Кихару Накамура
Спомените на една гейша (21)

Страшното пътуване към столицата

Това стана през пролетта на 1946 година. Тъкмо се бях върнала от приготовленията за една сватба и носех много омочи. Обикновено ми ги увиваха в стари вестници, но този път бяха откъснали две страници от списание.

Случайно разгърнах хартията и в очите ми се наби името „Кихару“. Пригладих страницата и зачетох. Оказа се откъс от разговора между двама чуждестранни журналисти, дошли в Япония с окупационните сили. Лицето, което говореше подробно за мен, беше кореспондентката Гуен от Детройт, с която се бяхме сприятелили преди войната.

„Японките са много искрени. Те не излагат на показ ума си и в сравнение с американките са много по-сърдечни. Какво ли е станало с приятелката ми Кихару? Надявам се, че е оцеляла, и много искам да я видя. Узнах, че се е омъжила за дипломат и има дете, но може би е загинала при бомбардировките. Много ме боли за Кихару. Така ми се иска да я видя отново и да я прегърна.“ — Това беше моята Гуен.

В дискусията участваха и други журналисти. Прегледах внимателно двете страници, но не можах да разбера в кое списание е публикуван разговорът. Другата страница беше запълнена с рекламата на някаква банка. На коментарите бяха написани само инициалите на участниците.

Бях щастлива да узная, че Гуен е в Токио и не само си спомня за мен, а и се тревожи за сигурността ми. При всички обстоятелства щях да замина за Токио и да я намеря. Освен това трябваше да открия дали мъжът ми е още жив. Войната свърши, но все още нямах вест от семейството му в Осака. Властите също мълчаха. Тъй като официалният ми адрес беше в Осака, в селото не можех да науча нищо.

Първата ми работа беше да напиша писмо на госпожа Иида. Писах й, че смятам да отида в Токио, да се явя във външното министерство и да попитам дали мъжът ми е още жив и къде работи в момента. Ако продължавах да живея ден за ден и да печеля хляба си с украсяване на млади булки, не можех да очаквам много от живота. Рано или късно щяхме да останем гладни. Трябваше да измисля нещо, преди да е станало късно… Тъй като връщането на мъжа ми беше абсолютно несигурно, всичко зависеше от мен. Ако престанех да работя, щяхме да гладуваме.

Общата нужда се задълбочи още повече с паричната реформа. За да се справи с инфлацията, държавата блокира спестовните влогове със стари йени и никой нямаше право да тегли повече от петстотин йени месечно.

„Разбира се, че ще ти помогнем да научиш нещо за мъжа си. Токио е напълно изгорен. Ние живеем в къща, която е същинска барака, но имаме стая, в която можеш да пренощуваш. Ела колкото можеш по-бързо“ — писа ми по обичайния си мил начин госпожа Иида.

Цяла Япония беше изгорена, всеки беше претърпял някаква загуба. В тази обстановка никой не можеше да си позволи да се грижи за другите, но Иида Миуки беше добра както винаги… Доверих й се и реших незабавно да замина за Токио.

Естествено не можех просто да отида на гарата, да си купя билет и да се кача във влака. Първо си направих торба от една голяма кърпа и я напълних с бял ориз. Не беше редно да отида у семейство Иида без хранителни продукти и да нощувам у тях, все едно колко сърдечно щяха да ме приемат.

Завързах торбата на кръста си, под крачетата на малкия, който беше на гърба ми. Още на зазоряване бях на гарата в Мишима. Макар че пътувахме с волската кола, имах чувството, че пътуването трая цяла вечност. Когато най-сетне пристигнахме, пред гарата чакаше огромна опашка. Беше толкова дълга, че ми се струваше невъзможно да получа билет още същия ден.

От време на време пристигаха групички кряскащи хора, за които опашката очевидно не беше препятствие. Без да обръщат внимание на околните, те се промушваха през бариерата.

