Георги Караславов
Снаха (27)

27

Въведоха Юрталана в гостната стаичка, същата стаичка, дето някога стана годежът. Десет години се бяха минали оттогава, а всичко си стоеше непокътнато. Имаше само една промяна и тази промяна се хвърли в очите на госта още щом пристъпи прага — подът не беше постлан със сива парцалена черга, а с пъстри рогозки, тъкани от царевична шума. Той седна несръчно на миндера и се огледа като затворник, който за пръв път влиза в килията си.

— Ха добре си дошъл сега, тетьо! — здрависа го Севда.

— Добре дошъл — ръкува се и Казълбаша и седна до него. — Как сте, свато, добре ли сте? — подпита той сдържано.

— Благодарим на Бога, свато, всички сме добре.

— Студено е — погледна Севда кюмбето, — чакай да напаля малко.

— Седи, булка, седи, не трябва — мръдна неспокойно Юрталана.

— Е, веднъж си ни дошъл на гости, няма на студено да те държим — завъртя се чевръсто Севда и изхвръкна навън.

Тя се върна след малко с наръч дърва, между които беше затъкната шепа ръжанка нагласи ги и кюмбенцето скоро запука припряно и весело.

Юрталана и Казълбаша си продумваха от време на време, по някоя дума, позапитваха се за туй, за онуй, но разговорът не вървеше. А Севда все се въртеше из стаята и все си търсеше работа, Казълбаша се помръдна, па току се дигна.

— Севде — рече той с престорено нехайство, — ти свари на сватанака едно кафенце, пък аз да ида до овцете, че ги оставих така… Ти прощавай, свато, аз може й да се позабавя.

— Няма нищо, няма нищо — приповдигна се Юрталана и си помисли: „Дали знае и той?“

Още щом се върна от помена, Севда разказа всичко на баща си и майка си.

— Ще дойде! — подскочи Казълбаша. — Още утре ще дойде. По корем ще лази, вярата му кучешка! Ама ти да държиш, чу ли? — викаше той на дъщеря си. — Здравата да държиш! Ще му поискаш Голямата нива!

Севда не вярваше, че той ще дойде да я търси. А ето го, че дойде. Тя го поглеждаше крадешком и не можеше да се начуди. Как беше грохнал, как беше посърнал само за няколко часа! Те мълчаха и двамата, загледани напосоки, и не знаеха как да подхванат. Юрталана искаше да се разберат колкото се може по-скоро. Казълбаша може да дойде всеки момент и да им попречи на разговора, мислеше си той.

— Е, булка — дигна той глава, — как си, как се поминаваш?

— Как да си поминавам, тетьо — нали знаеш?

— Знам, булка, знам. Тежко е. И за тебе, и за нас — тежко е. У нас ти свикна на друг живот… Тук сте множко… трудно е…

— Кога има блага приказка, и сухият хляб е сладък.

— Право, булка. Да се погаждат хората — това трябва. Ама може ли всякога? Лоши сме ние, проклети сме, ядем се, като че два живота ще живеем. Ама добре, че има и прощаване, а то инак… не знам…

Севда гледаше надолу и мълчеше. Юрталана почака да му отвърне нещо, запали цигара и смукна нервно.

— Може и да сме ти казали някоя тежка дума — дето се живее в една къща, то и без това не може, ама редно е всичко там да си остане! — погледна я Юрталана.

— Че то мене там и младостта ми остана, ама признава ли ми някой — рече развълнувано Севда.

— Признава се, булка, всичко се признава! — подхвана той живо. — Ти мене гледай — докато съм жив, няма да те оставя така!

— Видях колко се признава! Една черга имах, та и нея не рачихте да ми я дадете.

— Каква черга? — наведе се той. — Твоя черга? Забравили сме, бульо! Хич, може ли! Че ти сама да беше дошла, па да си дигнеш всичко, каквото е трябвало… В оная залисия кой да помисли за чергата ти… Още утре ще пратя аргатина да я донесе… Още тази вечер.

— И с черга, и без черга, то моето се е видяло, ами… — въздъхна тежко Севда.

— Не е така! — възпротиви се Юрталана горещо. — Твоето си е твое. Виж, за тези работи не искам да си кривя душата. И не само чергата — ще ти дам и юничката.

— За какво ми е една юничка?

— Как за какво ти е? — посмути се Юрталана. — Догодина ще ти се отели и след някое време ще ти се навъди една стока…

— Ох, докато да я дочакам!

— Защо? — наведе се Юрталана. — Дядо Боню Юрталана, Бог да го прости, ти го помниш, той от едно агънце цяло стадо направи — за чудо и за приказ. Богатството, дето го имаме, оттам му е маята…

— Едно време е можело, ама сега и паша няма — рече студено Севда.

— А за Карагьозовата градина, каквото съм казал, това си е — Стойковият дял си остава на тебе! — заключи тържествено Юрталана и я погледна изпитателно. Севда седеше все така наведена, без да се помръдне, само от време на време посягаше към кюмбенцето и притваряше по малко капачето.

„Ще ме мъчи!“ — стисна челюсти Юрталана.

— Цяло богатство е тази градина — продължи със засъхнало гърло той, — ти я знаеш, няма какво да ти я хваля. Злато земя и под вода е, такова място сега с пари се не купува.

