Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 54 гласа)

15

Севда заспиваше и се събуждаше с една мисъл и с едно желание.

Една вечер, по жътва, тя прегърна Стойка, разлюляна от радостно вълнение:

— Най-сетне!

— Дали? — притисна я той нежно.

— Само дано… — не доизрече тя страхливо. Но той разбра и още по-силно я притисна до гърдите си.

— Пази се! — галено и същевременно сопнато рече Стойко.

Севда броеше дните — ето тази сутрин не й беше добре. Тежеше й на стомаха, повръщаше й се, в устата й беше блудкаво и противно. Ядеше само таратор, все си досипваше оцет и все й се струваше, че не е твърде кисело. И тя си мислеше вече как всички вкъщи ще се зарадват, когато й проличи. Едно момче искаше да си роди, Тодор. Името на свекъра. Ще пръхне от радост той, ще се отпусне, ще се съживи. Внук. Севда ще трепере над този дългоочакван син, ще му плете жакетчета и панталонки, прах няма да падне върху него, тъй и ще си осъмва, без да мигне и без да дремне, и сигурна е, пак няма да й се спи…

Но месецът се изтърколи и тя разбра, че се е мамила. И пак дворът й се видя пуст и неприветен, и пак вкъщи беше глухо и противно. Юрталана ходеше все така намръщен и вечно недоволен от света и от живота, потънал в сметки и пазарлъци, заплеснат в нови планове за нови покупки и печалби. И на Севда пак й се струваше, че се сърди на нея и затова вкъщи е толкова студен и нервен. Старата сумтеше, шеташе из стаите и само разбъркваше всичко, което Севда след другата работа на полето и в хармана смогваше бързо и с вкус да подреди. Дори Стойко все повече и повече се застояваше вечер на улицата и по кафенетата, дето се препираха по политиката, заканваха се и се готвеха за събори и избори. Едничък Алекси я следеше като кученце, гледаше я в очите и й се радваше. Севда му даваше левчета и бонбони, сладко и захарчета, вечер го притискаше в скута си, приспиваше го и се извръщаше, защото очите й се пълнеха със сълзи. Унесен, през дрямката, Алекси поглеждаше тези тъмни, замечтани очи, плувнали във влага и скръб, но той беше много малък и още нищо не разбираше от живота и участта на хората.

Юрталана ставаше все по-сърдит и по-строг, приказките му бяха сурови, троснати и студени, сутрешните команди — къси и отсечени. Може би той и по-напред си е бил такъв, но Севда не го е разбирала тогава. И всякога тя го посрещаше с тревога и го изпращаше със страх. Вечеряха мълчаливо и продумваха само ако продумаше той, одобряваха или отричаха всичко, което одобряваше или отричаше той. Омръзнало й беше това мълчание, дотегнало й беше да гледа как всички трепереха пред него, без да бяха прегрешили в нещо. Понякога само, като се нахранеха, Юрталана слагаше длан върху главичката на Алекси и го питаше къде е бил, с кого е бил и с кого са си играли. Алекси разправяше с жар и увлечение, сърдеше се, ако другарчетата му бяха сбъркали в играта, заканваше им се и тогава старият се раздвижваше, ухилваше се широко и кимаше одобрително. Отпущаха се и другите, разпитваха детето за това-онова, смееха се. „Боже мой! — мислеше си Севда в такива моменти. — Не може ли все така да бъде!“

Но само вкъщи тя беше свита, плаха и покорна. Излезеше ли на улицата, тръгнеше ли на хоро или заситнеше към майкини си, тя дигаше глава, гледаше гордо, поздравяваше отвисоко. Жените я гледаха продължително и със завист, мъжете я проследяваха с някакво особено любопитство.

— Юрталановата снаха — шушукаха всички зад гърба й.

Тя дочуваше тези приказки, виеше кръст и като че не стъпяше на земята. Тя беше щастлива, доволна и забравяше за горчивия живот и притесненията в чорбаджийската къща.

Една привечер тя се кършеше пак към майкини си, сигурна, че мъже и жени надничат отвсякъде да я гледат: стройна и красива, наконтена, грижливо вчесана и закичена над ухото с червена молоха. Няколко ергенашчета висяха пред затвореното Балъково кафене, пушеха и си приказваха нещо. Като я видяха, те млъкнаха, спогледаха се и се сбутаха.

— Юрталановата яловица! — подхвърли небрежно едно от тях и тя видя с крайчеца на окото си как те се ухилиха многозначително.

