Георги Караславов
Снаха (26)

26

Затвори се Севда, от двора навън не се показваше. Съседките надничаха любопитно през оградите, ослушваха се, подпитваха отдалече. По-смелите отскачаха у тях за бързо, уж че им трябвало я парченце квас, я шепа брашно, я точилка, а всъщност, за да видят дали наистина се е върнала.

— Избягала мари! — разправяха те из махалата. — У тях си е.

— Може на гости да е.

— Какви ти гости! Гостенско цяла седмица прави ли се?

— И сандъка й са донесли.

— Ааа! — клатеха глави жените. — Щом и сандъка й са донесли…

— Изпъдили я! — разнасяше се из по-далечните краища на селото. — Юрталана и Юрталанката я изпъдили.

Най-горещите разправии ставаха през празничните дни в църквата.

— Напердашил я оня вампирин! — говореше със злъч Гюмюшгерданката и следеше злобно Юрталанката, която правеше метани пред олтара. — Хляба им щяла да изяде, дано ги църве изядат макар, цяло лято им работи булчицата, изсушиха я, та я направиха нищо и никакво!

— Уплела си е тя кошницата — смигна многозначително Иваница Кабапиперова, — не я смятайте толкова проста.

— Каква кошница си е уплела мари? — стрелна я презрително Гюмюшгерданката. — Десет години там е робувала и за какво? Една черга си е имала женицата, и нея и взели.

— Що й трябва черга, когато е докопала паричките на Юрталана — подметна Иваница и се дръпна победоносно.

— Пъратики работи! — кривеше устни баба Стана Белювката. — Отишла си е булката, и толкова. Че то човек може ли да живее в оная къща, без да му одерат кожата!

В кръчмите и кафенетата също приказваха за Севда, но там повечето подмятаха, не се доизказваха и само се споглеждаха дяволито. Един Пеню Пандуров говореше без заобикалки:

— Какво си чешете езиците — туй било, онуй било! Държелив е човекът, допадна му новото съветничество, пък булката е красива и ялова, ето, затова е избягала.

Юрталана дочуваше някои от тези приказки, косеше се и се заканваше, но нямаше какво да стори. Ако седне да търси кой какво е приказвал — хората само това и чакат. Ще го емнат, та ще го раздрънкат чак и по другите села.

— Какво ли не са ни одумвали за тая пуста наша снаха! — оплака се Юрталанката.

— На хорските уста ключ не мога да туря! — отвърна той престорено спокоен.

— Ами как не ги е грях, Боже, как не ги е грях!

— Завиждат ми! Това е то! — отсече той — Ама ще млъкнат те, ще млъкнат!

Юрталана се мяташе из кухнята, пушеше цигара след цигара, мислеше, кроеше планове. Гледаше струйките на тютюневия дим, проточени лениво над главата му, махаше нервно с ръка и ги разсейваше. Всичко му беше противно, досадно, всичко го дразнеше. „Какво да се прави? — питаше се той. — Как да се запушат хорските уста?“

Имаше само един път: да се сдобри със Севда. Цяло село тогава ще види и ще замлъкне.

На деветмесечния помен Юрталана прати Алекси да я повика. Дълго се колеба Севда — да иде ли, или да не ходи. Но майка й я предума.

— Ка’ щяло да не идеш ма, щерко! — викаше тя срещу нея. — Ами нали от хората ще е срамота и от Господа грехота! Ако отиваш, отиваш на мъжа си помен да правиш, а не за черните очи на ония бухали!

Севда влезе в Юрталановия двор със страх и дълбока, необяснима тревога. Сърцето й биеше лудо, кръвта преливаше в слепите й очи. Всичко си стоеше постарому, всичко й беше познато, близко, мило. Двете кучета, ето, и те я познават, въртят се на железните вериги, махат с опашките си и скимтят от радост. Все тя ги хранеше и с какъв шум, с каква признателност я посрещаха те, когато им поднасяше топлото царевично тесто или сухите изостанали комати. В двора имаше, и някаква промяна, но Севда гледаше и не можеше да разбере каква беше тази промяна. Да, дето беше старото бунище, сега са струпани дърва. Откъде бяха тези дърва? От корията!

Севда се ококори — тя си спомни нещо, потиснато много дълбоко, дълго време таено и прикривано и, кажи-речи, забравено вече. Гробът на Стойка, над който тази сутрин изплака толкова сълзи, скритата мъка по този дом, спомените от този двор, всичко сега се завъртя в главата й, замая я и я обърка.

