Кихару Накамура
Спомените на една гейша (33)

Истории от Шимбаши

Колкото повече време минаваше след войната, толкова повече тъжният факт на това първо японско поражение проникваше в съзнанието на народа.

Всеки виждаше страданията на другите, но освен взаимно съчувствие не можехме да направим почти нищо едни за други, защото всеки беше зает да осигури собственото си оцеляване.

Ще дам няколко примера. Преди войната моята колежка К. имаше благодетел, граф, когото много обичаше, и аз често виждах щастливата двойка в Атами и Хаконе. Дребничката, крехка К. пристъпваше с грейнало от радост лице зад грамадния си благодетел.

Скоро след войната графът се разболя. Благородниците, които преди войната живееха далече от света, не успяха да се приспособят към променените условия.

Като млада танцьорка К. имаше успех и се раздаваше напълно. Тъй като се боеше, че е неучтиво да носи на графа пари в брой, тя изпращаше във вилата му ориз, дървени въглища, захар и други храни. Тя наистина носеше духа на гейшите от Шимбаши. Сигурно цялото семейство на графа е оцеляло благодарение на щедрите дарове на красивата, млада К.

Помня и много жени, които заслужаваха съжаление. Един ден ме спря далечна позната, съпруга на капитан.

— Искам да поговоря с вас за съпругата на един загинал морски офицер. Има двама синове, които са в средното училище, и непременно иска да работи. Не бихте ли могли да й намерите работа?

Вдовицата беше много красива и изобщо не й личеше, че има двама синове в средното училище. Според тогавашния обичай тя не носеше грим, а роклята й беше ушита от самата нея. Изглеждаше не по-възрастна от двадесет и пет години и беше много мила.

Ако постъпеше на работа в някоя кантора, нямаше да печели достатъчно, за да изхранва и облича двама подрастващи ученици. Затова дамата бе решила да си потърси работа в чайна. Трябваше да се грижи не само за децата си, но и за бащата на загиналия си съпруг. Бях преживяла същото и изпитвах дълбоко съчувствие към бедната жена, но къде можеше да работи дама с такъв изискан език и маниери? Обикновените чайни не бяха място за жена като нея.

По онова време в Йоцуя съществуваше един много изискан и известен ресторант. Отидох да говоря със собственичката.

— Изпратете ми я. Може би ще я одобря. В нашия ресторант идват много изискани клиенти. Мисля, че имаме нужда от елегантна дама.

Вдовицата — името й беше Йошико — нямаше нито кимоно, нито оби, всичките й дрехи бяха изгорели. Заех й необходимото: бельо, долно и горно кимоно, колан и кордела за оби, и я заведох в ресторанта. Приеха я веднага и радостта й беше огромна.

След пет дни дамата дойде при мен и обясни, че не е подходяща за тази работа и е напуснала. Това ме изненада и побързах да се осведомя в ресторанта.

— Тя наистина беше елегантна и мила — обясни засмяно оками-сан, — но не е свикнала да общува с хора.

Както разбрах, ако някой разчувствал се от виното гост сложел ръка на рамото й и измърморвал нещо от рода на: „Е, хубавичката ми, вие май сте нова тук?“, Йошико отмахвала сърдито ръката му и му заявявала в очите, че не бива да си позволява такива безсрамия. Острите й отговори поставяли гостите в неловко положение и разваляли настроението, което създавало проблеми на оками-сан.

Причината беше, че Йошико е била омъжена за морски офицер. По онова време буржоазните съпруги не умееха да общуват с мъже и се чувстваха омърсени, ако чужд мъж, не техният, сложеше ръка на рамото им. Тогава за първи път разбрах, че има жени, които могат без проблеми да работят като гейши, но има и много други, които са абсолютно неподходящи.

Какво ли е станало с тази дама?

Тя ми бе казала, че не може да печели достатъчно, ако работи в някое учреждение, а трябва да храни голямо семейство. И сега, след повече от тридесет години, си мисля понякога за нея.

