хората щяха да клюкарстват до насита за мен и Андрю, да пускат злобни намеци по наш адрес, но тук всички ни гледаха добронамерено и никой не намираше, че разликата във възрастта е неестествена.

Понякога посещавах професора и жена му. Веднъж им занесох кукла, облечена като гейша, и те я харесаха толкова много, че я сложиха на пианото.

Когато Андрю имаше уроци, често отивах да го взема от дома на професора.

Понякога водехме професора в Сентрал парк и ядяхме суши, които бях приготвила (носех ги в специална лакирана кутия, каквато японците използват за изложбите на цветя). Понякога седяхме край езерото или под разцъфтелите черешови дървета и аз се чувствах като в Япония. Беше прекрасно и през есента, когато листата на дърветата бяха пъстро обагрени. Особено харесвах хълмовете, на които си играеха катерички.

През зимата излизахме на разходка в парка с карета. Стелещият се сняг бързо засипваше следите от колелата на каретата. Колите бяха стари возила с един кон и висок покрив, кочияшът носеше пелерина и старомодна тривърха шапка като на Наполеон. Конят тропаше равномерно и ни унасяше. Главата ми беше увита във виолетова стола и почиваше удобно на гърдите на Андрю. И двамата наблюдавахме унесено танцуващите зад прозорчето едри снежинки.

Когато Андрю бил на шест години, баща му го довел в Ню Йорк и го возил с карета в Сентрал парк…

Тогава малкото момче си пожелало по-късно, когато стане възрастен мъж, да пътува с любимата си през снега на Сентрал парк. Затова всяка година чакахме с нетърпение снега и веднага наемахме карета, за да се повозим в парка.

Бях на седмото небе. Когато бях с Андрю, се чувствах като младо момиче. Той ме научи на толкова много неща и беше наистина възрастен, зрял човек. По-зрял от мен.

Когато има млад любовник, възрастната жена винаги се чувства претоварена. В Япония, а и в Америка, често се случва тя да го издържа. Андрю имаше много по-големи доходи от моите и от всяко свое турне ми носеше подарък. От Испания получих прекрасно ветрило и шнола за коса, от Италия камея (която използвах като брошка за оби), от Франция шнола за коса от Клоазен и т.н. На всеки подарък беше сложена картичка, на която беше написано: „На човека, за когото мисля винаги и навсякъде“. Чрез Андрю животът ми стана наистина достоен за живеене. От първата ни среща минаха десет години и спомените ми са без изключение прекрасни. Макар и възрастна, аз бях необразована и научих много важни неща от Андрю, който беше толкова умен и добър…

През тези десет години разбрах много неща за живописта, музиката, литературата и театъра и всичко благодарение на Андрю. Той ми даваше да чета книгите, които според него си заслужаваха да бъдат прочетени, водеше ме на театър, на музикални представления, на изложби и на кино.

Водеше ме само на представления, които самият той вече беше гледал и смяташе, че са добри. Затова не посещавах пиеси, концерти или филми, които бяха скучни.

Разбира се, японските съпруги не можеха да се удържат и ми задаваха твърде интимни въпроси за връзката ми с Андрю.

В японския клуб се бях запознала с три четиридесетгодишни дами с академично образование. Запознанството ни се ограничаваше само в размяна на учтивости. Често ги срещах на приеми у американски приятели. Нямам представа дали мъжете им бяха важни личности в японските фирмени представителства, или незначителни чиновници. Във всеки случай имах чувството, че трите образуваха клика.

Една вечер ме привикаха в един ъгъл.

— Къде е днес Андрю? — попита едната.

— Има представление в Мичиган — отговорих, след което госпожа Н. се ухили и каза:

— Накамура-сан е винаги там, където е и Андрю.

— Добре, хайде да я поразпитаме — настоя госпожа О.

— Не, не бива, такива неща не се разказват на публично място — възрази третата.

