Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Secrets of the Geisha, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009 г.)

Издание:

Кихару Накамура. Спомените на една гейша

ИК „Прозорец“, 2000

Художник: Буян Филчев

Коректор: Тотка Димитрова

ISBN 954-733-110-8

 

Kiharu Nakamura. Memorien einer Geisha

Bastei-Lübbe-Taschenbuch

История

  1. — Добавяне

Тепаняки в Джорджия

След като професор Винсент замина за Мексико, бях много самотна.

Накъде да се обърна сега? Целта ми беше Джорджия. В Атланта, най-големия град на щата, живееха много интересни приятели. Мъжът беше художник и произхождаше от Италия, жена му беше американка. Бях се запознала с тях скоро след пристигането си в Америка на панаир за японски стоки. Там бях изпълнила японски танц и бях свирила на шамисен. Представянето ми беше спонсорирано от концерна „Хъдсън Бай“ с цел да запознае канадците, които по онова време никак не се интересуваха от Япония, с част от японската култура. Патронажът бе поет от японското генерално консулство. Срещнах семейната двойка само веднъж, но си разменихме снимки, после те ми писаха от Атланта и с топли думи ме поканиха да им гостувам. Години наред пазих имената им в сърцето си.

И в това отношение съществува голяма разлика между Япония и Америка.

В Япония се употребява изразът „охацуке от старата столица“ (извинете, скъпи киотци), който описва дипломатичните, несериозни покани.

Без да иска, някой е казал изречението: „Ако дойдете в Киото, непременно ни посетете“. Ала ако поканеният наистина дойде, домакините охкат и се чувстват обидени.

Когато гостенинът се сбогува, домакините казват: „Какво, вече искате да си тръгнете? Хапнете още малко охацуке.“ В преносен смисъл това означава, че гостът трябва да вечеря със семейството, но ако той си въобрази, че наистина са го поканили, остава много разочарован.

„Безсрамие. Този наистина остана за вечеря“ — смеят се зад гърба му. Този вреден обичай е разпространен в цяла Япония.

В Америка канят на гости определени хора само когато са сигурни, че искат да се видят с тях и да станат приятели. Никой не изказва покани от чиста учтивост.

Знаех, че споменатата семейна двойка ме бе поканила от сърце. Той беше известен художник (рисуваше главно птици) и двамата живееха в чудно красива долина. В последно време там издигнаха много къщи и на пръв поглед мястото изглежда съвсем градско. Но допреди десет години крайните квартали на Атланта бяха същински малки села.

Къщата на семейството беше сива постройка, вдясно от коридора беше изградена тераса с решетки, където летяха птици от всички краища на света. Те имаха достатъчно място и не си пречеха. Фазаните от Малайзия и индийските пауни бяха особено красиви. Художникът беше нарисувал прекрасни птици за много обществени сгради в Атланта, за банки, университети и музеи. На картините му се виждаха водни птици, които плуваха в ослепително синьо езеро, екзотични птици с огромни криле, които се носеха над облаците, всичко в омагьосващи цветове. Птиците, растенията, поляните, водата и небето навяваха романтично настроение.

Когато поздравих майката на художника, 85-годишна дама, с „Кара, кара мама миа“, единствените италиански думи, които знаех, тя ме прегърна и целуна.

Останах известно време в красивата им къща в долината. Двамата ми помогнаха да получа поръчка за една лекция седмично в университета на Джорджия.

Освен това си намерих работа в магазин за цветя, който се намираше в партера на хотел „Регенси“. Собственикът ме хареса. Там се научих да правя букети за различни поводи. Освен мен в магазина работеше един любезен стар господин, които ми показа как се украсяват с цветя църкви и маси по различни празнични поводи.

Освен в университета изнасях лекции и в „Айви Колидж“.

Тъй като цветарският магазин получаваше най-много поръчки в съботите и неделите, нямах почивни дни. Дотогава познавах само правилата на училището за икебана „Кориу“. Сега за първи път научих какво може да се направи със зелена хартия, тел, дантели и панделки. Репертоарът ми се обогати много. Придобитите тогава познания са ми полезни и днес.