Никога не бях помисляла, че след войната Шимбаши ще се промени така драстично. Преди войната там живееха около 1200 гейши, а сега останаха само около една десета от тях. Много бяха предпочели да си останат в местата, където бяха евакуирани, други бяха в лошо здравословно състояние, трети бяха загубили всичко в бомбардировките и пожарите и нямаха желание да работят отново. Дълго време гейшите нямаха необходимите материали, за да се явяват на обществени места с японска фризура и дълго до земята кимоно.

Прислужниците, които преди войната бяха повече от шестдесет, сега се бяха разпръснали по всички посоки и трябваше да мине доста време, докато се върнат. Повечето младежи започнаха работа в приемните на наново откритите чайни.

Когато се върнах в Шимбаши, бях много щастлива да видя, че не всички чайни са изгорели. По-енергичните собственички бяха започнали работа във временни постройки. Тъй като хакоя Хан-чан, който преди войната винаги работеше за мен, беше в приемната на „Юкимура“ и живееше там, аз се чувствах спокойна и сигурна в заведението.

До 1948 година музикантите (изпълнители на шамисен, певци и хористи) и танцьорките се събраха в почти пълен състав. Танцовият театър на Шимбаши реши отново да представи танците азума. Отново се надигнаха протести, изказаха се намерения за забрана на ревюто. Също както преди, когато чайните бяха заплашени от закриване, отидохме да говорим с американските окупационни власти и застъпничеството на високопоставени личности ни позволи да проведем традиционните празненства. През март 1948 година за първи път след войната се състояха танци азума, макар и само за осем дни.

Във всеки случай чайните, домовете за гейши и изобщо всички заведения, които не бяха станали жертва на бомбите, можеха да се смятат за щастливи. Всеки искаше да работи, но щеше да мине още доста време, докато построят солидни домове и започнат отново да произвеждат подходящо облекло. През 1956 година, когато заминах за Америка, възстановяването беше почти приключено.

Там научих, че река Цукиджи е била засипана и са построили магистрала. Преди войната често плавахме с корабчета до Кототои. Все още помня изпълненията на майстор Фукуда Рандос Шакухачи в лунните нощи пред крепостта Шинагава. В Ню Йорк се питах уплашено как ли се е променила местността, след като са засипали реката. След двадесет и девет години, когато се върнах, мястото изглеждаше сиво и безотрадно — точно както се бях опасявала.

Когато заминах за Америка, радиото тъкмо навлизаше във всички домове. Мама и баба слушаха с голямо удоволствие хумористични предавания като „Двадесетте врати“ или „Източник на знания“. На площада пред гара Шимбаши бяха сложили телевизор и всички ходеха да гледат. За мен обаче площадът беше на неудобно място, освен това нямах време. Така че не отидох там нито веднъж. По онова време телевизията все още беше черно-бяла.

През май 1957 година се появих за първи път по телевизията в Атланта, Джорджия, и бях много учудена, като видях колко красиво изглеждаше на екрана светлосиньото ми кимоно. Зарадвах се много, когато скоро след това Япония започна да произвежда цветни телевизори, които по нищо не отстъпваха на американските.

Непосредствено след 1945 година все още имаше много традиционни развлечения. Често водех американски гости в театър кабуки. Познавах повечето пиеси и не беше проблем да превеждам, но когато за първи път след тридесет и седем години представиха отново пиесата „Историята на осемте кучета от дома Сатоми в Нансо“ (Нансо сатоми хаккенден), се обърках. Тогава бях само на тридесет и три години. Отидох при Ичикава Данширо и го помолих да ми обясни действията с всички подробности. Така придобих повече самоувереност като преводачка на кабуки. Ицубо и „Книгата на даренията“ (Канжинчо) караха американците да плачат.

По онова време пиесите, които бяха заклеймени като „реакционни“ или „агресивни“, както и сцените с харакири и кърваво отмъщение, бяха забранени от американските власти. По тази причина театър кабуки не даваше редовно представления и артистите често отиваха да говорят с хората от GHQ. Един американец, познавач на кабуки, ни помогна много да върнем представленията на сцената.