— Това е несправедливо — ругаеха чакащите, но никой не смееше да протестира, защото онези бяха от „победителите“. Не разбирах: ние бяхме победени от Америка, но те не бяха американци. И по-късно съм наблюдавала подобни хора, които се бяха самоиздигнали до ранг на победители и си въобразяваха, че всичко им е позволено. Беше ми много чудно, че хората около мен си мълчаха. Ако малкият не беше на гърба ми, щях да отида до бариерата и да се оплача: „Какво правите, ние чакаме от половин ден!“, но ако бях напуснала мястото си в опашката, сигурно нямаше да получа билет. Затова се примирих. На опашката чакаха и много мъже, които също не предприеха нищо.

— Те са победителите, нищо не можем да направим — ръмжаха недоволно те. И така безброй пъти…

Тъй като чакането се проточи безкрайно, малкият започна да хленчи, а аз бях толкова гладна, че едва се държах на краката си.

Носех оризови топки, но не можех да изям всичко наведнъж, защото нямах представа колко още ще чакаме. Все пак накрая се реших и изядохме оризовите топки, седнали на бетоновата площадка пред гарата. Вкусът им беше отвратителен.

Междувременно стана следобед и когато най-после получих скъпоценния билет, в гарата нахлу с оглушителен шум голяма група търговци на черно. Опитах да се кача във влака, но не успях.

Не можах да си пробия път дори до бариерата. Влакът нямаше прозорци. Дупките бяха заковани с дъски. Търговците ги разковаха и се натовариха във влака през прозорците. И на покрива седяха хора.

Даже ако имах повече смелост, не можех да предприема нищо с детето на гърба. Няколко безумно смели търговки с големи кошове на гърбовете висяха на стълбите. Но тъй като моят товар беше жив, не можех да рискувам. Докато стъписано наблюдавах пристигащите и заминаващите влакове, към мен се приближи един железничар в униформа.

— С бебето на гърба няма смисъл да опитвате. Ще загинете, ще ви смачкат… Не се опитвайте да се качите във влака, рискувате живота си.

— Трябва непременно да замина за Токио. Търся мъжа си — отговорих през сълзи аз.

— Първият сутрешен влак е малко по-празен. Елате тук утре сутринта точно в 6,28 ч. Сигурно ще пътувате права, но поне ще можете да се качите. Сега е същински ад. Следобедът е най-неблагоприятното време, защото търговците на черно се връщат.

Той погледна билета ми и му сложи нов печат. После ми разказа как някакъв нещастник бил смачкан между варелите с бензин на търговците.

— С бебето на гърба е по-сигурно да стоите на платформата, в никакъв случай не си пробивайте път към средата на влака. Неприятно е само когато вали — обясни ми търпеливо той.

Помолих се на следващата сутрин да не вали. Не можех да нощувам в близост до гарата. Имаше две риокан, но нямах представа колко ще ми струва една нощувка. По онова време не пускаха никого да нощува в хотелите без ориз. Само че оризът, който беше вързан на кръста ми, беше за семейство Иида. Без да знам дали ще се справя в тъмнината, тръгнах обратно към къщи. Натоварих малкия на гърба си и потеглихме. Беше вече три следобед. По пътя изядохме останалите оризови топки и помолихме в един магазин за малко вода.

Водата в Мишима беше толкова бистра, че даже в отходните канали се виждаше дъното. Местността беше прекрасна, но аз не бях тръгнала на път, за да се наслаждавам на природата. Детето не можеше да се нагоди към моите крачки, затова предпочитах да го нося. Постепенно пътят стана по-стръмен.

Коланът на бебешката кърпа прерязваше рамото ми. Бях много изтощена, бебето ми тежеше все повече и понякога ми се искаше да го хвърля на пътя. Небето на запад почервеня…

Слънцето залезе, изгря луната. Рапицата и червената детелина цъфтяха и гледката беше невероятно красива. Макар че бях смъртно уморена, вдъхвах дълбоко свежия аромат на пролетта.

„Утре ще замина за Токио“ — мислех си аз, докато намествах на гърба си малкия, който беше дълбоко заспал и ми тежеше още повече. Взирах се в ярката луна и отправях молитви към мъжа си, който може би също я наблюдаваше: „Моля те, върни се по-скоро“.

