Кихару Накамура
Спомените на една гейша (4)

Излет с лодки

Когато дойдеше месец май, гейшите започваха да приготвят кимоната си за излетите с лодки. Дрехите, изработени от крепсатен и златни нишки, се разваляха бързо от соления въздух и ставаха лепкави, затова при излет с лодки предпочитахме въздушната органза.

Шарките с цветя не се препоръчваха, докато мострите с вълни или плетени кошове, с решетки, морски мотиви и фини райета излъчваха хладина и бяха много популярни. Цветовите комбинации бяха прости — черно и бяло, виолетово и бяло, индиго и бяло.

На голяма популярност се радваха и юката. На яките им бяха нарисувани големи гербове, а шарките на бял фон бяха съвсем дискретни. През лятото се отказвахме напълно от долното кимоно. Розовата якичка на долната риза обикновено се подаваше навън. В комбинация с висока фризура младите гейши носеха долни ризи с червени якички.

За колани ни служеха неподплатени хаката-оби и оби от воал или органза. Тъй като не им слагахме колосани подложки, коланите бяха съвсем леки и не ни притесняваха.

 

Вечер към шест лодките потегляха от кейовете пред крайбрежните ресторанти в Цукиджи и се насочваха към река Сумида. Издадените покриви на лодките къщи бяха украсени с лампиони и всички бяхме в приповдигнато настроение. Друг път потегляхме от кея за лодки пред висшето търговско училище в посока Кототои. Гледката от лодката към парка Сумида през лятото, когато цъфтяха черешовите дървета, и през зимата, когато бе паднал сняг, беше омагьосваща.

За да опиша един от летните ни излети, ще започна с хладния полъх на крайбрежния бриз.

Имахме определена цел в Кототои, а именно кототойските данго, известните сладки оризови топки.

Всички обичахме тези данго, а по-възрастните гейши поръчваха цели кутии като подаръци за останалите у дома камериерки и прислужници. На сбогуване жената на лодкаря винаги ни придружаваше до лодката.

— Надявам се скоро пак да ме почетете с посещението си.

Махащата сладкарка бързо изчезна от погледите ни в падащия здрач. Скоро запалиха светлините. Когато минавахме през Янагибаши, много обичахме да наблюдаваме празненствата в ресторантите Риукутей и Камесей. Веднъж в голямата зала на първия етаж бяха организирали разкошен банкет и можахме да видим танцуващите гейши. Друг път разпознахме четирима или петима гости, които бяха насядали около ниската масичка в малко странично помещение и се смееха весело. До тях седяха три млади гейши и им наливаха бира.

След това пътят ни продължи покрай обикновени жилищни квартали. Родителите и децата се бяха събрали за традиционната обща вечеря. Една млада домакиня тъкмо събираше от терасата на покрива изсъхналите бебешки пелени. Тогава всички къщи имаха покривни тераси, където окачваха прането. Когато минавахме покрай музикалния театър на Шимбаши, отраженията на блещукащите неонови светлини във водата ни настроиха празнично.

Продължихме надолу по реката към Шинагава. Тъй като тогава обикновено гребяха на ръка, равномерното вдигане и спускане на греблата издаваше красив, дълбок шум. Някога лодкарите носеха кимоно-жакети с имената на гейшите от Анагибаши и Шимбаши и бели ленти със сини капки на челата.

Лодката спря в близост до крепостта Шинагава и гостите поканиха лодкарите:

— Изпийте по едно с нас!

Мъжете свалиха превръзките от челата си и приеха с благодарност предложените им чаши. Гейшите наредиха в малки чинийки вкусни хапки и ги поканиха да опитат. Повяваше хладен бриз, някой от гостите запя въодушевено народна песен, възрастните гейши се усамотиха в тъмните ъгълчета с постоянните си клиенти.

Тогава в околностите на Омори растяха нори, ядливи водорасли. Така че през лятото ухаеше не само на море, а и на нори. Луната се издигаше бавно над морето. С изключение на тихо плискащите се в корпуса на лодката вълни, цареше пълна тишина. Лека-полека всички се предадоха на чувството, че се намират в друг свят.

В тази атмосфера сърцата на присъстващите се изпълваха с невинност и чистота.

Когато на борда бяха майсторите Йошида Зейфу и Фукуда Рандо, те се вдъхновяваха от лунната светлина и изпълняваха импровизации на шакунахи.

