Кихару Накамура
Спомените на една гейша (17)

В лагера за интернирани

Това стана една сутрин през декември. Мисля, че беше неделя, защото мъжът ми не беше на работа. По едно време се почука силно и настойчиво на вратата.

— Хайде, времето дойде — каза мъжът ми и посочи банята. Както отдавна се бяхме уговорили, аз отидох в банята, заключих вратата, пуснах водата да тече силно и напълних ваната с гореща вода.

Всички бани в английските жилища имаха газови бойлери и при включването им се чуваше глух пукот. Бойлерът беше доста голям и при завъртането на крана се появяваше синкаво пламъче.

Запях с пълен глас „Слънцето залязва зад полето с рапица“. При това извадих скритите между хавлиите тайни документи, накъсах ги на малки парченца и ги изгорих. Преди една седмица бяхме донесли документите от консулството вкъщи и ги бяхме наредили в шкафчето между големите хавлии за баня.

Тъй като документите горяха добре, ваната скоро се напълни с пепел. При изгарянето на хартията се вдигна пушек и аз отворих прозореца, за да го издухам навън с помощта на голяма кърпа. За щастие прозорецът на банята гледаше към градината, където никой не минаваше. Даже да видеха, че от прозорчето излиза пушек, никой нямаше да се учуди. Едновременно пеех, горях документите и размахвах кърпата, за да прогоня дима.

През това време мъжът ми се опитваше да печели време. Бяха дошли петима униформени англичани и той се стараеше да ги въвлече в разговор. След десетина минути тайните документи се превърнаха в пепел, във водата плуваха само няколко пухчета, димът беше издухан навън.

Мъжът ми почука на вратата. Намокрих си косата, увих я с кърпа, навлякох един халат и проврях глава през вратата. Униформените полицаи и военните се изправиха.

— Нашите държави са в състояние на война. Ще бъдете откарани в лагер. Като начало имате нареждане през следващите двадесет и четири часа да не напускате дома си.

Офицерът с най-висок ранг беше извънредно учтив. Престорих се на уплашена, разтреперих се от страх и с хълцане се скрих зад гърба на мъжа си.

— Няма нищо, не се страхувай, нищо лошо няма да ни направят — опита се да ме утеши той, като че имаше насреща си безпомощна и наивна женица.

— Много съжалявам, че ви причиняваме това, мадам, но не бива да се притеснявате. Британската империя е почтена страна. Ще ви интернираме, но в лагера ще бъдете на сигурно място — обясни галантно офицерът.

В чуждестранен филм жената със сигурност би паднала в безсъзнание, но аз не исках да стигна чак дотам. По-късно чух, че госпожа Мото наистина е припаднала. Моят страх беше само престорен. Сгуших се в мъжа си, за да покажа безпомощността си.

След като униформените си отидоха, мъжът ми попита дали съм изгорила всичко.

— Всичко до последната хартийка — уверих го аз и му намигнах.

— Ти си прекрасна артистка — похвали ме той.

Така се оказахме под домашен арест.

На това място искам да разкажа малко повече за един от индийските ни прислужници. Младежът се казваше Абрахим и беше на шестнадесет години.

Един от беззъбите слуги се разболя. В Калкута бръснарите работят по улиците под парещото слънце. Клиентите седят на земята и чакат да им дойде редът и да се подстрижат. Докато го разкрасявали, беззъбият паднал в безсъзнание.

Той непрестанно твърдеше, че е „около тридесет и пет“, но според мен отдавна бе минал шестдесетте.

Абрахим беше негов племенник. Много красиво момче — едър, много тъмен, с бели зъби. Притежаваше свежестта на юноша, който постепенно се превръща в мъж.

Той ме обожаваше с цялата пламенност на душата си, а готвачът разказа, че се похвалил в квартирата на слугите:

— Нашата мемсахиб е най-красивата от всички дами в Калкута, най-умната и най-добрата. Тя е богиня.

Всички му викаха „бой“, само аз го наричах Абрахим и той беше много щастлив от това „отличие“.

— Ти си първата любов на Абрахим — смееше се мъжът ми. Докато бяхме под домашен арест, момчето отиде при Вики и ни донесе плодове и сладкиши. С това рискува живота си…

Когато след избухването на войната заминахме за лагера в Хималаите без една стотинка, той настоя да ни придружи.

Мъжът ми му обясни, че не можем да му плащаме заплатата.

— Paisa nahi manta — отговори той, „аз не вземам пари“, и през деветте месеца, които прекарахме в лагера край Муссоори в Хималаите, не се отдели от нас.