Обида, мъка и срам я задавиха. Тя мина като замаяна край речната улица, отмести пътната порта и влезе в бащиния си двор, без да я притвори пак. Тя влезе в кухнята, дето майка й беше полегнала на малкото миндерче, изхълца и се строполи в краката й. Казълбашката премаля от страх, сложи длани върху косата й и я погали нежно…

Дълго и неутешимо плака Севда. Замисли се Казълбашката, угрижи се — трябваше да се направи нещо, не може да се стои вече така със скръстени ръце. Инак ще се съсипе гиздавата й дъщеря — от хорски приказки и къщни разправии…

В неделя, на църква, тя видя Юрталанката, заприказва я, покани я на гости, черпи я и отначало предпазливо, със забикалки, а сетне и направо я попита какво да правят със Севда. Следната неделя пак се срещнаха в църквата и решиха — да я заведат на Козловец, та да се провре през Богородичния камък.

Козловец беше висока камениста чука, откъсната от планината и захвърлена всред неизгледната равнина. На южната страна на чуката имаше запустели каменни кариери, дето селяни от околността идваха понякога да откъртят по нещо. На източния край, под самия връх, се гушеше малко параклисче със схлупена и разкривена постройка отстрани. На това място идваха поклонници през цялата година, но на празника на света Богородица се сипваше народ от цяла Южна България. Стотици млади невести ходеха там с една молба и с една надежда — като се проврат през Богородичния камък, да се сдобият с рожби. Богородичният камък беше една отвесна скала, изрязана от длетото на случая и на природните стихии. Тази скала беше изправена като врата точно на пътечката, що водеше от параклисчето за черния междуселски път долу. Времето беше прояло камъка по средата, а човешката ръка беше разширила и загладила този отвор, колкото да се провре здрав пълничък човек.

Стойко, Севда и Казълбашката пристигнаха на Козловец при залез-слънце, срещу празника на света Богородица. Изцеление, според думите на хората, се добивало и през всяко време, но срещу празника на Божията Майка то било най-сигурно.

Синкавата сянка на далечните старопланински възвишения полази и загърна полето. Светла слънчева вълна се покатери по склоновете на Родопите, скри се в падините, изкачи се на най-високите чуки и се провали оттатък. Из кривите и прашни пътища скрибуцаха коля, на места се отбиваха напреко през стърнищата и синорите и спираха в подножието на Козловец. Те спираха на полянката откъм запад, нареждаха се една зад друга, една до друга, сиви и тромави като костенурки. Жените поемаха нагоре по пътечката, те бързаха да се поклонят и да си заемат места, а мъжете връзваха воловете за яремите, слагаха им да си похапнат и също поемаха нагоре. Които бяха дошли по-рано, вече се бяха върнали до колите си, трупаха се на купчини, запитваха се за селата си, за поминъка си и пушеха. Те се сприятеляваха бързо и направо, сприказваха се и се изповядваха открито и смело, защото всички знаеха, че една и съща неволя беше ги откъснала от огнищата им и ги беше събрала тук срещу този голям празник.

Мъжете спяха при колите си, а жените оставаха горе. Стойко помогна да изнесат чергите, храната и даровете. Казълбашката беше взела цяла торба пшеница, една любеница, шишенце чист зехтин, два-три скамака памук, голяма памучна кърпа и дълга женска риза от домашно платно — с тънки дантели и с червени кенари. Всичко това трябваше да се поднесе като дар на света Богородица, за да изпрати своята помощ на дъщеря й.

Пазач и разпоредител на параклисчето беше мъж на преминала възраст, с дълга немита коса и с рядка, невчесана брада. Той ходеше със смачкано сиво кепе и с дълго джубе, изтъркано и поизбеляло от носене. Откъде беше този човек, кой го беше оставил тук, това никой не знаеше. Калугер не беше, не беше и някакво друго духовно лице, това се виждаше. А се обличаше и се носеше малко особено, като поп, та поради това всички го мислеха, че все пак той е някакъв отрекъл се от живота божи служител.

Този чудноват пазач посрещаше гостите си хладно и пренебрежително и първата му работа беше да ги упъти къде и как да поднесат даровете. Той се мъчеше да изглежда простодушен, безкористен и безстрастен, но очите му постоянно шареха лукаво и изпитателно. Само с един поглед той претегляше донесените дарове. Тези дарове не оставаха дълго в параклисчето, едно, защото се натрупваха, а място нямаше и, друго, защото все пак пазачът трябваше да излиза и да обикаля гостите си. Той отнасяше всичко в пристройката, дето никой не можеше да надникне. Този дълбок, ненаситен и тайнствен склад беше винаги под ключ. Пазачът се сърдеше и викаше свирепо, ако някой дръзнеше или много настояваше да надникне вътре.