Когато най-после стигнах до дома, паднах безсилно на пода. Не вярвах, че на следващата сутрин ще успея да стана навреме за влака. На всичкото отгоре не можех да си легна веднага, първо трябваше да се подготвя за следващия ден. За щастие щяхме да пътуваме с конската каруца, защото „чичото от склада“ се готвеше да замине за Номару рано сутринта. По онова време цигарите бяха с купони (по четири на ден). Тъй като жените също получаваха купони, а никоя от нас не пушеше, аз давах нашите купони на чичото и сега можех да се възползвам от благодарността му.

Спах през целия път и се събудих едва на гарата в Мишима. Беше ми много приятно да спя в препускащата каруца.

Вчера железничарят бе казал, че влакът ще замине в 6,28 ч., но по онова време влаковете често заминаваха с тридесет или четиридесет минути закъснение. За щастие и моят влак закъсня, иначе щях да го пропусна.

Рано сутринта бъркотията не беше така страшна, като вчерашната, но никой не се качваше по нормалния начин през вратите. Пък и беше невъзможно да се добереш до вратата, защото хората висяха като гроздове. Затова се изкатерихме през прозорците.

Сигурно ви се струва невероятно, но беше точно така. Хората, които не можеха да се напъхат в препълнения влак, седяха на покрива.

Никой нямаше време и нерви да се замисли какво ще стане с тях, когато влакът навлезе в тунел. Ако бях сама и без багаж, щях да скоча без усилия през прозореца, но с бебето на гърба това беше невъзможно.

Но ако не успеех да си намеря място в този влак, сигурно изобщо нямаше да замина. Беше ми ясно, че следващият влак ще бъде още по-убийствен. На всяка цена трябваше да тръгна с този. Пък и нямах сила да се редя още веднъж за билет. Решена на всичко, стъпих на платформата.

— По-бавно, по-бавно, ще паднеш и ще убиеш бебето. — Един едър мъж около петдесетте ме задържа да не падна. Влакът потегли с тласък. Много пъти наистина щях да падна, но мъжът ме държеше здраво. Постепенно успях да изкача стъпалата и си намерих място, където можех да стоя самостоятелно.

Вътре във влака беше невъзможно да се движиш. Влаковете имаха тоалетни, но тъй като пътниците бяха натъпкани като херинги в консерва, беше изключено да стигнеш до тоалетната.

Търговците на черно носеха огромни кошници и сандъци. От време на време водачите им даваха команди. В групите имаше и много жени, едри и груби, които изглеждаха по-силни дори от мъжете.

Добре направих, че последвах съвета на железничаря и останах на платформата. Имахме късмет, защото не заваля, нито духна студен вятър.

Без да паднем, но изтощени до смърт, стигнахме на гарата в Шимбаши. Любезният ми спътник се осведоми накъде съм тръгнала.

— Отивам в Хигаши-Накано — отговорих.

— Аз съм към Шиниуку, можем да пътуваме заедно.

Малкият трябваше да се изпишка. Във влака не можехме да се движим и нямаше как да го държа да пишка. Освен това основното ми занимание беше да се държа здраво, за да не падна от платформата. Изобщо не бях помислила, че на детето му се пишка.

— Ще излезем навън и ще му смените пелените — успокои ме мъжът. Само че малкият не беше с пелени. Все пак бях сложила няколко в торбата, защото ме беше страх да не намокри футона на семейство Иида при нощувката в Токио.

Когато излязохме от гарата на Шимбаши, видях, че всичко наоколо е в руини. Изпитах огромна мъка. Все пак предприемчивите търговци бяха издигнали множество сергии, наредени пред гарата. Сергиите бяха около 1,50 м широки, покрити с тръстика, по-изисканите имаха дори стени от тънки дъски, някои бяха снабдени и със завеси.

На сергиите се продаваха брашнени топки, сардини, макарони, варени сладки картофи, шишчета с карантия, саке, ракия, бира и сладка бобена супа. Сардините струваха шест йени, а сладката супа десет йени, макар че беше горчива, с неприятен вкус на подсладител. Казват, че по онова време имало много ослепели от фалшиво саке или ракия, които съдържали метилов алкохол.