Понякога правеше услуги и на останалите интернирани и тъй като не пестеше усилията си, всички го обичаха.

В планините беше по-студено, отколкото очаквахме. Предстояха ми нови, интересни преживявания. Най-хубавото беше, че госпожа Иида беше с нас. Стаите ни бяха наблизо и тя беше най-голямата ми опора. Госпожа Иида и аз бяхме залепнали като репеи една за друга и не се разделяхме нито във, нито вън от лагера.

В нашия лагер бяха интернирани тайни агенти на армията, военноморски аташета и много служители на външното министерство от Бирма, Сингапур и Момбаса. За разлика от малкото генерално консулство в Калкута в лагера живееха 720 души. Тогава не знаех много за света и всичко ми беше интересно.

Господин Миазаки и жена му от генералното консулство в Рангун оставиха у мен силни и трайни впечатления. Той работеше в градината и чистеше, тя отговаряше за кухнята и други домашни задачи.

Когато дойде в лагера, госпожа Миазаки си носеше стара дървена подложка за главата, която явно беше много важна за нея. Диалектът й ме забавляваше много.

Тя казваше „степерите“ на генералния консул, като имаше предвид „слиповете“ му. Казваше също „цедулидна“ сапунерка, което трябваше да означава „целулоид“.

Косата й винаги беше вдигната на старомоден кок с тънък шиш, който беше втъкнат високо на темето. Като обитателите на горещите страни, тя носеше тънки памучни жакети. Попаднала изведнъж в студен климат, трябваше да облича отгоре по няколко пуловера, които беше получила от мен и госпожа Иида.

Освен това мъжът й чуваше зле, но често разказваше, че някога е имал страхотен слух. Оглушал само защото жена му вече петдесет години крещяла всеки ден в ушите му. Тя наистина му крещеше, макар че явно го обичаше и двамата имаха добър брак.

Освен това в лагера бяха семейство Икено, млада двойка около тридесетте, дошла от Момбаса. Имаха шестмесечно бебе.

При важни срещи мъжът поглеждаше непрекъснато часовника си и ставаше все по-нервен. Изведнъж скачаше и заявяваше, че за съжаление трябва да си тръгне по-рано. Опитваха се да го задържат, защото срещата още не беше приключила и се обсъждаха важни теми. Той обясняваше, че трябва да окъпе бебето, и бързо излизаше.

Тогава беше твърде необичайно мъжът да се интересува от бащинските си задължения и да напуска важни срещи, за да окъпе бебето си. Всички го зяпаха слисано.

Имаше и една шестнадесетгодишна бирманка, която беше работила в генералното консулство. Дебеличкото момиче и един млад мъж, дошъл от Сингапур (работеше в тайните служби на армията), се сприятелиха и се разхождаха хванати за ръка, което беше необичайно за времето си и ме учудваше безкрайно.

Мъжете се чувстваха затворени в лагера и постепенно ги обземаше истерия. Започна се със служителите от Калкута.

Господин Т. получаваше пристъп на ярост и при най-малкия повод, който му даваше местното момче Исаак. Веднъж стигна дотам, че заби вилицата си в бузата му.

Кръвта рукна като поток, но тогава индийците изобщо не умееха да се отбраняват. Изпитвах дълбоко съчувствие към Исаак и дълбок срам от истеричните японски мъже. Друг лош пример даде служителят А. от Калкута. Когато беше в лошо настроение, не си отваряше устата от сутрин до вечер. Не реагираше даже когато го поздравяваха с „Добро утро“ или „Добър ден“.

Когато всеки живее за себе си, тези неща не правят впечатление, но когато много хора са струпани на едно място, характерът на отделните лица се разкрива много бързо.

Един военноморски аташе и един генерален консул се сбиха. Аташето не беше особено едър, но много силен, а лицето му беше направо страшно. Тъй като в Шимбаши бях виждала само елегантни флотски офицери, бях смаяна, че в японската флота служат и такива недодялани селяци. Макар че всички тези господа принадлежаха към образованата класа, истерията сред мъжките обитатели на лагера се разпространяваше много бързо.

Госпожа Иида и аз бяхме много по-стабилни. Тя изучаваше растителния свят на високата планина. След войната можа да приложи познанията си в своето студио за икебана.

Едно от любимите ми занимания беше да кова планове как да смекчим сърцето на мрачния началник на лагера Мърфи.

С каквато и молба да отидехме при него, той я отхвърляше енергично, а когато го посещаваха мъже, винаги започваше караница. Аз отивах при него като скромно младо момиче, шепнех смутено и едва-едва го поглеждах изпод вежди. Старият грубиян първо казваше не, за да запази авторитета си, после се оставяше да го уговоря.