Да слушам затрогващото свирене на двамата артисти, докато лунните лъчи се пречупваха в тихо плискащите се вълни — за мен това беше най-висше блаженство. И до днес чувам онези прелестни звуци. Гостите, гейшите, лодкарите — всички слушаха жадно, без да смеят да се помръднат.

Така ми се иска да предам поне частица от това настроение на днешните млади хора!

 

В Шимбаши работеха много гейши с разностранни, яркоизявени таланти.

Джика беше майсторка на шамисен утазава. Освен това беше поетеса и вече бе издала няколко томчета с хайку-поезия. Котоки пееше балади и също пишеше хайку-стихове. Не бива да забравям и майсторката на танца азума Маричийо. С резкия си, доста мъжки стил тя приличаше досущ на артиста от кабуки Кикугоро IV. Или двете чувствени, неземно красиви и много женствени гейши Кокуни и Сомефуку. Кошиме пък беше майсторка на играта го.

Изпитвам дълбока благодарност, че можах да видя толкова красиви неща в тази възприемчива възраст.

Сутрин ходех на училище, вечер посещавах приеми и всеки ден научавах по нещо ново. Така например, в големите чайни имаше ниши, токонома, в които висяха навиващи се картини, които не можеха да се видят никъде другаде. За Новата година в една ниша на ресторанта Шинкираку бяха окачили великолепна картина в оранжево-червено и златно, която изобразяваше планината Фуджи, и аз, макар да не разбирах нищо от живопис, едва не се разплаках от възхищение. Оками-сан ми обясни, че картината е сътворена от майстор Йокояма Тайкан. В друга чайна ни отведоха в едно помещение, където видях навиваща се картина на Чикуден, използвана специално при чайните церемонии. Следващия път се възхитих на елегантен пейзаж от Мушанокои. А на едно място сякаш случайно бяха окачили стенен чадър от Комуро Суиум.

За банкетите използваха само избрани прибори и лакирани купички, украсени със златен прах. Макар че никой не ми преподаваше тези неща, аз гледах и слушах, и автоматично придобивах всички необходими знания за съдовете и керамиките.

По-късно, когато станах възрастна, често обяснявах на клиентите си, че дъщерите от добрите семейства биха имали по-голяма полза, ако поработят три месеца като гейши в Шимбаши, отколкото да посещават модните тогава училища, които ги подготвяха за женитбата и съпружеските задължения.

По онова време списанието „Приятел на домакинята“ издаваше специална притурка „Нови четива за годеницата“ от Кикучи Кан. В една от тях Кикучи написа:

„Отскоро в Шимбаши се говори много за една млада гейша на име Кихару. На приемите тя не танцува, нито пее, но независимо от младостта си разполага с предостатъчно теми за разговор и човек може да беседва с нея по най-приятен начин. Най-голямото ми желание е всички съвременни млади жени да станат като Кихару.“

 

Няколко литератори ме бяха избрали за своя особена любимка. Тогава не ги наричаха писатели, а романисти или най-общо литератори.

Най-красив от всички беше Осарачи Джиро. Обикновено идваше при нас, облечен в спортно яке от домашнотъкан плат, в което изглеждаше много елегантен. Понякога много ми се искаше да изляза на разходка с него по Гинза и да ме срещнат всичките ми познати.

Осарачи често идваше заедно с Ивата Сентаро, който имаше прекрасни чувствени очи с дълги мигли. Нито една жена не можеше да му устои. Приятелката ми Котойо беше толкова влюбена в него, че всяка сутрин чакаше пред портата на дома му, за да го види на излизане, и това я правеше щастлива през целия ден. Толкова наивна беше. Според мен господата Осарачи и Ивата, всеки по своя си начин, принадлежаха към типа на атрактивния мъж. Понякога двамата довеждаха със себе си и Шимура Тацуми, който беше съвсем млад и поради това малко плах, но иначе очарователен.

Кикучи Кан беше много взискателен. Никога не съм го виждала другаде, освен в Йонедая в Кобикичо. Нищо чудно, че тамошната оками-сан беше във възторг от симпатичния млад мъж със забележителен ум. Мийоши и аз бяхме любимите му гейши. Носеше се слух, че Мийоши му е любовница, но аз не го вярвам и до днес.