Стойко изнесе най-тежките вещи на върха, тръшна ги до Богородичния камък и пое дълбоко дъх, плувнал в пот. Зад него, натоварени с другите вещи, вървяха Севда и Казълбашката. Севда се оглеждаше, мигаше учудена и като че ли искаше да каже с някакво недоверие: „Това ли е?“

Пазачът погледна багажа им, здрависа се с тях и ги попита откъде са и колко са пътували. После той ги покани в параклиса, дето през отворената врата се виждаха да мъждукат запалени светици.

— Ще има ли място да се преспи вътре? — изгледа изтритото му джубе Казълбашката.

Според поверието най-сигурна била Богородичната помощ, ако се преспи вътре.

Стойко се прилепи до него и пъхна сто лева в ръката му.

— Ба — рече пазачът, като изгледа Севда, — едно местенце, с Божия помощ, все ще се найде за невястата… За такива драги гости може ли…

Севда осъмна в малкото и мрачно параклисче, но как осъмна, само тя си знаеше. Върху краката й лежаха две едри червенобузести жени, тежки като биволици, бъбриви и безочливи. През цялата нощ те си разказваха врели-некипели и се хвалеха. По приказките и по говора им Севда разбра, че бяха от един край, от съседни села. Върху дясното й рамо беше сложила главичката си дребна, доста попреминала женица. Тя беше с кръгло, лунавичко, съвсем бледо личице и когато се усмихнеше или свиеше устните си, отстрани на очите й се нарязваха сума бръчици. Тази женица въздишаше тежко-тежко и гледаше така, като че ли беше виновна за нещо.

— Притискам ли те? — питаше тя Севда и я гледаше умолително и покорно.

— Нищо, нищо — отвръщаше Севда и се изпъваше. — Само краката си не усещам вече…

— Ох! — въздъхна проточено женичката. — Да не беше станало така, сега да не бях тука, ама Божа воля…

— Какво да не беше станало?

И жената разказа — родила момче и от раждането се разболяла. Лежала дълго, викали и доктор, едва удържала душата си. Докторът казал, че било от бабуването. И след това вече друго дете не й дал Господ, а и първото й прибрал, когато станало на три годинки. А много искала да роди пак, и мъжът й искал, и свекърът и свекървата чакали… Цяла къща нея гледала.

— Дали това тук ще ни помогне? — попита тя плахо и шепнешком Севда.

— Ако рече света Богородица.

Севда гледаше с нетърпение към тесните прозорчета, чакаше да се развидели, та да се пораздвижи и да си поеме свободно дъх. Нямаше край тази тежка и мъчителна нощ, не можеше нито за минута да си подремне, за да забрави болките на това ужасно притеснение и мъката на безсънната умора. Струваше й се, че ако полежи още няколко часа така, краката й ще изсъхнат. Тя и сега едва ги усещаше. Колко бавно вървеше това време! И как противно й беше това непрекъснато, неразбираемо бърборене на жените отвън. Най-сетне някои от тях надникнаха през отворената врата, до самия праг на която лежаха свити една до друга разчорлени поклоннички.

— Не е ли време ма, булки? — провикна се една бабичка отвън.

Жените се разшаваха, но никоя още не смееше да излезе.

— Попитайте де! — извикаха някои от дъното.

Бабичката се изгуби, жените пак се умириха, съсипани и нетърпеливи.

— Време е, човекът тук каза! — върна се бабичката.

Жените в параклисчето изведнъж се надигнаха, олюляваха се и се подпираха една о друга. Всички бяха уморени и омърлушени, с натежали глави и посърнали лица. Очите им бяха окръглени, но втренчени. Те се блъскаха към вратата, излизаха по две, по три, гледаха като пияни и след това отърсваха изпомачканите си и напрашени рокли. Едни се кривяха, че ръцете и краката им били изтръпнали, други се сърдеха, че ги бяха разблъскали или настъпили в суматохата, а имаше и такива, които се смееха и шегуваха. Но смехът и шегите им оставаха без отглас. Защото сега, преди изгрев слънце, щеше да се извърши най-важното от това поклонение — провирането през Богородичния камък. Сърцата на всички биеха тревожно, присвити от някакъв незнаен страх, от притеснение и свян.

Наближаваше — пазачът изнесе свещите.

— Хайде, който ще купува, да купува, че няма време! — обърна се той към жените, пръснати около параклисчето и Богородичния камък.

