Кихару Накамура
Спомените на една гейша (12)

Театър кабуки

Когато английската аристократка лейди Б., вече възрастна дама, посети Япония с осемнадесет– или деветнадесетгодишната си внучка, английският ми вече се беше подобрил значително.

Днес непременно щяха да ги нарекат ВИП гости. Инумаро Тецузо от хотел „Империал“ ми се обади лично, защото дамата пожелала да й организират „Geisha girl party“, като поканила десетина гости, все чужденци, служители в английското посолство и други, в ресторант „Шинкираку“. Г-н Инумару от „Империал“ също присъстваше на приема, а Кофуми представи прекрасния танц „В храма Дойо“ (Дойойи). Приемът мина успешно и всички се забавляваха много добре.

За спомен гостите и участниците получиха кутии от дърво пауловниен, в които имаше големи кърпи от крепсатен, изрисувани с батик. Чуждестранните гости отвориха кутиите си веднага и се развикаха възхитено. Тогава не можех да си представя, че човек би могъл да отвори подаръка си веднага след получаването му, и бях смаяна от видяното. На всичкото отгоре повечето гости веднага си вързаха кърпите или просто ги сложиха на раменете си. Дотогава не бях помисляла, че японската кърпа за носене може да се използва и като шал. Чудо след чудо.

Разбира се, ВИП-гостите бяха придружавани от преводачи с най-висок ранг. Нашият беше надменен възрастен мъж с тънки, извити мустачки. Държеше се нахално, непрекъснато подчертаваше важността си, като че ли беше единственият на света, който говореше английски.

Лейди Б. ме хареса и след приема ми се обаждаше всяка сутрин. Ходехме заедно на покупки или я водех в парка „Хибия“. Говорех колкото се може по-малко с лейди Б. и внучката й, въпреки това преводачът непрекъснато ме поправяше. Сигурно е бил много образован, щом не можеше да понесе лошия ми английски. В същото време английската лейди хвалеше начина ми на изразяване и твърдеше, че имам чудесен британски акцент. Тя се стараеше да говори с мен, колкото се може по-често, за да упражнявам езика.

За мен това беше чудесна възможност, обучение по жив разговор, затова отговарях зарадвано и с много старание. Очевидно и това възмущаваше стария преводач, защото почна да се държи с мен направо подло. Опитвах се да оставам на заден план и да го изтикам в центъра, но не винаги успявах.

Ала когато Кофуми ни представи танцова сцена от пиесата „В храма Дойо“, в която използваше воал от крепсатен, и преводачът обясни, че изпълнителката тъкмо идвала от банята, не можах да се въздържа.

По време на представлението мълчах, за да не го засрамя, но по-късно разказах на лейди Б. какво точно се случва в пиесата „В храма на Дойо“ и обясних, че в сцената с шала съвсем не става дума за излизане от банята.

По онова време много мъже, които бяха работили като статисти в Холивуд или стюарди на презокеански параходи, ставаха преводачи. И по-късно съм срещала преводачи, които направо ме изпотяваха с обясненията си.

След два или три дни г-н Инумару ми каза, че дамата желае да я придружа в театър кабуки. За мен беше голямо удоволствие да й обяснявам сцените в кабуки, защото ги познавах в подробности. Като чух, че и преводачът ще дойде, реших отново да го оставя да играе главната роля, макар да се страхувах, че пак ще изтърси нещо за „излизане от банята“.

 

В тази връзка искам да опиша малко по-подробно тогавашната театрална сцена^[1].

Божественият дует Кикугоро IV и Накамура Кичиемон изпълняваше стари и нови пиеси. Един от прославените артисти по онова време беше извънредно красивият Ичимура Узаемон XV, който докарваше до екстаз всички жени, от бабите до младите момичета, с изпълнението си на героичните роли Сукероку, Кираре Йоза и Наосамураи. Узаемон и Кичиемон имаха разкошни, лесни за подражание гласове. Образът на Кичиза (разбойник, преоблечен като жена), представен от Узаемон, Кираре Йосабуро или „Като по време на земетресение“^[2] на Кичиемон, както и Сано Жиозаемон бяха коронни номера в репертоара на всички имитатори на гласове.