— Знам — отвърна сухо Севда. — Колко е то!

Юрталана разбра, че тя отбягва да даде дума.

— Кажи, какво искаш? — рече решително той и се вторачи в нея.

Севда се смути, изчерви се, хвана края на черната си шамия, сдъвка го и пак го изплю.

— Ако може… — дигна тя глава. — Ако може… пък ако ли не…

— Какво? — опъна се той към нея.

— Да ми дадеш… Голямата нива…

Лицето му се сбърчи в горчива и безсмислена усмивка, после се отпусна и застина в ужас и изненада. Все му се струваше, че тя не разбира какво говори. Или може би е искала да каже за някоя друга голяма нива — малко ли ниви има Юрталана!

— Коя… нива? — попита той обезсилен.

— Нивата в Сърненица.

— Нивата в Сърненица? — повтори той, като че това име нямаше никакво значение и като че ли тепърва се мъчеше да си спомни. Но изведнъж Юрталана се изправи бледен и разтреперан, сякаш се канеше да хукне. — Снашице! Севдичке! — разпери той ръце. — Какво приказваш ти! Голямата нива! Сърцето ми! Живота ми!… — И погледна тъжно и умолително. — Не думай така! От Бога е грехота!

— Ако искаш! — рече Севда, като задържаше с мъка вълнението си.

— Ти ме съсипваш! Убиваш ме! Пожали ме — баща съм ти, десет години си живяла в къщата ми, хляба си ми яла, че аз… аз… аз… — Той се задави, но очите му викаха, молеха за милост и пощада. — С такъв мерак те взехме, с такава радост те посрещнахме и сега така да ми се отплащаш… Не! Не! Не!

Юрталана се отпусна на миндера, хвана си главата, клюмна и като че заплака. Севда го погледна уплашена и дори понечи да го хване за ръкава, но се въздържа.

— Ако той ти е казал — дигна се изведнъж Юрталана, — казал ти го е като на жена, казал ти го е, защото ти е вярвал, а ти, а ти… Но ако е знаел, само ако е знаел… че ти така ще ме направиш!… Ох, Стойко, сине!

— Викай го, след като го уби! — изхлипа Севда.

— Кого? — наведе се страхливо Юрталана.

— Стойка! Него… ти го уби!

— Не думай така, снахо! Не думай — грехота е! — гледаше я уплашено той.

— Ти! Ти! Ти! — стискаше юмруци Севда.

— Че как аз… защо аз?…

— Ти! Ако го беше оставил… ако не беше го пратил да работи… Жив щеше да ми е сега, жив!

— Нали го оставих… като рово яйце го гледахме… и на доктори го пращах, и в болницата толкова пари похарчих… Ти барем знаеш как съм треперал над него, защо сега приказваш така? — говореше тихо и умолително Юрталана, обнадежден малко от сълзите й.

В стаичката стана тихо, само прегорелите дърва в печката се смъкнаха с шум и изпращяха с нова сила. Юрталана беше се подпрял на коляното и пушеше съсредоточено. „Ако не отстъпи от Голямата нива, ще се предам на прокурора! — реши той. И това твърдо решение го успокои малко. — И аз ще се съсипя, ама и тя няма нищичко да спечели!“

Севда също се успокояваше полека-лека. Беше й тежко и противно да води тези пазарлъци, дожаля й за него, за този стар, сух човек, който цял живот беше тичал да трупа пари и богатство. Да зависеше вече само от нея, тя би склонила да мълчи и за половината от Карагьозовата градина, но баща й — той няма да я остави. „Защо им казах, божичко!“ — съжаляваше Севда. Но днес тя беше толкова развълнувана, така й беше драго, като удари свекъра си там, дето той и не очакваше, че никак и не се усети, когато разказа всичко на майка си. Старата веднага замъкна мъжа си в студения килер и всичко му разкри. И ето какво излезе от това. Сега Севда и да мълчи, те ще го раздрънкат из селото…

Юрталана допуши цигарата си, посегна, та я хвърли в печката, осекна се в широка домашна кърпа и се направи.

— Да си ходя — рече той тихо и твърдо. — Много се застоях.

Севда също стана. Преди малко тя се сметна за виновна, разплака се и се размекна, но сега, когато този човек, който толкова беше я мъчил, замлъкна и се намръщи, тя отново го намрази. Устните й пак се свиха строго и твърдо и очите и пак станаха сухи и студени.

— Помисли си малко, булка — рече той кротко. — И за онова нито дума.

Севда стоеше до него със скръстени отпред ръце.

— И на тейка си не казвай, и на майка си — наръчаше той все така кротко и умолително. — Знаеш, такова нещо влезе ли в чуждо ухо, то…

— Няма — рече Севда.

— Хайде. Помисли си, па намини към нас, ще си поприказваме там, ще се разберем… Хора сме, защо ще се смразяваме за нищо и никаква работа, защо да не си живеем като свои, като роднини… Ти мене, гледай, аз няма да те оставя така… Човек до човека ходи, булка.

— Право е — отвърна тя несъзнателно.

— Хайде! — зарадва се Юрталана и тръгна към вратата, но като хвана дръжката, спря се, извърна се към нея и пошепна: — Помисли си, па ако не ти се идва до нас, аз пак ще дойда…