Във всеки случай сергиите бяха безброй и всички бяха обсадени от гладни хора. Имаше и продавачи на работни ръкавици, вълнени завивки, ботуши и различни други неща. Хората поглъщаха жадно брашнените топки и макароните. Лицата им имаха почти животинско изражение и аз запомних завинаги гладните им очи. За първи път осъзнах, че на село нямаше такива лица. Разбира се, и ние се задоволявахме с охлюви и бурени, но никога не гладувахме истински.

Мъжът седна до мен на една пейка пред видимо най-добрия щанд. Зад него бяха изровили в земята дупка, която служеше за тоалетна, а отгоре беше сложена греда. Когато се върнах от клатещата се тоалетна, той беше поръчал оризова супа и димящите чинии вече ни чакаха на масата. Една порция струваше десет йени. Много вкусна супа! Малкият също беше въодушевен. Докато живеехме на село, той виждаше всеки ден едни и същи лица и сега се оглеждаше с жадно любопитство.

Любезният ми спътник разказа, че е бил евакуиран в Ажиро и че жена му и двете му деца все още са там. Той дошъл сам в Токио, за да си потърси някаква работа в строителството. Аз му разказах, че мъжът ми е заминал на работа в Бирма и аз не знам дали е оцелял, затова съм дошла да питам в министерството.

Мъжът поръча още две супи и когато платих, се извини смутено. Никак не му беше приятно да се нахрани за сметка на една млада жена. Сбогувахме се в Шиниуку. Не можахме да си разменим адресите. Помня само, че името му беше Ишизука.

След това продължих пеша в посока Хигаши-Накано. Малкият също искаше да ходи. Омръзна му да го нося на гърба. Хванах го за ръка и тръгнахме бавно. Всичко му беше интересно. Минувачите сигурно си мислеха, че сме тръгнали на разходка.

Кварталът беше почти изцяло изгорен, тук и там се виждаха бараки, ако тези набързо сковани колиби изобщо можеха да се нарекат бараки. Наоколо цъфтяха красиви бели цветя и правеха гледката още по-тъжна. Край една колиба с разкривен ламаринен покрив и сламена врата течеше вода. Една жена, която переше, ни извика:

— Какво хубаво момче! Пийнете глътка водица!

Подаде ни счупена чаша и се напихме до насита. Никога не съм предполагала, че водата може да бъде толкова сладка!

Мина доста време, докато стигнем в Хигаши-Накано. И там всичко беше изгорено. Опитах се да си спомня къде беше къщата на Иида и най-после я намерих. Господин и госпожа Иида изскочиха навън. Бяхме прещастливи да се видим отново живи и здрави, което тогава съвсем не се разбираше от само себе си.

Госпожа Иида, която за последен път ни беше посетила в дома ни в Гинза, за да ме поздрави за раждането на детето, остана безкрайно учудена, че малкият вече може да говори.

— Колко си порасъл — каза му тя и той отговори:

— Нали съм човек.

По-рано ме поставяше в неловко положение, като пееше с все сила „Красивият Кусацу“ и „Песента на планинците“, на които го бяха научили селските момчета, а сега постоянно повтаряше „Нали съм човек“. Когато му се карах, че се е напишкал, отговаряше: „Нали съм човек“. Когато баба му се караше, и на нея отговаряше: „Нали съм човек“. Постоянно повтаряше тези думи. Нямах представа откъде ги е научил. Макар че още не можеше да говори добре, отговаряше на всички забележки със своето „Нали съм човек“ и изглеждаше много нахален. Напразно го щипех по бузата и го затварях в шкафа. Йоичи, малкият син на госпожа Иида, и дъщерята Томоко се забавляваха много с него и често го караха да казва „Нали съм човек“, но аз, като майка, съвсем не се радвах толкова.

Когато се здрачи, го завързах за едно дърво на изгореното поле пред къщата и го накарах да обещае, че никога вече няма да казва тези думи. Заплаших го, че ако не стане добро момче, ще го оставя цяла нощ вързан за дървото сред изгорелите къщи и никой няма да му дойде на помощ. Той явно се уплаши и престана.