— Но нали именно вие пожелахте да узнаете повече за връзката им.

Много ми се искаше да им изкрещя, че не е редно да ме разпитват, но реших да се упражня в търпение и се засмях:

— Какво толкова интересно има? Питайте спокойно.

— Най-много ни интересува каква е връзката ви с Андрю и колко сте интимни — заговори направо госпожа О.

Ако бях от Осака, щях да им кажа да вървят по дяволите. Връзките ми с Андрю засягаха само мен. И най-близките ми американски приятели никога не биха се осмелили да ми зададат този въпрос. Що за безсрамие? Така можеха да се държат само журналисти от жълтите вестници, стари клюкарки или жители на предградията.

— Мислете каквото си искате — засмях се надменно аз.

Жълтите вестници често съобщават, че някоя си четиридесетгодишна филмова звезда обича двадесетгодишен артист. Защо японците не престанат да се занимават с тези излишни неща? Нямат ли си по-добра работа?

Явно тези съпруги на бизнесмени нямаха никаква работа, много от тях скучаеха и точно затова се интересуваха особено силно от живота на другите. Какъв отговор очакваха от мен, защо ме разпитваха по този начин за Андрю?

За щастие ние с Андрю живеехме в Ню Йорк. В Япония красивите ни чувства със сигурност щяха да бъдат стъпкани в калта и десетте години нямаше да минат така хармонично.

 

Както винаги, отпразнувахме Коледа на бала на оперната гилдия, а за Нова година бяхме канени у Карл. На бала на оперната гилдия в хотел „Плаза“ около Андрю се завъртя една ужасна тридесетгодишна американска пианистка, но остана много учудена, когато аз реагирах напълно спокойно. Във всеки случай балът мина чудесно, посрещането на Новата година също беше много весело.

След това трябваше да изнеса няколко лекции в университета на Мериленд. Върнах се в Ню Йорк на дванадесети януари. Когато Андрю ми се обади, тъкмо се занимавах с четирима японски ученици, на които преподавах пеене.

— Обадих се веднага, след като се върнах, и оставих съобщение на секретаря — казах му аз.

— Още съм в Кънектикът, но много искам да вечеряме заедно — отговори Андрю.

Учениците ми бяха дошли отдалеч, освен това трябваше да наваксаме няколко урока. Не исках да ги отпратя, без да сме си свършили работата, затова реших да си довърша урока. Андрю ме разбра веднага.

— Тогава ще отложим вечерята за по-късно. Все пак не сме се виждали две седмици.

Тази вечер една от ученичките ми ме отведе с колата си в италианския ресторант „Контрапунто“ на Шестдесета улица, където щяхме да вечеряме. Андрю ме чакаше.

Извиних се, че съм закъсняла, и изразих учудване, че тази вечер съм излязла толкова късно. Обикновено се срещахме към шест или седем и даже когато вечеряхме в неговия апартамент, гледахме да не закъсняваме. Следващия ден ни чакаше работа, освен това вечерта беше студена и миришеше на сняг… Както винаги, разговаряхме за работата си и за много други неща. Когато ме изпрати до вкъщи, вече минаваше дванадесет.

Както винаги, изчаках колата му да се скрие зад ъгъла, без да подозирам, че никога повече няма да се видим.

Сутринта на 25 януари Андрю загина при автомобилна злополука. Смъртта настъпила моментално.

Когато Карл ми се обади и каза „Андрю е мъртъв“, аз реших, че се шегува, и отговорих само „Аха“… Ала когато Карл със сериозен глас ме помоли да отида веднага в болницата „Рузвелт“, се разтреперих с цялото си тяло.

Не помня как съм взела такси и съм отишла в болницата, помня само, че много бързо се озовах отново вкъщи. Когато пристигнах в болницата, той беше вече мъртъв.

