Георги Караславов
Снаха (31)

31

Тази нощ Юрталана не усети, когато Алекси се прибра. Но слабо скърцане на дървения креват в горната стая пречупи лекия му сън. Той отвори широко очи, извърна се към прозореца и се ослуша. Не се чуваше нищо, само познатият измамен шум на тези студени и тихи зимни нощи пълнеше ушите му. Не, това не беше шум, това беше еднообразен и продължителен звън, който като че ли се раждаше в тишината. Юрталана се вслушваше в този звън само когато беше загрижен за нещо. Тази нощ той поспа малко. Късият ободрителен сън е избистрил главата му. Приятно му е така, лежи му се, поуспокоен и затоплен. Мъчи го само вечният пушачешки гъдел — иска му се да запуши, жадува за топлия тютюнев дим. Но не му се ставаше, не му се щеше дори да пуши в леглото, защото едната му ръка трябваше да стои открита. Кое време беше вече? Кухнята отдавна е изстинала — през такива студени нощи тя изстиваше късно след полунощ.

От два-три дена Юрталана се поотпускаше по малко — обмислил бе всичко за смъртта на Астаровото момче. Сега и да го повикат, ще им разкаже от край до край, като на книга. Онова, което десет години беше истина, сега вече е заличено от паметта му. Няма камък, не е хвърлял никога нищо след непознатото момче, което с всичка сила мъчеше да се добере до корията, то е паднало само, ударило се е зле и починало в ръцете му. Това е истината, няма нищо друго, никой друг не е видял. Ако го повикат ли? Кой да го повика? Ще го повикат само ако снаха му го предаде на властта. Щом Стойко й е обадил за убийството, той е разказал и как е станало. Ако тя съобщи сега, ще я накарат да разкаже всичко, каквото знае. Юрталана се задъха. А след това на него няма да му повярват. „Добре си го скроил, ама ако си бил невинен, трябвало е сам да обадиш“ — ще му кажат.

Юрталана си представи как Севда ще се яви в общината и как ще поиска да приказва насаме с кмета. И щом излезе после, ще плещи вече наляво и надясно, та кметът и да иска да потули някак работата, няма да може. Страшната вест ще се развее из селото, хората ще цъкат злорадо и ще се надигат… Не, няма да има оправдание след това! „Десет години си мълчал, господинчо — ще кажат съдиите, а и като падна в клопката, тогава си седнал да дрънкаш, че детето само се е убило!“ Да, те наистина ще кажат така! И той нищо не ще може да им отговори, защото и да им приказва след това, няма да му повярват. Ще има свидетели, разпити, огледи. А ако се предаде сам — каквото си признае, това ще бъде. Тогава и Севда няма да бъде свидетелка. А само тя може да каже как е станало убийството. „Може и да ме оправдаят, ако се предам самичък — рече си Юрталана. — И сигурно ще ме оправдаят, само да изпреваря!“

Той се измъкна бързо от леглото, запали лампата, погледна жена си, помисли малко, подвоуми се и я сръга през дебелите черги:

— Гино! А, Гино!

Старата се размърда сънливо, дигна мързеливо разчорлената си глава и се вторачи.

— Ставай! — заповяда той трескаво-нетърпелив.

— Какво има бре, Тошо? Съмна ли се?

— Ставай да запалиш печката!

Тя се свлече покорно от леглото, облече се набързо, метна стар изтънял шал на плещите си и клекна до дървата. Юрталана почака, погледна я, взе кибрита, когато тя запали печката, и излезе. Старата следеше стъпките му — той се качи по стълбите и влезе в оттатъшната стая. Печката се разпали, две лопатки въглища изгоряха, водата в менчето възвря, а Юрталана още не се връщаше. „Какво прави горе на студеното?“ — чудеше се старата. Тя почака още малко, почака, па не се стърпя и отиде да го види.

Той беше се изправил над нейния стар сандък и тършуваше нещо. На стола до него бяха разпръснати сума книжа и документи.