В деня след пристигането си отидох във външното министерство. След като четири пъти ме препращаха от кабинет в кабинет, най-после намерих нужното място.

Бях изпратила няколко писма в тайните служби Ивакуро, но нямах представа дали са пристигнали. Вече три години нямах вест от мъжа си. Разказах им, че непременно трябва да получа работа, защото имам да храня две стари жени и едно малко дете. Какво ставаше с мъжа ми? Къде беше? Дали пък не го бяха обявили за безследно изчезнал? Знаех, че ако продължа да чакам и след време науча, че отдавна е мъртъв, ще се чувствам виновна пред детето си. Затова настойчиво ги помолих да проверят жив ли е още съпругът ми и къде се намира. Служителят, който ме прие, беше блед мъж около петдесетте.

— В момента не можем да направим разследване. Оставете ми адреса в мястото, където сте евакуирана, и ще ви уведомя веднага щом научим нещо повече.

Написах адреса си в селото, както и адреса на семейство Иида, и отново го помолих да направи всичко възможно, за да ми върне мъжа. Поклоних се и се приготвих да изляза, когато чиновникът каза нещо, което ужасно ме ядоса.

— Госпожо, ако започнете работа, тя трябва да бъде достойна за съпругата на един служител във външното министерство. Трябва да пазим лицето си.

— Искате да кажете, че държите работата ми да съответства на положението ми на дипломатическа съпруга? Значи ли това, че министерството е готово да ми намери подходяща работа?

Лицето му се изкриви.

— Министерството не може да се грижи за неща, които са извън неговата компетентност.

— И каква, според вас, би била службата, достойна да бъде заета от една дипломатическа съпруга? — попитах язвително аз.

— Днес много млади хора, без да се замислят, постъпват на работа в ресторанти, но тези дейности вредят на името на министерството.

— Вече ви казах, че скоро няма да имам с какво да храня две възрастни жени, детето си и себе си. Министерството не ми плаща нито стотинка помощ. Ако положението стане критично, няма да се съобразя с изискванията ви да пазя реномето на министерството. За мен е много по-важно да запазя семейството си от гладна смърт, отколкото да пазя честта на държавните чиновници.

Поклоних се и излязох от кабинета. В коридора дадох воля на сълзите си. Защо не се връщаше мъжът ми… даже да е останал без ръце или крака. Само да се върне, и ще заживеем по-добре. В случай на нужда ще мия чинии в някой малък ресторант или ще си открия сергия, но няма да оставя семейството си да гладува.

Не можех да повярвам, че в сегашното положение на страната чиновниците продължаваха да говорят глупости за реномето на министерството и честта на държавния служител. В Япония имаше предостатъчно млади майки (аз имах само едно дете, но много други имаха по три и по четири), които страдаха неописуемо в тежкото следвоенно време и не можеха даже да плачат.

Върнах се обезверена у семейство Иида. Разказах им за „реномето на министерството“.

— Онези в министерството седят по цял ден в кабинетите си и не правят нищо — ядоса се господин Иида. — Само дрънкат глупости за честта на държавния служител.

Ако мъжът ми не се върнеше скоро, бяхме заплашени от гладна смърт. Трябваше веднага да реша какво ще правя. Първото, което ми хрумна, беше да потърся Гуен.

На следващия ден двамата Иида любезно ми предложиха да остана още няколко дни у тях. Бях им дълбоко благодарна, тъй като дори не бяхме роднини.

Излязох рано сутринта, за да отида в пресклуба „Маруноучи“, където се срещаха чуждите кореспонденти.

Улицата беше известна като „Алеята на вестниците“, там се събираха журналисти от всички страни на света.

На рецепцията работеше млада японка. По-късно чух, че са й дали прякора „Тини“, много подходящ, защото беше дребна и крехка. Макар че с бебето на гърба и широкия панталон изглеждах доста жалка, тя ме прие сърдечно.

— Гуен излезе преди малко, но каза, че ще се върне към два. Можете да я почакате тук.

Зарадвана, оставих малкия на пода, а дружелюбната млада дама ни донесе една бутилка с кафява лимонада.