Най-евтините свещи бяха по лев. Имаше по два лева, по пет лева, имаше и по десет, по петнадесет и по двадесет лева. Повечето жени купуваха по две-три свещи от малките, по две-три от средните, рядко някоя се сбъркваше да вземе две свещи по десет лева. Само Казълбашката купи една свещ за двадесет лева и една за петнадесет. Севда запали голямата свещ на Богородичния камък. Този камък беше окичен сега с горящи свещи, с конци и парцалчета. Тези конци и парцалчета бяха разноцветни — поклонничките ги късаха от дрехите си и ги лепяха там. За здраве и Божа помощ — така казваха старите. Имаше и вълнени, и копринени, и памучни, и конопени. И те трябваше да са откъснати от дрехите, с които невястата беше преспала в параклисчето.

— Не залепяйте свещите около отвора — викаше строго пазачът. — Бре, като че няма другаде място… Ще се провирате сега, нали някоя може да се подпали!…

И от двете страни на камъка никнеха големи и малки пламъчета, трепкаха, пращяха и сякаш се надпреваряха да догорят.

Пазачът погледна на изток, отдръпна се и посочи:

— Време е, хайде минавайте!

Жените се споглеждаха и не се помръдваха от местата си. Никоя не се решаваше да мине първа.

— Хайде де! — ядоса се пазачът. — Сега пак ще се блъскате… Ей го слънцето се показа…

Тогава малката женичка с бледото личице пристъпи, прекръсти се три пъти, вгледа се унесено в румените иви на изтока и като подбра полите си с една ръка, подпря се с другата и премина през кръглия отвор. Зашумяха жените, разстъпиха се, започнаха да се кръстят бързо, да се покланят и да се тълпят пред камъка.

— По-полека… една по една! — викаше високо и сърдито пазачът. — Ето, аз нали ви думах!… Така няма да се изредите бързо.

Казълбашката буташе дъщеря си:

— Хайде, Севде, хайде!

Севда се притисна, хвана се за камъка, наведе се и се провря несръчно, пламнала от смущение. „И дали ще има някаква помощ от това?“ — мъчеше я все туй горчиво съмнение, преплетено здраво сред изблиците на всяка нова надежда.

Тя запали по-малката свещ в параклисчето пред образа на Божията Майка, помоли се горещо и от сърце, направи три дълбоки метана и си излезе съвсем отпаднала от безсънието и напрежението на тази паметна нощ…

Слънцето ги свари на път. Козловец оставаше все по-далече и дългата му сянка се стапяше и се прибираше към полянката, дето още се мяркаха разпрегнати коли. Севда се унасяше полека-лека, спокойна и доволна като човек, който чистосърдечно и точно е изпълнил своя дълг. Тя вярваше вече, че жадуваната рожба ще дойде най-сетне…

През цялата есен живя с тежки съмнения, със сладки надежди, с вълненията на радостта и разочарованието. Тя броеше със страх дните, пърхаше от щастие при най-слабия и случаен признак, а след това шеташе из къщи като пребита. И вечер плачеше дълго и ненаситно върху ръката на Стойка. Гледаше я Стойко, задушен от мъка, и не знаеше какво да й каже — как да я утеши.

Не изтрая той сълзите й, пресрами се и попита баща си дали да я заведе в Пловдив на лекар… Юрталана кимна с глава и попита само колко пари ще му трябват. Обнадеждена и съживена отново, Севда тръгна за Пловдив. Слушаха лекарските съвети, гледаха страхопочитателно и вярваха. Накупиха лекарства, сума пари там похарчиха. Но и оттам помощ не намериха.

— То ще си дойде с времето, щерко — утешаваше я Казълбашката. — Ако не даде Бог до четвъртата година, ще чакаш осмата. Колко жени като тебе са ревали и…

Мина и четвъртата година и Севда все живееше с една мъничка надежда. Не угасваше тази малка надежда и Севда все чакаше и плачеше. Тежко минаваха сивите зимни дни и студените дълги нощи.

На следната година, преди Коледа, Стойко каза на майка си да идат и до София.

— Да опитаме и там, майко — говореше й той тихо и убедително. — Там има по-големи доктори, по-учени професори, те по знаят, може пък да е късмет, може да, помогнат… Ето, баба Пеювица беше съвсем ослепяла, в Пловдив не можаха да й помогнат и като отиде в София, оперираха я и сега си ходи като момиче…

Три дни старата дебна Юрталана, за да го свари по-весел и по-разположен, та да го помоли за това.

— Тошо бре — намери тя сгода една вечер, — стопи се булката ни бре!… И Стойко, гледам, и той.

— Е?

— Стойко вика да идат и до София, а?

— Какво ще правят в София?

— Ами да видят там… дето досега ходихме, помощ не найдохме, та… да идат и до София, белким там…

— Не било от Бога, та от хората! — отсече Юрталана, смукна дълбоко от цигарата и потъна в облак тютюнев дим.