Кикучи изпитваше голямо удоволствие да бъде обслужван от момиче, което харесва, и да разговаря оживено с него. Носеха се слухове за любовните му афери с разни сервитьорки, но при нас в Шимбаши той беше от клиентите, които предпочитаха безобидните забавления. Кикучи беше едър и силен, с мило лице на лъв, очите зад дебелите очила гледаха дружелюбно. В пълно противоречие с вида си той говореше с тих, често пресекващ глас.

Освен това беше страстен пушач. Едва изпушил една цигара докрай, вече палеше следващата. На всичкото отгоре ръсеше пепелта навсякъде и аз не можех да го гледам, толкова мъчно ми беше за чудесния му ошима-ансамбъл (това означава, че кимоното и хаори са от един и същ плат), постоянно омазан с пепел. Накрая не можех да се удържа и му казах:

— Сенсей, следващия път непременно ще ви завържа на шията една купичка, за да не се цапате непрестанно!

По-късно Кикучи се оплака с хленчещ глас на господата Куме и Йошикава:

— Кихару е ужасна. Искаше да ми окачи на врата купичка, за да събира пепелта… Тя е зло девойче.

На което г-н Куме отговори:

— Тя е едно малко дяволче и заслужава да я напляскаш по дупето. — И други подобни, но аз бях сигурна, че Кикучи изобщо не ми се сърди.

Разделяхме гостите на две категории. Едните идваха, за да бъдат в женска компания, другите искаха секс.

Първите изпитваха голямо удоволствие да са заобиколени от хубави момичета, но никога не отиваха по-далеч. Те бяха безопасни.

Другите нямаха интерес да разговарят с момичетата, а искаха веднага да минат към същественото. По-късно към тази група се присъединиха много от така наречените писатели…

Разбира се, ние предпочитахме гостите, които разговаряха почтително с нас и се държаха дружелюбно, без да ни досаждат.

Кикучи имаше добро сърце и беше много мил с младите гейши, които още нямаха благодетел. Всеки път ги питаше дали не са гладни и имат ли нужда от още джобни пари.

Един ден Кикучи доведе със себе си едър мъж със сериозен вид.

— Това е г-н Ишикава. Тази година получи наградата „Акутагава“. Това означава, че е написал най-добрия разказ в Япония за годината — представи го той.

Новодошлият беше Ишикава Тадзуо и наградата му беше дадена за романа „Народът“. Даже когато го обслужвахме особено старателно и се опитвахме да го въвлечем в разговор, той оставаше мълчалив и недостъпен.

Веднъж с тях дойде и един господин, облечен в синьо-бял ансамбъл с хакама, японски панталон.

— Леле, колко е елегантен! — шепнеха си въодушевено младите гейши. Новодошлият наистина беше съвършеното въплъщение на красивия мъж. Представиха ни го като Нива Фумио, известен романист. По онова време живееше с една собственичка на нощен клуб. Чувахме интересни неща за любовните му приключения, за известно време спрягаха и мен като поредната любовница. В „Бялата книга на литературните кръгове“ от Тогаери Хаджиме прочетохме, че Нива Фумио и Кихару от Шимбаши са любовна двойка. Бях много поласкана и до днес обичам да си спомням как се гордеех с това.

Също така красив, макар и по съвсем друг начин, беше Уно Коджи. Той обичаше да разказва за морските си пътешествия в Югоизточна Азия. Харесах го веднага, защото умееше да описва затрогващо всяка дървеница и да си представя вътрешния й живот, та чак до израза на лицето й.

Сатоми Тон често канеше на суши собственичката на Йонедая. Макар че беше в напреднала възраст, той носеше стоманеносиньо копринено кимоно с кафяв оби от коприна хаката, а на краката сини таби и сандали от говежда кожа. Когато изваждаше лулата си от кесийката, изработена от мека дивечова кожа, имаше вид на истински светски човек. Хоригучи Дайгаку също изглеждаше превъзходно в кимоно и винаги беше много елегантен. Той и Сайджо Язо често ме водеха в Йошивара.

Посещението в Йошивара съвсем не означава отиване в публичен дом, както предполагат повечето хора. Празненствата в тамошните чайни винаги ми доставяха огромно удоволствие.