Лицето му беше винаги затворено и с белите си коси приличаше на Гручо Маркс, само дето беше много по-злобен. Чак след два месеца започна да ни се усмихва и да поздравява пръв.

Госпожа Иида опече разкошен сладкиш и когато му го поднесохме, отношението му забележимо се промени.

Позволиха ни да слизаме на покупки в долината, разбира се, с охрана, всеки ден да правим разходки и да се къпем във варел от петрол. Бързо преправихме два варела на японска вана, където водата ни стигаше до раменете.

Нощем, когато всички спяха, двете с госпожа Иида отивахме да се къпем. Чувствахме се като прислужници в курорт, които винаги се къпят последни.

Госпожа Иида цитираше стихотворението: „По-рано светът ме ужасяваше, но сега копнея да се върна в него.“ Тя беше убедена, че след десет години ще си спомняме с много добри чувства за нощните си бани във варела от петрол. Тази представа ни забавляваше.

Когато дойде пролетта, разцъфтяха рододендроните, сините макове (които се срещат само в Хималаите) и над планината се понесе силен аромат на магнолии. Природата се събуждаше за нов живот.

Понякога ни навестяваха диви маймуни, а когато им подхвърляхме трохички, доверчиво се приближаваха.

Един млад служител в консулството отишъл на разходка, хвърлил камък по една маймуна и я наранил доста зле. На следващия ден, когато отново излязъл на разходка с приятелите си, десетина маймуни го нападнали, за да отмъстят за ранения си другар. Казват, че било страшно.

Индийският пазач извадил пушката си (разбира се, незаредена) и уплашените маймуни избягали. Историята за ранената маймуна, която познала лицето на мъчителя си, вдигна голям шум в лагера.

Всеки ден имахме нови случаи на истерия сред мъжете. Скоро стигнах до убеждението, че в кризисни ситуации жените са много по-силни и устойчиви. По време на нощните къпания с госпожа Иида се разпростирахме надълго и нашироко върху недостатъците на мъжете. По този начин се освобождавахме от натрупалото се през деня напрежение.

Всъщност, говорех главно аз, докато госпожа Иида беше поела ролята на слушателката и само се кискаше… Във всеки случай ни беше много весело.

Така между сълзи и смях минаха девет месеца.

Тъй като не знаехме кога ще ни върнат в Япония, трябваше да се примирим с положението си. Един ден най-неочаквано ни качиха на военни камиони, които се понесоха надолу към долината. Това стана на 5 август 1942 година. Камионът се тресеше така силно, че едва не си прехапах езика. Трябваха ни три дни, за да стигнем в Бомбай. Очакваше ни мръсен кораб с името „City of Paris“. Той щеше да ни откара в Лоренсо Маркес в Югоизточна Африка, където да бъдем предадени на японския транспортьор „Тацута-мару“.

Пътувахме две седмици до португалската част на Източна Африка. Лоренсо Маркес беше красив град. Видях много непознати цветя. Всички жители бяха черни и чертите им се различаваха много от тези на индийците. „Тацута-мару“ докара англичани и американци, които бяха заменени срещу нас.

След проверката на имената, която отне цели три дни, „Тацута-мару“ отплава към Йокохама. По онова време портретът на императорската двойка се смяташе за най-голямото национално богатство и всички служители в консулстваха бяха задължени да го пазят като зеницата на очите си. Когато се качиха на борда, двамата Иида внимателно крепяха в ръце портрета на императорското семейство.

Според сключеното с Англия споразумение корабът ни беше ярко осветен през цялата нощ. Според друго споразумение транспортите с военнопленници и корабите на Червения кръст нямаше да бъдат бомбардирани.

За съжаление бяхме безпомощни срещу мините, които бяха навсякъде, затова и нощем не сваляхме спасителните жилетки.

Корабът, който тежеше повече от десет хиляди тона, се движеше безкрайно бавно през мъгливите безлунни нощи, когато човек не можеше да види дори ръката пред очите си. Сирената виеше непрекъснато…

Всеки ден даваха учебна тревога. Всички се качвахме по най-бързия начин на палубата, разпределяхме се от двете страни и спускахме на вода спасителните лодки. Все си спомнях филма за потъването на „Титаник“.

След цял месец, който ми се стори една малка вечност, на 27 септември 1942 година хвърлихме котва в Йокохама.

Скоро след това мъжът ми замина за Бирма, роди се синът ми. Очакваха ме много тежки дни до края на войната и в първите следвоенни години.