— Това е американска освежителна напитка, казва се кока-кола — осведоми ни тя. Синът ми се влюби в напитката и всеки ден искаше да му купувам „кола-кола“. Беше му много мъчно, когато се прибрахме на село и нямаше откъде да се снабдяваме с кока-кола.

Всичко, което ставаше в пресклуба, беше безкрайно интересно за момчето ми. Нали досега беше живяло в селски хамбар и имаше за съседи две крави. Креслата, диваните, масите и великолепните букети във вазите го учудваха безкрайно. Очарователната Тини попита дали познавам Гуен отпреди войната.

— Ще преживеете тъжна изненада — уведоми ме тя.

Още преди войната Гуен била политически кореспондент в един детройтски вестник и по нищо не отстъпвала на колегите си мъже. Преди пет години претърпяла автомобилна злополука и лицето й — най-важното нещо за една жена — било обезобразено. Макар че се подложила на козметична операция, красотата й била разрушена завинаги. Само прекрасните й сини очи останали непокътнати, разказа Тини.

Очевидно младата дама нямаше много работа. Тя хареса момченцето ми и се заигра с него. Тъй като досега беше общувал само с грубички селски деца и младежи, малкият беше възхитен от нежните ръце и лакираните нокти на това хубаво момиче и си пийваше с удоволствие от кока-колата.

Скоро след два вратата се отвори и влезе Гуен. Веднага я познах. Хвърлих се към нея, прегърнах я и се разплаках.

— Кихару, Кихару, ти си жива! — Гуен ме прегърна здраво и ме помилва по гърба. Когато се погледнахме, очите ни бяха пълни със сълзи. Изпитвах дълбока благодарност, че съм оцеляла в тази страшна война. Лявата вежда на Гуен беше изкривена, а белегът на лявата буза загрозяваше финото й лице.

Едва по-късно узнах, че преди катастрофата Гуен била шеф-редактор на политическия отдел на вестника, което е твърде необичайно за една жена. Разказаха ми също, че се държала доста надменно с мъжете. Все пак била най-компетентната в редакцията, умеела да накара другите да я уважават и енергично прокарвала собствените си виждания. След злополуката станала много по-кротка. Запознах се с нея преди войната на едни банкет, после ходихме заедно на покупки и на театър. Гуен беше толкова умна и енергична, че я взех за образец за подражание.

Когато синчето ми се затича тромаво към нас, тя го вдигна на ръце и го целуна.

— Какво хубаво бебе!

Синът ми никога не беше виждал толкова бяло лице със светла коса и сини очи, но не се уплаши. Придобил маниерите на селските момчета, той прие с радост прегръдката и целувката и когато Гуен го попита „How are you?“^[1], веднага се опита да го повтори.

Гуен веднага ме назначи за своя преводачка и секретарка. Трябваше само да се върна още веднъж на село, за да оставя малкия при мама и баба.

Вечерта ме поканиха в пресклуба на истинско американско ядене. Синът ми, който за първи път опита американска храна, беше възхитен. Гуен му намаза дебела филия мек хляб с масло и я поръси със захар.

— Това беше любимото ми ядене като малка — обясни тя. През цялото време го държа в скута си. — Никога не съм виждала такова сладко момче — повтаряше тя и го целуваше по челото и бузките. Синът ми явно се чувстваше отлично в скута й, защото непрестанно се усмихваше. Гуен беше свикнала с красивите лица на американските дечица, които са по-оформени и имат по-големи нослета, затова сега не можеше да се начуди на чернокосото японско момченце с чипо носле и меки черти.

Така се освободих от грижите си за прехраната. Вечерта Гуен ме върна с джипа си в Хигаши-Накано. Семейство Иида се зарадва много на този неочакван късмет.

Постоянно си повтарях, че мъжът ми сигурно ще бъде много благодарен на Гуен, че се е погрижила за семейството му! Тя практически ни спаси живота.

На следващия ден благодарих горещо на семейство Иида и се върнах на село, като отново пътувах на платформата. Обясних на мама и баба, че съм получила добра работа, и още на следващия ден се върнах в Токио.