Ние предпочитахме Каноя. Собственичката беше мила и грижовна жена. Освен това там работеше гейшата Ейко, която ме приемаше извънредно дружелюбно, макар че идвах от Шимбаши и в известен смисъл й бях съперница. Гейшите от Йошивара задължително получаваха музикално образование, защото за другите развлечения имаше предостатъчно млади жени, които разполагаха с природни таланти…

Клиентите, които посещаваха чайните, бяха ценители на изкуствата и се наслаждаваха на специфичната атмосфера. Ще се опитам да опиша по-подробно този единствен по рода си дух в стария Йошивара.

За да влезем в квартала, трябваше да минем през голямата чернолакирана порта. От двете страни на улицата се редяха чайни. В средата растяха върби и черешови дървета, между тях бяха издигнати огромни каменни стълбове, на които висяха фенери. Също като в храма Касуга.

Предполагам, че обозначението Кариукай^[1], „светът на цветята и върбите“, е произлязло именно оттук. По-късно се появи песен, в която се говореше за „майката от квартала на цветята“, но според мен това е по-нов японски. Ние често използвахме понятието „квартала на цветята и върбите“, но никога не споменавахме „квартала на цветята“. Е, времето се мени и понятията също се менят…

Веднъж влезли в Йошивара, отивахме право в „Каноя“ и се качвахме на първия етаж. Помещението не беше така елегантно, както в първокласните чайни на Шимбаши, а приличаше по-скоро на обикновено жилище. Веднага поднасяха саке и гейшите от Йошивара ни развличаха с музикалните си умения. Музикалната част на забавлението е известна с името озацуки. Тя представлява изпълнение на шамисен, голям и малък барабан и флейта. Мелодиите са весели, обещават щастливи мигове, настроението е приповдигнато и игриво.

След това отивахме в някой от големите публични домове, например в „Кадоеби“, „дома на стридите“.

Големите публични домове съществуват от епохата Едо. Както в миналото, куртизанките носят сложни прически и разкошни кимона. Артистите, които играят роли на куртизанки в театъра, са облечени по същия начин. Господата Сайджо и Харигучи си избираха куртизанки, които им правеха компания, но вечерта се връщаха с нас в Шимбаши. Истинската цел на посещенията им не беше сексът, те търсеха по-скоро да се потопят в специфичната традиционна атмосфера, която цареше в „Дома на стридите“. По тази причина водеха и нас.

Куртизанките седят на големи дебели възглавници — това е забранено даже на гейшите с най-висок ранг. Символичното значение на тези възглавници е, че куртизанката, макар и за една вечер, заема мястото на съпругата, което е недопустимо за гейшата.

Затова бях много учудена, когато една вечер (май 1983) видях по телевизията гейша, разположила се удобно на голяма възглавница. Ноктите й бяха лакирани, по ръцете й святкаха пръстени, носеше даже часовник — и при това свиреше на шамисен! По мое време тези неща бяха абсолютно недопустими!

По-рано много млади момичета от бедните слоеве в Североизточна Япония били продавани в Йошивара и клиентите се смайвали, когато прекрасни куртизанки с кукленски лица отваряли уста и заговаряли на най-широкия североизточен диалект. За разлика от днешното време, когато стандартният японски се разпространява по цялата страна благодарение на телевизията, някога хората от североизток говореха на чист диалект сузу и Оцужи Широ ни разсмиваше до сълзи, като им подражаваше умело. Колкото по-красиво е едно момиче, толкова по-странно изглежда, когато заговори на ужасния диалект сузу.

Всяка куртизанка разполагаше със собствено помещение, в което бяха наредени три ракли от дърво пауловниен, витрина за чайните сервизи, продълговат хибачи и огледало — много уютно и функционално. Веднъж имах възможността да разгледам стаята на Санае, една от любимките на господата Сайджо и Хоригучи.

Щом клиентът поиска, да речем, Санае, Усугумо или Мийуки, куртизанката е изцяло на негово разположение. Ако следващия път същият клиент поиска друга куртизанка, това е против правилата на квартала. Тъй като ходех често там, аз се сприятелих с някои куртизанки и си разменихме снимки и писма.

Но да се върнем към празничната суетня в „Кадоеби“. Накрая господата даваха бакшиш на гейшите, които бяха пели и танцували, и се връщахме заедно в Шимбаши.