Тя вървеше към къщи като сянка, свита и префуняла от студ и като че безчувствена. Ето познатата кухня, стаите и тези ъгълчета, които беше мела хиляди пъти, и всичко, и всичко… Тя гледаше и сърцето й се наливаше със скръб, умът й се избистряше, спомените нахлуваха, те се деляха на хубави и лоши и на нея й се струваше, че лошите са повече. Като шиш се забучи в сърцето й споменът за последния ден. Запали я обида, и мъка, и гняв. Как се бяха наговорили тогава да я изпъдят и как я отровиха, а тя си мислеше и се надяваше да получи нещо от стария! А сега я обикаляха, умилкваха й се пред другите и се чудеха къде да я дянат.

— Булка — викаше той, — я виж там, сватята Станка няма хляб!

Севда шеташе пъргаво, обикаляше софрата, подканваше гостите да ядат, навеждаше се, разреждаше нарязания хляб, сипваше ястия.

Жените и мъжете ядяха и приказваха. Говореха за селски работи, за политика, за миналогодишната реколта и за сеитбата. Така, в приказки и разправии, завърши поменът… Най-сетне и тя се стъкми за път. Юрталанката тръгна напред с две близки жени, а Севда и Юрталана изостанаха малко назад.

— Е, булка, аз в залисиите забравих да те попитам по-изтънко — как са сватанакът, сватята, всички вкъщи живо ли са, здраво ли са?

— Харни сме, тетьо, всички вкъщи сме харни.

— Харни да сте, булка. Здраве да е само, всичко друго лесно се нарежда.

— То само със здраве не се нарежда, но… — не се доизрече тя.

— Здравето е на първо място.

— Кога има с какво да се живее!

— Дал Господ, булка! — отвърна той малко смутен.

— Дал, комуто дал! — рече тя и гласът й поукрепна.

— Ба — поспря се той, запали цигара и се помъчи да се усмихне, — като има един, ще имат и другите.

— Така се приказва само! — завъртя глава тя. — На тоя свят никой нищо не ти признава.

— Признава се, булка, признава се — рече той успокоително.

— Така ли се признава? — пламна тя. — Да ви работя десет години и… една черга имах, та и нея не ми дадохте!

— Женски разправии са това, булка. Аз в тия работи не се меся.

— И мама… и тя… какви думи… — задави се Севда.

— Ти не бери грижа — успокои я Юрталана. — С добро всичко ще се нареди…

— Та и аз с добро се мъчех, ама не видях… Пък, ако искам, една думичка само да продумам за Астаровото момче…

Юрталана трепна като опарен. Димът, който беше смукнал от цигарата, заседна и го задави, гърлото му се сви, той притисна с лявата ръка сърцето си и с мъка пое дъх. Искаше му се да й махне, да й каже нещо, да я спре, да я помоли, но нямаше сили. И докато да се съвземе, жените се сбогуваха на улицата и си тръгнаха. Тръгна си и тя. Той гледаше как се отдалечава в пустата заледена улица, гледаше ням, отпуснат, смазан. Силеше се да измисли нещо, но и в главата му като че ли не беше останала нито една мисъл. Той беше сигурен днеска, че страшната тайна за Астаровото момче няма да влезе в чуждо ухо! „Стойко й е казал“ — изпъшка той и страшно проклятие замръзна на устните му.

Нямаше спасение. Тя ще каже, непременно ще каже! Ще се похвали я на майка си, я на баща си, а те ще го раздрънкат из селото. Тогава?

Юрталана влезе в двора, притвори вратата, замисли се за миг и се хвана за главата. Какво да прави? Къде да се дене? От кого да търси помощ?

„Да може сега, както си върви, да падне и да умре“ — помисли той за Севда. Да умре. Само тогава той ще си отдъхне свободно. Но докато тя е жива, той няма да заспи спокойно. И изведнъж той се стресна, като че се събуди от сън. Устните му се изкривиха горчиво. „Как ще умре — заклати той глава. — Здрава и права жена, как ще умре?“ — Стана му студено. „Ах, да знаех, само да знаех! — закани се той и ръцете му се изпънаха, пръстите му се затегнаха в дланите. — Щях да я наредя, щях да я оправя аз!“

Той се дотътри до кухнята, тръшна се на миндерчето и захлупи лице. „По-добре да бях умрял! — отпусна се той. — Чума да беше ме тръшнала, гръм да беше ме поразил!“

Десет години оттогава. Беше забравил за това проклето момче. Само когато пътят му минаваше, през корията или погледнеше от нивата до Еминаговото кайначе, сърцето му трепваше за миг.

