Халед Хосейни
Хиляда сияйни слънца (1)

1

Мариам беше петгодишна, когато за пръв път чу думата харами.

Това се случи в четвъртък. Сигурно беше този ден, защото си спомняше, че тогава тръпнеше в очакване, както само в четвъртък, когато Джалил идваше да я види. За да убие времето до мига, когато най-сетне щеше да го съзре как крачи през избуялата трева на поляната и й маха, Мариам се покатери на един стол и свали китайския сервиз за чай — единствения спомен на нана, майка й, останал от нейната майка. Тя бе умряла, когато дъщеря й била на две годинки. На нана й беше скъпа всяка синьо-бяла чашка, както и изящната извивка на чучурчето на чайника, ръчно изрисуваните птици и хризантеми, драконът върху захарницата, за който се смяташе, че пъди злото. Тъкмо тази захарница се изплъзна от пръстите на Мариам, падна на дъсчения под и се разби.

Когато нана видя разпръснатите парченца, лицето й пламна, горната й устна затрепери, а очите й — и мързеливото, и здравото, се заковаха върху нея, безизразни и немигащи. Изглеждаше толкова вбесена, че Мариам се изплаши да не би джинът пак да влезе в тялото й. Но той не се появи, не и този път. Нана я сграбчи за китките, дръпна я към себе си и просъска през зъби:

— Ах, ти, непохватно малко харами! Това ми е наградата за всичко, което изтърпях. Строши най-ценното нещо в къщата, непохватно харами.

Тогава Мариам не я разбра. Не знаеше, че харами значи копеле. Нито пък беше достатъчно голяма, за да прозре несправедливостта, да осъзнае, че вината е на тези, които са създали това харами, чийто единствен грях бе, че се е родило. Но от тона на майка си предположи, че то е гнусно и омразно същество, подобно на отвратително насекомо като сновящите наоколо хлебарки, които нана вечно проклинаше и измиташе от колибата.

После, когато поотрасна, Мариам разбра значението на думата. От начина, по който нана я изричаше, сякаш я заплюваше, Мариам усещаше колко обидна е тя. Разбра, че харами е нещо нежелано, че тя е незаконно дете и никога няма да има право да претендира за онова, което другите имат — обич, семейство, дом, уважение.

Джалил никога не наричаше Мариам така. Той й казваше, че е неговото цветенце. Обичаше да я държи в скута си и да й разказва истории, да й обяснява, че Херат, градът, в който се е родила през 1959 година, някога е бил люлка на персийската култура, дом на писатели, художници и суфии.

— Не можело и две крачки да направиш, без да настъпиш някой поет — смееше се той.

Джалил й разказваше за кралица Гаухар Шад, която през петнайсети век построила прочутите минарета като своего рода поема за Херат. Описваше й зелените житни поля край града, овощните градини, лозята, натежали от едри гроздове, многолюдните покрити пазари.

— Има едно старо дърво — каза й веднъж Джалил, — под което е погребан великият поет Джами. — После се наведе и прошепна: — Джами е живял преди повече от петстотин години. Самата истина. Веднъж те заведох при това дърво. Беше малка. Едва ли си спомняш.

Мариам наистина не си спомняше този момент. И макар че щеше да прекара първите петнайсет години от живота си недалеч от Херат, никога нямаше да зърне това прочуто дърво. Никога нямаше да види отблизо красивите минарета, никога нямаше да откъсне плод от градините на Херат или да се разходи из житните поля. Но когато Джалил й говореше така, Мариам го слушаше очарована. И преливаше от гордост, че има баща, който знае толкова интересни неща.

— Какви опашати лъжи! — казваше нана, след като Джалил си тръгнеше. — Богаташът ти разправя опашати лъжи. Никога не те е водил при никакво дърво. Недей да му позволяваш да ти замайва главата. Той ни предаде, твоят любим баща. Пропъди ни. Изхвърли ни от голямата си богаташка къща като едни нищожества. Без да му мигне окото.

Мариам слушаше покорно. Никога не посмя да каже на нана колко мрази да чува тия хули за Джалил. Истината бе, че край него тя изобщо не се чувстваше харами. За час-два всеки четвъртък, когато Джалил идваше да я види, усмихнат и ласкав, носещ подаръци, тя чувстваше, че заслужава цялата красота и изобилие, които животът може да даде някому. И заради това Мариам обичаше Джалил.

Нищо че се налагаше да го дели с други.

Джалил имаше три жени и девет деца, девет законни деца, които Мариам не познаваше. Той беше един от най-заможните хора в Херат. Беше собственик на кино, което Мариам никога не беше виждала, но го накара да й го опише и знаеше, че фасадата е облицована със сини и кафеникави теракотени плочки, че на балкона има места за специални хора и декоративна решетка на тавана. През летящите врати се влизало в просторно фоайе, където в стъклени витрини били изложени плакати на индийски филми. Всеки вторник, каза веднъж Джалил, там раздавали безплатно сладолед на децата. Като го чу, нана се усмихна сдържано, изчака той да си тръгне, а после се изсмя презрително и каза:

— Децата на чуждите хора получават сладолед. А ти какво получаваш, Мариам? Приказки за сладолед.

Освен киното Джалил имаше и земи в Карох, земи във Фарах, три магазина за килими, един за дрехи и черен буик роудмастър, произведен през 1956 година. Беше измежду най-влиятелните мъже в Херат, приятел на кмета и на губернатора на провинцията. Имаше си готвачка, шофьор и три слугини.

Навремето нана била една от слугините му. Докато коремът й не започнал да расте. Когато това се случило, разказваше тя, семейството на Джалил било втрещено. Роднините на жените му се заклели, че кръв ще се лее.

Съпругите настояли веднага да я прогони. Собственият й баща, скромен каменоделец от близкото село Гул Даман, потънал в земята от срам и се отрекъл от нея. Събрал си багажа, качил се на автобус за Иран и не се чул, ни видял повече.

— Понякога ми се иска — каза нана една сутрин, докато хранеше кокошките пред колибата — баща ми да беше имал куража да наточи един нож и да извърши онова, което е най-достойно. Сигурно щеше да е по-добре за мен. — Тя хвърли още една шепа просо, замълча за миг и погледна Мариам. — И за теб може би. Щеше да ти спести болката от това да знаеш каква си. Но баща ми беше страхливец. Не събра кураж да го направи.

Джалил също не посмял да постъпи достойно — да се опълчи срещу своите жени и роднините им и да си поеме отговорността за стореното. Вместо това тайно и набързо се наговорили как да се спасят от позора. На другия ден той я накарал да събере малкото си вещи от стаята за прислугата, където живеела, и я отпратил.

— И знаеш ли как се оправда пред жените си? Каза, че съм му се натрапила. Че аз съм си виновна. Виждаш ли? Това е то да си жена на тоя свят.

Нана остави на земята купата с храната на кокошките и вдигна с пръст брадичката на Мариам.

— Погледни ме.

Мариам се подчини неохотно.

— Запомни едно нещо, дъще: както стрелката на компаса винаги сочи север, така и обвинителният пръст на мъжа винаги сочи жената. Винаги. Помни това, Мариам.