Често казвам, че животът ми се търкаля като снежна топка. Колкото по-дълго продължава търкалянето, толкова повече сняг полепва по топката и пази вътрешността. Всеки нов пласт има специално значение и обогатява предишните. Където и да отида, късметът не ме напуска.

Един ден срещнах мисис Чао, китайка, която имаше тепаняки-ресторант точно срещу магазина за цветя. В началото работодателят ми често ме канеше на вечеря там и китайската дама беше много любезна. След като и шефът ме похвали пред нея, те реши да ме помоли за услуга.

Мисис Чао беше следвала философия в Калифорнийския университет. В продължение на петнадесет години била разделена от мъжа си. Той бил в Пекин, а тя в Хонконг. По онова време никой нямал право да напуска комунистически Китай и мисис Чао живеела в постоянен страх за съпруга си. Освен това майката на мистър Чао била съвсем сама на света и снахата трябвало да се грижи за нея. Когато най-после се събрала с мъжа си, двамата рискували живота си и избягали в Америка. Взели със себе си и старата си майка. Работили до изнемога, докато успели да открият ресторант за тепаняки, който имал голям успех. Седемте келнерки бяха американки. Мисис Чао много държеше да поработя при тях. Лекциите в университета бяха само веднъж седмично. В магазина за цветя свършвах в пет часа вечерта и след това бях свободна. Така приех предложението на мисис Чао да работя в ресторанта й.

Ножът за тепаняки реже добре и когато човек е свикнал да си служи с него, не е тежък. Станах известна с това, че докато приготвях тепаняки, връзвах ръкавите на кимоното си с розови панделки. Тексаското говеждо беше също така крехко и вкусно като месото от Кобе и масата ми беше най-търсената в целия ресторант.

Намазвах стридите с лимонов сок и докато другите келнерки режеха чушките на големи парчета, аз ги разрязвах на тънки кръгчета и ги гарнирах с моркови във форма на черешови цветчета. Имах най-различни идеи. Затова при мен идваха много гости и всяка вечер имаше опашка за масата ми. Понякога им се налагаше да чакат по два часа. Собствениците бях въодушевени. В неделя масажирах тайтай (майката на мистър Чао).

Тъй като ми беше твърде далече да пътувам всеки ден от къщата в долината до града и обратно, мисис Чао ме прие в жилището си. Разполагах с красива стая, голяма шест татами, обзаведена с легло и мебели в китайски стил. Не ми вземаха наем. Мисис Чао ме караше с колата до университета. Магазинът за цветя беше насреща…

По онова време печелех много пари и със спестеното успях да си купя малка къща в Ню Джърси и да посетя Япония. Освен това се наслаждавах на сърдечно приятелство. Бях заобиколена от много добри хора.

След като поработих известно време в ресторанта, една изискана възрастна двойка пожела да се запознае с мен. Оказа се, че са прочели статия за мен в някакъв вестник.

В статията се казваше, че мисис Фъргюсън ме е препоръчала в театралното училище на Далас. Това не беше истина, защото в Далас бях преподавала в Методисткия университет. Срещнах семейство Фъргюсън на един прием у професор Винсент. Мъжът беше най-големият строителен предприемач в Тексас, а мисис Фъргюсън беше известната английска филмова артистка Гриър Гарсън.

Пиесата „Сънят на славея“ (мюзикъл за деца, за който бях предложила декорите) имаше голям успех в амфитеатъра на Далас. Семейство Харис (той беше ректор на университета в Маями) беше запазил грижливо статията за представлението. След края на войната двамата живели три години в Киото и веднага заговорихме непринудено за спомените си от старата столица. Така получих покана да преподавам в университета в Маями.

Отдавна изпитвах копнеж да видя Флорида и веднага приех любезното предложение. С помощта на семейство Харис заминах за Маями.