Тези имитатори бяха истински творци. През лятото се качваха на лодките си, излизаха в река Сумида и пътуваха от чайна на чайна. През зимата обикновено ходеха по двама и посещаваха всички известни ресторанти.

Лятната обиколка с лодки минаваше през Янагибаши и Шимбаши. Артистите спираха пред всяка чайна, в която имаше прием. По желание на гостите те изпълняваха най-добрите си номера от брега. Изправени до прозорците на първия етаж в „Канетанака“ и „Хориу“, гостите им викаха да изпълнят „Орхидеева пеперуда“ (Ранчо) или „Гарванът на зазоряване“ (Акегарасу), след което артистите подхващаха с прекрасните си гласове:

— Когато се срещнахме в Йоцуйя… — Или: — Готова съм да дам живота си за него, защото го обичам…

Накрая гейшите им носеха бакшиш от името на клиентите. Обикновено бакшишът беше увит в японска хартия. Изправени в лодката си, те подаваха дълга бамбукова пръчка с кошничка, в която приемаха бакшиша.

Ако някой гост си поръчаше „Бентенкозо“ от Кикугоро, имитаторът започваше:

— Ако не я знаете, сега ще чуете историята за…

Ако гостът пожелаеше „Йосабуро“ на Узаемон, другият имитатор рецитираше:

— Една лекомислена любов го доведе до гибел…

Във всеки случай Кикугоро, Кичиемон и Узаемон бяха най-любимите изпълнители.

Когато след години разказвах на приятелите си за имитаторите на гласове, трябваше да обяснявам изкуството им с всички подробности. Колкото и да се стараех да внуша на младите хора атмосферата през онези дни, те не можеха да добият истинска представа за имитаторите на гласове и голямото им майсторство.

 

Но да се върнем в театъра.

Тогава последният Узаемон беше още жив и изпълняваше ролята на принцеса Йодо в „Листо от пауловниен“ (Кири хитоха) седнал (защото вече не можеше да се държи на краката си). От това необичайно положение се получаваше една извънредно достойна и наистина необикновена принцеса Йодо. Все още помня и странно глухия глас на Узаемон в ролята на Ишида Мицунари.

Кикугоро IV изпълняваше ролите си с дълбок, специфичен тон и макар че беше доста надебелял, изглеждаше гъвкав и мъжествен.

Очарователен беше и Кагами жиши, „танц на лъва пред огледалото“, който някога бе възхитил Кокто. Заради Кикугоро уголемяваха кулисите, така го правеха да изглежда по-дребен и крехък. Той излизаше иззад могъщите борове като миловидна камуро — така се наричаха младите помощнички на куртизанките — с кукленско личице и високо вдигнати вежди и танцуваше сцената „Вечерно чакане“. Или се появяваше с лакирана шапка изпод висящите глициниеви храсти в ролята на крехката глициниева фея. Сигурно ви се струва невероятно, че Кикугоро изпълняваше роли на млади и нежни момичета. В нормалния живот най-голямата му страст беше да навлече кожените гамаши, да нахлупи шапката и да излезе на лов.

По онова време Кикугоро тежеше около сто килограма и специално заради него бяха построили огромни кулиси. Този единствен по рода си опит да го представят на сцената дребен и крехък беше голям успех.

Години по-късно гледах на Бродуей мюзикъла „Котките“, които имаше огромен успех. Една от причините беше, че кулисите бяха изградени от перспективата на котките, столовете, масите, котлите, всичко беше уголемено. Американците никога не бяха виждали подобно нещо и театралният художник получи много похвали за оригиналната си идея.

 

Да се върнем отново към английските дами. Когато лейди Б. влезе в театър кабуки, представлението тъкмо започваше. Първото изпълнение на Кикугоро беше танц азума. След първия номер светлосинята завеса падна — това означаваше, че действието е свършило. Кикугоро седеше в лодка, облечен и гримиран като красива принцеса с черна кърпа на главата и светлосиня одежда и носеше барабан с пясъчен часовник.