„Защо Стойко й е казал! — сви се яростно Юрталана. — Защо не си е мълчал!“ Той се извърна, хвана се за челото и се разтърси.

— Сине, сине! — изпъшка глухо. — Каква свещ ми запали ти, каква!

Старата влезе с пълна престилка царевични кочани, погледна мъжа си, разгледа се внимателно наоколо и пристъпи към него.

— Какво ти е, Тошо?

Той я погледна изпод вежди и заклати дълбоко и тъжно глава.

— Божичко! Болен ли си? Да ти дам ли вода?

Юрталана мълчеше.

— Тошо! — дръпна го тя. — Какво ти е бре?

— Нищо ми не е.

— Нищо ти не е? Я се погледни какъв си.

— Свърши се с мене! — изпъшка той.

— Какво ти е бре? Боже!

Той дишаше дълбоко, превит и втренчен.

— Да повикам доктора, а? — изплака тя, слисана и изплашена.

— Не съм за доктор вече… За гробищата съм.

— Какво има бре? Защо не кажеш!

Той помълча, изправи се бавно и я погледна с дълбоко и страшно отчаяние в очите.

— Какво ти стана! — изсипа тя царевичните кочани и се долепи до него.

— Булката знае за онова!

— За кое?

— За Астаровото момче!

Тя зина и замръзна. И мигаше, като че ли се мъчеше да проумее, да разбере добре.

— Кой ти каза? — продума тя глухо…

— Кой ще ми каже! — трепна той леко с рамене.

— Булката ли?

— Булката.

— Откъде знае тя? — преглътна мъчително старата.

— От Стойка, откъде другаде ще знае.

— Кога ти каза тя?

— Одеве… като я изпращах.

— Ти… ти… спря ли я?

— Как да я спра? — отвърна той безпомощно.

— Ами да й кажеш… да й се помолиш… да не разправя никому.

— Нищо не и казах.

— Боже! — удари се старата. — И ти я пусна да си иде? Ах, света Богородичке! Отидохме! Отидохме!

— Отидохме! — повтори Юрталана с глух, отпаднал глас.

— Ами търчи де! Ставай! — задърпа го тя за ръкава. — Иди у тях! Помоли я!

— Дали ще мълчи, а? — попита той тъжно и безпомощно.

— Кажи й — и чергата ще й си дадем, и памук…

— И нива ще й дам, само да мълчи.

— И нива й дай. Бърже, докато не се е похвалила.

— Дали не се е похвалила вече, а?

— Не е. Хайде, ставай!

Той се дигна, бледен и сух като вейка.

— Боже, Боже! — дигна глава старата. — Какво сме имали да патим с тази кучка проклета, никаква да се не види макар!

— Ти я надроби тая попара! — рече Юрталана.

— Защо аз бре, Тошо? Защо аз! Нали двамината приказвахме?

— Приказвахме! Ти каквито думи си й издумала.

— Издумала! Та отде да съм знаела!

— И Стойко! И той… — скръцна Юрталана. — Защо му е трябвало да й казва!

— Защо му е трябвало! Мъж бре! Ти на мене как ми казваш!

— Ох! — преви се пак той. — Казват ли се такива работи бре, сине, казват ли се! Каква свещ ми запали ти на главата, каква!

— Бързо бре, Тошо! Боже, докато да се наканим, тя из цялото село ще го раздрънка.

— Донеси ми кюрка.

— И давай! Само да мълчи! — наричаше Юрталанката шепнешком, като го изпращаше.

„Ще й дам юничката — мислеше си Юрталана по пътя. — Ако не склони само с нея, тогава ще й дам и малко пари. Може и някое парче земя да й дам. Ако се запъне за градината, и нея ще й харижа. Щом ме е хванала за бърната, ще играя каквото ми свири!“

През ума му минаваха сума планове да може по-леко да се отърве. Дали не може да я заплаши с нещо? Да й запуши някак устата! „Да има някакъв грях… никакъв грях! — напрягаше се да си спомни той. — Нещо да е думала, нещо да е сторила…“

— Нива ще й дам! — реши Юрталана. — С една нива тя ще склони.

И отново се ядоса:

— Защо ни трябваше да я пъдим, защо?

Там, при тях, тя щеше да си работи и да си мълчи. С хубавото трябваше да карат. Сбъркаха. Взе им Господ ума и ги наказа.

— Лошо направихме с нея, лошо! — укоряваше се Юрталана в страхове, съмнения и надежди.