Когато напускахме квартала, задължително минавахме покрай „върбата на сбогуването“, която се намира до голямата порта. След като са се сбогували, на това място клиентите се обръщат и поглеждат още веднъж към своите дами.

Понякога куртизанките придружават гостите си до самата порта и им махат за довиждане от прага. Преди да завием, всички като по команда се обръщахме назад, за да видим още веднъж Йошивара. Друга особеност на квартала беше склонът Емон, който се спуска меко към реката. По-рано клиентите отивали в Йошивара с носилка, като минавали по крайбрежната дига на Сумида, и когато слизали от носилката, оправяли емона си. Така се нарича мястото, на което се прихлупват двете части на кимоното. Жестът е привичен за мъжете — все едно че оправят вратовръзката си.

Във всеки случай забавленията ни в квартала на радостта съвсем не бяха толкова едностранчиви, колкото си представят днешните хора.

В определени празнични дни на ноември, наречени петльови дни, всички, даже жените и децата, получават позволение да минат през голямата порта и да влязат в квартала на радостта.

Тези празници съществуват и днес. След посещение на храма Отори, следвайки стария обичай, всеки купува голямо, богато украсено гребло, за да си осигури финансов успех за бъдещето. Йошивара се препълва с хора, преметнали през раменете си гребла.

Обикновено греблото е декорирано с червенобуза маска на Окаме, който носи щастие. Тъй като петльов ден има на всеки дванадесет дни, в някои години пазарът на гребла се организира по три пъти месечно. Тогава хората говорят за първи, втори и трети пазар. Маските на Окаме се продават според хубостта си, затова грозните жени, които са изостанали, подобно на некрасивите гребла, са наречени „онези, дето са останали да пазят дюкяна и след третия петльов пазар“.

 

Г-н Того и жена му се бяха привързали към мен и аз ги посещавах често в бялата им къща сред зеленината на Кугаяма. Красивата, дребничка и извънредно мила госпожа Того след години ми идваше на гости в къщата ми в Западна Гинза. Като дъщеря на вицеадмирал, тя беше израснала изолирана от външния свят, възпитанието й беше много строго — вероятно затова атмосферата в квартала на гейшите я привличаше неустоимо. Баба я ценеше високо и често казваше:

— В цяло Токио няма нито една дама, която може да се мери с г-жа Того. Никоя не е така красива, изискана и мила като нея.

Г-н Того беше извънредно хаплив и грубичките му шеги първо ме ядосваха, но после избухвах в смях.

Точно тогава на мода бяха кадифените палта. Когато за първи път се разходих по Гинза в новото си палто от зелено кадифе, много горда със себе си, случайно срещнах г-н Того.

— Тъкмо се питах коя е дамичката в кадифен калъф. Едва те познах, Кихару — засмя се той.

Веднъж придружихме на Токийската гара гост, който заминаваше за Осака. Тогава още нямаше шинкансен, нито самолети. Между Токио и Осака се движеше бързият влак „Лястовицата“, който тръгваше в девет сутринта.

За случая носех наметка от сребърни лисици и имах вид на почтена буржоазна съпруга. Наметката ми беше подарък от един обожател, донесена чак от Ванкувър, и по различни причини имаше голямо значение за мен.

Срещнах г-н Того на перона. И той беше дошъл да изпрати някого.

— Здравей, Кихару, какво правиш тук? — приветства ме с усмивка той. — Да мъкнеш това малко дете от ранна сутрин е същинско мъчение, нали?

Не разбрах нито дума. Когато на път за вкъщи минах покрай голямо огледало, видях, че главата на сребърната лисица е точно на рамото ми и наистина изглежда като глава на малко дете, вързано на гърба ми. „Този човек е ужасен“, помислих си, но в същото време не можех да не призная колко уместна беше забележката му.

Друг път приятелката ми Шигено се появи гордо с нова фризура, която тогава наричаха „Помпадур“. Цялата коса беше сресана гладко назад, от двете страни навита на рула, които се събираха високо на темето.

— Божичко, за момент си помислих, че влиза испанска гейша! — провикна се г-н Того. Оттогава всички започнаха да наричат Шигено „испанската гейша“.

Много исках да му се обадя при следващото си посещение в Япония. Очаквах с нетърпение отровните му забележки, но когато му позвъних, се оказа, че е починал… последният му дяволски номер!