— Не, не! — пищях аз и отказах да го видя за последен път. Да видя със собствените си очи мъртвото тяло на Андрю — нямаше да го понеса. Като повтарях с пресекващ глас „не, не“, избягах навън, качих се в таксито и се прибрах вкъщи.

Не можех да повярвам, че е мъртъв.

Вкъщи се строполих на пода и дълго седях като вкаменена. Треперех и треперех, в главата ми беше празно. Колко ли време съм прекарала така?

Постепенно дойдох на себе си. Боговете ми бяха изпратили безценен дар, но само след десет кратки години ми го бяха отнели. Реших, че трябва да им бъда благодарна за възможността да прекарам десет щастливи години в толкова напреднала възраст.

Радвам се, че не видях мъртвото лице на Андрю. Не искам и да си го представям. Красивите му черти, меката кестенява коса, силното, мускулесто тяло — до смъртта си ще запазя в спомените си младия и красив Андрю.

Наредих на масичката снимките му, за да виждам красивото, усмихнато лице, и организирах самотно бдение над мъртвия. Изгорих най-скъпите благовонни пръчици… Андрю ги харесваше много и не се уморяваше да повтаря как хубаво ухаят.

Късно вечерта семейство Б. и Карл ми се обадиха, за да ми съобщят кога ще бъде погребението. Извиних се, че имам треска, и не отидох. Какво да правя на погребението, как да се държа? Не исках да вярвам в смъртта на Андрю.

Под предлог, че съм настинала, отказах всички уроци и лекции. Не помня колко време съм прекарала вкъщи. Сложих телефона точно пред себе си (явно дълбоко в себе си очаквах Андрю да се обади)… Тъгата ми се увеличаваше с всеки ден. Не можех да стана, не исках да се храня, не исках да се раздвижа.

В тази ситуация можех да изплача мъката си на един-единствен човек — Робърт. В Америка използват израза „да се наплача на рамото на приятел“. Когато отидох при него с празен поглед и не можех дори да се разплача, той ме прибра в дома си, нахрани ме и ме утеши.

— Андрю е мъртъв. — Досега бях мълчала, но пред Робърт се разхълцах неудържимо. Робърт не каза нищо, само милваше гърба ми. Той беше моето спасение. Вместо да говори нищо незначещи утешителни думи, той мълчеше, защото знаеше, че това беше най-доброто за мен.

По-късно научих от Карл, че когато се връщал от представление в една църква на Ню Джърси, Андрю се сблъскал с кола, която изскочила от страничната улица. Катастрофата станала на отбивката за Ню Йорк. Шофьорът бил шестнадесетгодишен негър без книжка, колата била открадната. Момчето тъкмо било отмъкнало колата и бягало, затова карало като лудо.

Тъй като празнувах рождения си ден заедно с Карл, Андрю никога не научи истинската ми възраст. Тази година през април щяхме да отбележим петдесет и третия ми рожден ден. Андрю беше убеден, че съм малко над петдесетте, и това беше щастие за мен. И затова му бях благодарна.

Андрю беше в началото на своя успех. Едва бе навършил тридесет и пет години.

Както знаете, оперните певци, особено баритоните, постигат успехи и слава едва след четиридесетата си година. Кариерата му се развиваше толкова добре. Смъртта му беше трагична загуба не само за мен.

Когато след четири и половина месеца ме оперираха поради счупване на кост, а малко по-късно ми направиха операция от рак в Токио, непрестанно се молех на Андрю да ме закриля. Не изпитвах страх от операциите. Знаех, че ако умра, ще видя отново Андрю, и това ме правеше щастлива.

Когато вървя по улиците на Ню Йорк, понякога изпитвам такава тъга, че спирам и не смея да продължа. На Пето авеню, в Сентрал парк, в Грийнуич Вилидж, в Линкълн Сентър, в Рокфелер Сентър — навсякъде срещам Андрю.

Бяхме заедно само десет години, но за мен те бяха най-големият дар от небето.