Кихару Накамура
Спомените на една гейша (24)

Дарителска акция

Един ден по телефона ми се обади госпожа Киучи. Народните представителки възнамеряваха да създадат фонд за подпомагане на сирачетата от войната и молеха да ги подкрепим. Тъй като харесвах много госпожа Киучи, обещах да поговоря с приятелките си и да потърся подкрепата им.

В първите месеци след войната много деца живееха в подлезите на Уено, Асакуза и Гинза, там и нощуваха. Къщите им бяха изгорени, родителите мъртви. Децата, най-малките от които бяха около пет, а най-големите четиринадесет– или петнадесетгодишни, бяха в безпътица. Облечени в дрипи, те изглеждаха по-зле и от просяците, но винаги си помагаха. Някои от тях бяха невероятно дръзки и изобретателни. Наричаха ги „резачите“, защото слагаха бръснарски ножчета между пръстите си и сръчно разрязваха ръчните чанти на жените и джобовете на мъжете. После им измъкваха парите и всичко, което можеха да докопат.

За разлика от възрастните джебчии, децата не прибягваха до по-особени трикове, защото бяха малки и изглеждаха безобидни. Даже шестгодишните бяха гениални майстори в занаята.

Мръсни и въшлясали, много деца се мотаеха без цел по улиците. Възрастните обаче бяха заети с търсенето на храна и никой не се сещаше за тях. Бездомните деца тичаха след американските войници и просеха.

— Но мама, но папа, но йен. — Това просто, но вярно обяснение развеселяваше войниците.

Тъй като помощният фонд беше идея на госпожа Киучи, аз се обърнах незабавно към младите си приятелки Шигено, Рейко, Нанае и Мацуно, които се въодушевиха от възможността си да сътрудничат при осъществяването на това благородно начинание. Младежкият им ентусиазъм още не беше прекършен. Възрастните гейши никога не биха застанали на улицата, за да събират пари. Младите обаче се включиха без предразсъдъци. Всички имаха желание да напълнят стомасите на нещастните деца, които живееха по улиците и гарите на метрото.

Госпожа Киучи ни посъветва да направим акцията в края на седмицата, да си намерим подходящи места на моста Сукиябаши и да събираме пари от единадесет до три. Там минават много хора, защото наблизо са редакцията на вестник „Асахи Шимбун“, един ревю-театър, гара Юракичо и малък парк.

Десет дни преди срока започнах да обяснявам на гостите целта на акцията.

— Следващата събота ще стоим на моста или близо до парка в Юраки-чо и ще събираме пари за сирачетата от войната. Моля ви, минете оттам.

— И ние ще бъдем там — викаха Шигено, Мацуно, Рейки и Нанае и гостите обещаваха да дарят пари.

На уречения ден се събрахме в десет и половина, негримирани, само с малко червило, облечени в небиещи на очи сатенени кимона с фини шарки. Всички бяха млади и красиви. По онова време повечето от буржоазните дами все още носеха три четвърти панталони, лицата им бяха белязани от поражението. За разлика от тях, младите ми приятелки сияеха от младежка свежест и въодушевление и бяха много приятна гледка за окото.

Срещнахме се в едно кафене, мисля, че името му беше „Кендъл“. За да разпределим кутиите за събиране на пари, седнахме на една маса. Народните представителки вече седяха на съседна маса. Тъй като вече познавах повечето от тях от дискусията в управлението, се постарах да остана незабелязана.

Вдясно от вратата познах едрото, дружелюбно лице на госпожа Киучи. Тя носеше обичайната си черна наметка и сърдечната й усмивка ме окуражи.

— Сърдечно ви благодаря, че се събрахте тук толкова рано сутринта — каза госпожа Киучи и се поклони дълбоко. Почувствах се неловко.

На масата, където седяха дамите, вече имаше чаши с кафе. Когато ги поздравихме, те само ни погледнаха студено. Нито една не ни покани да седнем при тях, камо ли да ни предложи по чаша кафе. Само една от тях, наметната с пелеринка от лисици, благодари небрежно.

Днешният японски е останал без много от някогашните различия и нюанси, но тя употреби един израз, с който някога са благодарили на слугите. Тонът й недвусмислено подсказваше, че се чувства безкрайно по-високо от нас.

Изпитах раздразнение. Надменното отношение към млади хора, пожертвали част от скъпоценното си време в името на една благородна кауза, винаги ме е вбесявало.

Нанае, най-младата от нас, вече кипеше от гняв. Аз обаче успях да се овладея.

— Няма за какво да ни благодарите. Макар да не разбираме много неща, ще дадем всичко от себе си. — После се поклоних дълбоко.

Дамата с пелеринката от лисици явно още не беше свършила.

— Доколкото разбрах, всички помощнички са гейши от Шимбаши — продължи тя.

— Гейшите дойдоха да ни помогнат по своя воля, макар че имат много задължения. Мисля, че е редно всички да им благодарим — опита се да посредничи госпожа Киучи. Веднага се почувствахме по-добре.

— Онази дама си въобразява, че е кой знае какво. Виж я как се е надула в пелерината от скъпи лисици — проговори злобно Шигено.

Любезната госпожа Киучи ни покани да седнем.

— Съберете се малко, за да седнем всички. Кихару, попитайте кой желае да пие кафе и кой чай.

Гласът на госпожа Киучи имаше тежест. Дамите ни поканиха да седнем и похвалиха готовността ни да участваме в акцията.