— Какво правиш, Тошо? — скръсти тя ръце на прага.

— Нищо.

Той беше неспокоен, увлечен и намръщен. Старата познаваше тези книжа — там бяха всички разписки, полиците, нотариалните и крепостни актове.

— Защо ти са бре, Тошо? — посочи тя с поглед книжата. — Чакай да се съмне, па тогава…

Той мълчеше, увлечен в тършуването.

— Ами свали ги барем долу, та на топло да ги видиш…

Той прехвърляше отделните листчета, разгъваше ги бързо, четеше ги, понякога се замисляше за миг и ги слагаше на различни места. Старата стоеше озадачена и изплашена — разбираше, че става нещо важно. „Какво ли е намислил пак този човек!“ — тръпнеше тя в лоши предчувствия.

Една част от книжата Юрталана заключи пак в сандъка, а едната част загъна внимателно в стар вестник и слезе в кухнята. Там ги прегледа още веднъж, отдели полиците и някои други документи, сгъна ги в портфейла си и се изправи, тънък, слаб и намръщен. После отиде при прозореца, отхвърли единия крайчец на завеската, погледна навън, върна се, погледна часовника си и трепна.

— Време е — рече той.

— Какво, Тошо?

— Ще ида да се предам! — рече той твърдо.

— Божичко, Тошо!

— Ще се предам, за да не ме изпревари оная — обясни той. — Ако обадя сам, сигурно ще ме оправдаят, но ако чакам нея…

— Господ дано я порази! — изпъшка старата. — От нея ни дойде всичко.

— Отдето дойде — дойде — продума мрачно Юрталана. — Знам аз отде ни дойде, ама хайде… имало да се тегли, и това си е.

— Тошо бре, ами ако те затворят? — изплака тя.

— Каквото рече Господ — сви той рамене. Те замълчаха и като че ли в тази минута беше решено всичко. След това той излезе, обиколи оборите, прегледа добитъка, намина към плевните, към хармана, надникна в навесите, спря се на двора и се разгледа. Беше тъмно, мрачно, студено, тук-таме над хоризонта мигаха бледи, измръзнали звезди. Разсъмваше се вече, из съседните дворове и по харманите се чуваха стъпки, хлопаха врати. „Време е!“ — рече Юрталана полугласно, но решително и влезе в кухнята.

— Ето — подаде той на жена си връзка банкноти. — Това за харчене. Полиците ще оставя на Тоня, ще му оставя и малко пари, каквото ти трябва, ще искаш от него.

— Тошо бре! — изхлипа тя и се подпря на гърдите му.

— Слушай какво ти казвам! — смъмра я той, но не се отмести. — На Алекси няма нищичко да даваш. Нищичко, разбра ли? Каквото има за продаване, ще го продава Тоню.

— На Алекси ще поръчаш ли нещо?

— Нищо.

— Да му кажа ли… като стане?

— Нищо няма да му казваш. Никому няма да казваш къде съм отишъл, чу ли?

— Чух.

Юрталана се загърна с кюрка си, зави си ушите с голяма домашна кърпа, пъхна в пояса си комат хляб и излезе. Той чу задавения плач на жена си, но не се обърна нито веднъж, само трепна неспокойно с раменете си и се изгуби в здрача на заледената улица.

Разсъмваше се, когато излезе от селото. Небето избледняваше бързо, леката мъглица се дигаше заедно с последните жички на здрачевината и разкриваше заспалото поле, задрямалите оголени дървета и ниските полегати и черни хълмове в далечината. Всичко, додето поглед стигаше, му беше познато. По-напред той се мъчеше да зърне само свои ниви, свои дървета — сега всичко му беше мило и свидно. Мъка, неизпитвана друг път, стягаше сърцето му. Забравил всичко друго на света, той крачеше бързо, гледаше жадно и ненаситно хубавото заспало поле, мигаше и очите му се пълнеха със сълзи.