— О, beautiful, beautiful^[3] — шепнеше въодушевено лейди Б., а нашият високообразован преводач обясни:

— Number one kabuki dancer in Japan.^[4]

Тъй като Кикугоро имаше едро, кръгло лице, зрителите забравяха напълно, че имат пред себе си мъж. Когато започна да танцува и развя ветрилото и ръкавите на светлосинята си дреха, английската лейди и внучката й извикаха възхитено:

— Wonderful, wonderful!^[5]

След това затъмниха сцената, за да сменят декорите. В мрака прозвуча киймото-пеене. След няколко минути изведнъж стана отново светло и започна танцът тобае.

На сцената излезе мръсен селски ратай с препаска на слабините, наметнат с къс работен жакет и с голям дървен съд за саке на рамо, тръгнал на лов за плъхове, които всяка вечер излизат от скривалищата си. Този мръсен тип нямаше никаква прилика с красивата принцеса отпреди и лейди Б. се осведоми кой е изпълнителят. Преводачът усърдно запрелиства програмата си, извади очилата си от джоба, поклати замислено глава и отново потърси в програмата.

— Сигурно има печатна грешка. Написано е Кикугоро. Ще се осведомя и ще ви кажа.

Този път не издържах. Гневът ми беше толкова силен, че не можах да се овладея.

— Печатна грешка? Вие очевидно се шегувате. Само за минути красивата принцеса се превърна в мръсен селски ратай. Това е величието на Кикугоро. Защо не се вгледате по-внимателно в танца му? Надали ще откриете прилики между двете изпълнения. Не намирате ли, че това е върхът на представлението, най-яркото доказателство за майсторството на Кикугоро?

— Невероятно! Наистина ли е предишният артист? — погледна ме смаяно преводачът, но не забрави да говори на японски, за да не разберат дамите.

— Това е голямото изкуство на Кикугоро — повторих гордо, сякаш аз бях изпълнила двата танца. Лейди Б. следеше изпълнението с възхитен поглед, неспособна да произнесе нито дума.

Танцът беше невероятно жив и весел. Един плъх се влюбва в мръсния селски безделник. Облечен в костюм с дълга опашка, плъхът правеше такива чувствени движения, че всички примираха от смях.

По-късно в Америка се появиха популярните комични фигури Чарли Браун и кучето му Снупи. Кучето има човешки чувства и говори езика на хората. Когато преди години обяснявах на няколко служители в посолството танца тобае, посочих именно този пример и те ме разбраха по-добре.

Дамата беше приковала поглед в сцената и не се помръдваше. Когато изпълнението свърши, тя помоли преводача да се обади веднага в магазина за цветя на хотел „Империал“. Двадесет и пет минути след почивката пристигнаха два прекрасни букета рози — единият с розови, другият с червени. Бяха толкова големи, че едвам ги държаха. Червените рози бяха вързани с тъмночервена, а розовите с розова панделка.

Лейди Б. беше решила да посети Кикугоро в гримьорната му и да му поднесе букета червени рози. Внучката й щеше да поднесе другия букет. За съжаление нашият първокласен преводач нямаше представа как да уреди срещата. Трябваше аз да помоля менажера на Кикугоро, г-н Макино, да уведоми артиста и да му обясни, че дамите са възхитени от видяното и непременно желаят да му изкажат благодарността си. Щом чу това, Кикугоро се зарадва много и веднага ни покани да го посетим. Вече разгримиран, наметнат с халата си, украсен с шарки йоки-кото-кику, той седеше пред голямото огледало в гардеробната си и ни чакаше. Тази шарка се състои от клончета, пръчици кото (които са съставна част от японската цитра) и хризантеми. Само Кикугоро носеше на халата си тази щастлива шарка, която означава и „да получиш добри вести“.

— За мен е истинско чудо, че прекрасната принцеса и мръсният ратай бяха изпълнени от един артист. Много съм щастлива и се чувствам почетена, че имах възможността да срещна такъв велик артист — заговори развълнувано лейди Б. и му връчи букета. Внучката й му подаде розовия букет и Кикугоро засия. След това дойде фотографът на хотел „Империал“ и направи чудесна снимка на лейди Б. и Кикугоро. Дамата наистина изглеждаше щастлива.

— Не си отивайте — помоли ме тя. — Би било жалко да се разделим, след като всичко е толкова прекрасно.