Скоро стана единадесет часа. Окачихме кутиите за събиране на пари с червени панделки на шиите си и заехме местата си в близост до издателство „Асахи“ в Шикиябаши.

Както ни бяха учили по време на танците азума, застанахме на известно разстояние една от друга.

След малко пристигна гейшата Кохиро и извика:

— Извинете, че закъснях!

Тя беше три години по-голяма от мен, но напълно естествена и не се държеше като възрастна гейша, а като истинска приятелка. Американският й приятел я бе довел със собствената си кола. Едновременно с него пристигнаха трима важни служители в голяма фирма, които познавахме от приемите.

— Смели момичета! — извика единият.

— Прекрасна гледка — подкрепиха го другарите му и сложиха във всяка касичка по една банкнота от сто йени.

Вече не знам каква беше стойността на сто йени, но с десет хиляди йени можеше да се купи голяма, здрава барака. Във всеки случай тези банкноти от по сто йени бяха многообещаващо начало. Акцията можеше да започне.

— Дайте дарения за сирачетата от войната! — викаха гейшите и минувачите се спираха пред тях. Ясният глас на Нанае, школуван от песните кийомото, се издигаше над всички.

— Бъдете мили към мен, дайте нещо за сираците от войната!

Избухнах в смях и се втурнах към нея.

— Не бива да казваш „Бъдете мили към мен“, след като събираш пари за сирачетата.

— Тя е истинска гейша — засмя се Кохиро.

— Прави сте, не биваше да казвам това — поправи се Нанае и се засмя на себе си.

Акцията продължи. Около обед се появиха и други от постоянните ни гости и улицата се оживи. Освен познатите ни японски гости, минаха няколко американски журналисти и хора от „Дженеръл Хедкуортър“. Повечето сложиха в кутиите ни банкноти от сто йени. Минаха и много студенти и чиновници.

— Значи вие сте гейши от Шимбаши? — чудеха се те. Скоро бяхме заобиколени от хора. — И утре ли ще дойдете?

— По кое време ще стоите тук?

— Ще ми позволите ли да ви снимам?

Бъркотията нарасна. Постепенно ме обзе тревога.

— Не давайте телефонните си номера на чужди хора — наредих на момичетата. Бях загрижена, защото извън своите ангажименти и обичайната си среда момичетата се държаха като безпомощни кърмачета.

Когато погледнах към другата страна на улицата, където бяха дамите, забелязах, че всички минувачи се тълпят около нас и пред тях не спира почти никой.

Минаха и няколко джипа с хора от GHQ. Журналисти, с които се познавах чрез Гуен и Тилтман, също дариха пари. Към обед пристигна самият господин Тилтман и пусна в кутията ми триста йени.

— Мисля, че е време да приключим за днес. Утре в единадесет ще се срещнем отново в същото кафене — каза към три часа госпожа Киучи и прекъсна разговорите ни с минувачите.

— До утре! — Сбогувахме се с познатите си и се върнахме с кутиите под мишница в кафене „Кендъл“. Касичките бяха пълни с банкноти и трябваше да ги тъпчем с ръце.

Народните представителки изпразниха кутиите си и започнаха да броят събраните пари. Повечето банкноти бяха от по десет йени. По онова време с десет или двадесет йени можеше да си купиш супа с брашнени топчета, сладък боб и омочи от Уено или Асакуза. С банкнотите от десет йени можехме да нахраним много гладни деца.

— О, аз имам почти четиристотин йени. — Или: — Аз съм събрала шестстотин! — радваха се шумно те.

В нашите кутии имаше почти само банкноти от по сто йени. Е, намираха се и монети, но всяка от нас бе събрала над хиляда йени. Доколкото си спомням, във всяка кутия имаше между четири и осем хиляди йени.

Когато преброихме събраната сума и я показахме, дамите зяпнаха смаяно.

Госпожа Киучи ни благодари сърдечно за събраните пари и се поклони дълбоко.

Дамата с пелеринка от лисици също беше неузнаваема. Усмивката й беше истински сърдечна.

— Каква разлика! Вие събрахте много повече от нас!

Не можехме да скрием радостта от успеха си. Винаги когато изпразвахме поредната кутия, регистрирахме с удовлетворение въздишките, учудените викове и завистливите погледи на дамите.

На следващата сутрин поведението им беше напълно променено.

— Много сме ви благодарни за положените усилия. Вашата помощ е неоценима — каза дамата с пелерина от лисици и ни покани да седнем на тяхната маса.

— Какви непостоянни дами — мърмореха Нанае и Шигено. Главният резултат беше, че популярността на госпожа Киучи Кио нарасна и много млади гейши от Шимбаши решиха да дадат гласа си за нея при следващите избори.

Впрочем гейшите направиха много за сираците от войната. Така например госпожа Савада Мики основа дома за сираци „Елизабет Сандърс“ в лятната си резиденция в Ойсо. Много гейши дадоха дарения за този дом.

Още преди войната се познавах с посланика и съпругата му и когато чух за намеренията им, реших да помогна. Говорих със собственичката на „Юкимура“ и започнах да събирам пари от гостите ни. В началото липсваше главно плат за пелени, затова обиколих всички чайни и домове за гейши и събрах стари юката, които предадох в Ойсо.

Когато посетих дома, там живееха двадесетина деца. Всички без изключение бяха много мили. Имаше и черни, и бели, все деца на войната.

Възможността да помогна на госпожа Савада в това прекрасно дело беше една от най-големите радости в живота ми.