Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 55 гласа)

5

Тази вечер всички у Казълбашеви бяха се разшетали като пред Великден. Старата се въртеше улисана в кухнята и постоянно опитваше пилешкото месо и ориза, които се печеха под нажежен връшник. Тя ръсеше сол, опитваше как е с черния пипер и се чудеше дали да сложи още малко червен пипер, или да не слага. Не беше леко да се сготви за бъдещ зет.

Двете снахи месиха хляба и сега палеха фурната. Севда, помете двора и се прибра горе в гостната. Там тя отново разхвърли всичко, изтри, почисти и изми пода, полиците, миндерлъците, масичката и столовете. Всички стари съдове, наредени на северната полица, тя за втори път избърса внимателно и още по-внимателно ги нареди. Възглавниците и черджетата изтупа и стъкна като за сватба. И децата, и те бяха по-радостни и по-палави от всеки друг път. Те не знаеха и не разбираха защо е тази шетня вкъщи и из двора, но всичко това им харесваше. Те обикаляха около фурната и чакаха да им извадят топлите колачета. И когато по-късно баба им ги нареди около малката паралия за вечеря, те пак ядоха до пресищане, защото мекият топъл хляб беше и по-бял, и по-сладък, яденето — по-тлъсто и по-изобилно. Те бяха капнали от умора, но до късно тичаха като изтървани жребчета и не искаха да си лягат…

Старият седеше на хамбарското чардаче и пушеше, загледан спокойно и мечтателно към реката. Ако човек го погледнеше отстрани, би си помислил, че той не се интересува и не знае какво става в тази къща. Изглеждаше много занесен в някакви свои работи и крайно равнодушен към приготовленията, които се вършеха от залез-слънце. Всъщност той бе развълнуван, възгордян и много доволен. И малко нещо ли е да прекрачиш толкова богаташи и хора от първа ръка в селото, дето се чудеха как по да нагиздят момите си, и да се сватосаш с Юрталана, без да се промръднеш от мястото си. Чедо е изхранил той хубаво и хитро, дето и големец да го вземе, пак никъде няма да се засрами. И си мислеше той как след някое време, може би до някой и друг месец, всички в селото ще заприказват за него и как, като минава из улиците, жените ще го изглеждат със завист и ще се пукат от яд…

Цигара след цигара, замечтан за близките щастливи и радостни дни, старият не усети кога изпуши половин кутия тютюн и кога беше се стъмнило толкова. Тук-там из селото още тракаха веялки, по пътя рядко поскърцваха коли и от съседните дворове все по-рядко и по-рядко долитаха резки викове, сдържани сръдни и смотолевени обиди. Вечер, след умората и тежката задуха, хората бяха наострени, та и за най-дребните работи се ядяха. Старият познаваше от години тези караници, които на следния ден се изпаряваха с росата на утрото.

На два пъти край него мина Севда, но той не я забеляза. Стресна се и се ококори чак когато пред чардачето застана жена му.

— Илия! — сопна му се тя. — Защо си седнал като просяк пред църква, защо се не дигнеш да помогнеш и ти нещо!…

— Е, ти да ме не видиш тъй… да си поседна… Какво да ти помогна, а?

— Ами нагледай барем добитъка, напой воловете… това е мъжка работа, нея да не вършим, че сме се разсипали…

— Кой ви кара! — дигна рамене старият.

— Приказваш като дете! — нацупи му се тя. — Кой ни кара — работата ни кара, кой!

— Като си забъркала сама тази каша, сама си я сърбай! — Той се радваше, дето Севда се имаше с Юрталановия момък, но не одобряваше това гостуване. — Разтърчали сте се, като че ли кой знае какво чудо ще става… Като ти дойде — добре дошъл, заповядай — и да яде каквото Господ дал… Че то на годеник така не се шета…

— Та то… речи го…

— Речи го, речи го, ама не можеш да го речеш още! — окуражи се той от нейното заекване. — Докато не видя Юрталана в къщата си да й закачи алтъните на шията и да ми брои агърлъка, аз тая работа не я имам за опечена.

— Сега така се пече.

— Хайде, пак ще си приказваме.