Върнахме се в хотела, пихме кафе в стаята й и разговаряхме. Обясних защо в кабуки не играят жени, а женските роли се изпълняват от мъже. Забележителното е, че създателката на кабуки е жена на име Окуни от Изумо, която претворила в нови форми старите храмови танци. Настроението на преводача се влоши видимо и той побърза да се сбогува.

На следващия ден имах ангажимент с Хайаши Кен и Кондо Хоруо.

— Защо вчера те нямаше до късно? — попитаха сърдито те. — Бяхме получили хонорар и искахме да те поканим в „Прюние“ (много скъп френски ресторант в Токийската градска зала). Обадихме се няколко пъти, но ни казваха, че още не си се върнала от кабуки.

Разказах им за случилото се в театъра. Тъй като бях сред добри приятели, не внимавах какво говоря и сигурно съм се разбъбрила повече, отколкото трябва.

— Ангажирали са първокласен преводач, но той нямаше представа кога идва кулминацията на представлението. Не знаеше, че Кикугоро се превръща само за минути от красива принцеса в мръсен селски безделник, като интерпретира и двете роли в индивидуален танцов стил. „В програмата пише Кикугоро, но сигурно има печатна грешка. Ще се осведомя и ще ви кажа.“ — Такива глупости говореше! И като че ли това не е достатъчно, завчера гледахме сцената на любовния урок от „Храма Дойо“, в която изпълнителката танцува с кърпа, и той заяви, че тъкмо излизала от банята. Направо ме уби. Той е професионален преводач и е длъжен да се подготви… Това е недопустимо за първокласен преводач, не мислите ли! — възмущавах се аз.

На следващия ден вестник „Мийако“ публикува злобна бележка: „Неспособен преводач, гейшата Кихару кипи от гняв.“ Божичко, помислих си аз, но вече нищо не можеше да се направи. Сама си бях виновна. Приятелите ми бяха разказали историята на трети човек и той я бе публикувал. Вече беше твърде късно. Написано беше черно на бяло…

На следващия ден, тъкмо когато се готвех да отида на поредния прием, телефонът иззвъня. Домашната прислужница Фумия обясни с пресекващ гласец:

— Някой е много възбуден и настоява да говори с вас… — Фумия беше много чувствително момиче и лицето й беше побледняло като тебешир.

— Елате в пет часа на входа на хотел „Империал“. Искам да говоря с вас — заяви груб мъжки глас.

— Кой сте вие? — попитах.

— Отговорник на обединението на преводачите. И не си мислете, че ще се измъкнете.

— Разбира се, че не. Ще дойда.

За да не тревожа баба, изписах на лицето си безгрижна физиономия и продължих да се приготвям за приема. Когато пристигна Хан-чан, моят постоянен хакоя, реших да го посветя в тайната.

— Погрижи се след десетина минути да събереш поне трима млади и силни водачи на рикши пред входа на хотел „Империал“.

— Какво има? Станало ли е нещо? — Хан-чан ме погледна уплашено.

— Нищо не е станало. Внимавай да не издадеш нещо на баба.

Той кимна с глава и се усмихна съзаклятнически.

— Ще стоите на почтено разстояние от другата страна на улицата и ще дойдете само ако вдигна ръка.

Излязохме от къщи. Когато слязох от рикшата пред хотела, там вече чакаха петима млади мъже с жакети. Най-големият се обърна към мен:

— Вие ли сте Кихару?

— Да, за какво става дума?

— Да отидем на паркинга пред площадчето.

По онова време пред всеки хотел имаше свободен терен, зад който беше паркингът за автомобили.

— Не можем ли да разговаряме тук? Защо искате да отидем на паркинга?

— Тук минават твърде много хора.

— Кои сте вие всъщност?

— Членове на обединението на преводачите — обясни един висок и слаб младеж, а тлъстият му приятел изпъхтя:

— Вие обидихте нашата чест.

— Преводачът на английската дама е нашият учител. Ти, вещице, го нарече невежа и ние няма да търпим подобно отношение — продължи мършавият. После отново се обади дебелият:

— Ти си едно нахално хлапе и сега ще си получиш заслуженото.