— Няма какво да приказвам с теб! — сопна му се тя. — Иди напой воловете, че цъкнаха сиромашките за водица, а в женските работи не се бъркай… Младите сега така се погаждат…

— Защо караш мене да им поя воловете! — разсърди се Казълбаша. — Димитър и Андон къде са се заврели?

— Иии! Какъв си! — махна тя досадно с ръка. — Да ти не каже човек нещо, да те не накара за две пари работа да му свършиш.

Все пак той слезе, угаси цигарата, прозя се дълбоко и се загледа. Откъм реката, там, дето върбите сплитаха прашните си клони, прииждаше мракът и хладината на тихата лятна нощ.

Здрачевината се свличаше от дълбокото звездно небе, събираше се в тази смълчана тежка маса, попиваше в нея като в сюнгер и също като от сюнгер се изцеждаше надолу. Оттам тя прииждаше към селото и заливаше улици, дворове, къщи… Все по-рядко и по-рядко прелитаха прилепи, прозорците угасваха, къщите заглъхваха.

Захапала крайчеца на плитката си, Севда се подпираше на кладенеца и чакаше все по-тревожна и по-загрижена. Откъм върбите идеше само мрак и прохлада, но стъпки не се чуваха, познати, желани стъпки. И небето тази вечер беше по-плътно и по-високо, и звездите бяха повече — разхвърляни безредно като разсипана жарава. От време на време минаваха коли и закъснели пътници. Тя отиваше бавно до пътната порта, подпираше се на плета до нея и дълго, тъжно и вторачено се взираше в тъмния бряг на крайбрежните върби. Защо не идеше още? И дали щеше да дойде? Може би сега са го изпратили на някаква работа. Но и на работа да е отишъл, трябваше да мине оттук, да й се обади. Как ще доживее тя до сутринта?

Ударите на сърцето й отмерваха мъчителните мигове на тази вечер. А как се готвеше да я прекара тя! Нищо не знае човек и не може да знае какво ще му се случи след един час. Ето, тя бди до портата и се ослушва. Само откъм реката звучи неизменният крясък на жабите. И колкото тишината над селото и над полето става по-дълбока и по-тайнствена, толкова и жабешкият хор става по-отчетлив и по-ожесточен. И кой знае защо започна да я сковава чуден, непонятен страх. Бои се, че му се е случило нещо лошо. Инак той нямаше да се бави толкова и да държи цяла къща нащрек…

Нащрек беше и старата. До някое време подклажда огнището, за да топли ястията, но най-сетне клюмна и тя. Искаше и се да се разсърди и да каже някоя тежка дума, но си мълчеше, спотаила мъката и огорчението от неговото нехайство — връзвай накъсо, да не може много-много да шава.

— Севде — прилепяше се тя до дъщеря си. — Ти каза ли му да дойде тази вечер?

— Казах му ма, мамо.

— А той?

— Той… И среднощ, каже, да стане, пак да ме чакаш.

— Ех, ще чакаме, ала много се забави…

Цигарата на стария светна зад тях.

— Не ме слушате ки! Не ме слушате! — разпери той ръце. — Думах ли ви аз!

— По-полека бре — стрелна го жена му. — Викай да те чуе цялата махала.

— Думах ли ви аз! — натърти той със съвсем снишен глас. — Направи всичко, както му е ред, та като не дойде сега, да можеш утре да го дръпнеш за ухото: „Ти, господинчо мой, ще идваш ли навреме, та и ние да сме оправни?“

— Нали го знаеш оня, стария! — процеди тихо и с яд Казълбашката. — Пратил го е някъде, проклетникът…

— Та и мене от него ме е страх я! Момчето — какво? Кротко, разбрано момче…

— А пък то е важно сега.

— Не е само то важно! — пак отпусна глас старият. — Младите са като вода: насам я отбиеш — върви, натам я отбиеш — пак върви…

Севда се дръпна ненадейно до колата, облегна се на капрата и изхлипа.

— Холан и ти! — нахвърли се старата върху мъжа си. — Раздрънка се тук, стар човек, пък за пет пари ум нямаш…

Казълбаша се сви.

— Тя няма защо да плаче, ами много да се не отпуска — додаде наставнически той. — Ергените са като вятъра: днес са тук, утре — там… И затова са ергени…