— Какво лошо има в това, че съм нарекла невежата невежа? — попитах гневно, макар че сърцето ми биеше уплашено.

Вбесен, дебелакът изкрещя:

— Как смееш да говориш така?

— Хайде да идем на паркинга, хората вече ни зяпат — предупреди слабият.

Това беше вярно. Петима едри млади мъже със заплашителен вид, заобиколили младо момиче в официално кимоно, не могат да не събудят вниманието на минувачите. Постепенно около нас се събраха любопитни зрители. Погледнах уж случайно към другата страна на улицата и видях Хан-чан и трима млади водачи на рикши. Веднага ми олекна.

— Нима твърдите, че човекът, който обясни танца от „Храма Дойо“ като излизане от банята само защото се изпълнява с кърпа, е ваш учител? Според мен е нечувано един първокласен преводач да не знае, че Кикугоро владее до съвършенство изкуството на превъплъщаването. Вашият така наречен учител е професионален преводач и трябва да се подготвя сериозно за ангажиментите си. Какво лошо съм направила? Къде виждате нахалството ми?

След тази реч бяха толкова разгневена и нещастна, че се разхълцах неудържимо. Надойдоха още зрители. Петимата се смутиха.

— Какво става? — питаха минувачите.

Хан-чан и тримата водачи на рикши стояха на отсрещната страна и ме гледаха очаквателно. Очевидно чакаха знак, за да ми дойдат на помощ. Тогава от хотела излезе един господин.

— Какво става, Кихару? — Беше господин Суга от рецепцията, който между другото беше извънредно красив мъж. Даже филмовият актьор Уехара Кен и Сано Шужи не можеха да се мерят с него. Той говореше много добре английски, беше висок, с класическо оформено лице. Това беше най-красивият японец, който съм виждала през целия си живот.

Известният холивудски продуцент Сесил. Б. Демил настояваше да го отведе в Холивуд, но г-н Суга отказа по семейни причини. Във времето на Шаляпин, Жан Кокто, както и сега, при посещението на лейди Б., той се обаждаше от рецепцията на гостите ми и двамата бяхме добри приятели. Държеше се с мен като по-голям брат и ме учеше на много неща. Така например, от него научих, че в чужбина изпращат коледни картички, както в Япония новогодишни поздрави; той ме посъветва да направя списък с адресите на чуждестранните гости, от които съм получавала подаръци и които ме харесваха особено много. Наистина имах късмет с такъв приятел. Ето че и сега ми се притече на помощ, за да ме спаси от тези нахалници… Разбира се, петимата преводачи го познаваха и се смутиха още повече. Когато го видях, изпитах безкрайно облекчение и захълцах още по-силно.

— Те ме нарекоха вещица и искат да ме отведат на паркинга, за да ме пребият — обясних през плач аз.

— Засрамете се! Петима мъже искат да пребият едно крехко момиче. — Явно господин Суга беше прочел вестника. — Според мен Кихару е напълно права. Да знаеш английски още не означава, че си добър преводач. Между вас има твърде много некадърници и мързеливци. Вместо да решавате проблемите си с бой, опитайте се да научите нещо за Япония.

Погледнах в красивото му лице и сълзите ми пресъхнаха. За да прикрият объркването си, младите преводачи отговориха важно:

— За днес предоставяме момичето на господин Суга, за да запазим достойнството му.

Дебелият спря едно такси, петимата кимнаха на г-н Суга, махнаха му с ръка и отпътуваха. Зрителите любопитно разпитваха какво се е случило.

— Нищо — отговори г-н Суга и се изчерви. — Изтрий си лицето, Кихару — добави той и ми подаде кърпичката си.

Хан-чан и другите момчета с рикшите дотичаха развълнувани.

— Кихару знае неща, които не са известни дори на първокласните преводачи и те й завиждат. Затова я нарекоха вещица и искаха да я накажат — обясни спокойно г-н Суга.

— Да, нашата Кихару е много прилежна. Всяка сутрин ходи на училище… Затова говори гладко американски английски, френски английски и даже немски английски като никоя друга — добави важно Хан-чан.

— Абсолютно си прав — потвърди ухилено г-н Суга и младите водачи на рикши ме зяпнаха с уважение.

Така приключи този неприятен случай.