Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 55 гласа)

28

Юрталана вървеше като замаян. Смрачаваше се, откъм реката вееше тънък резлив студ. Дочуваше се тихото бълболене на размразените бързеи и едва доловимото тракане на срещната воденица, свита под белия си покрив зад оголените, настръхнали върби.

Той вървеше и се оглеждаше, като че тази улица му беше непозната. Всичко, което се случи днес, стана като насън. Старият страх, мъчителният страх през първите месеци след убийството го порази с нова сила. „Какво ще стане с мене? — питаше се Юрталана и търсеше като как да се отърве по-леко и по-сигурно. — Да повика Севда в общината и да я заплаши? — Не! — отхвърли той това. — Каква власт имам аз, та да я викам и да я заплашвам!… Нещо друго да има, нещо опасно, като моето!…“ Но какво? Той търсеше, ровеше се в паметта си, но нищо не можеше да открие. „Да я набедя за нещо, а? — попита се сам Юрталана. — Да й скроя нещо и да й го подметна! Ако мълчи тя, ще мълча и аз!“

Но в какво да я набеди? Той махна с ръка. Оставаше само да я моли и да я залъгва с имот.

Още щом влезе в двора си и още щом Юрталанката го зърна от прозореца на кухнята, нещо я парна под лъжичката.

— Е, какво стана? Склони ли? — посрещна го тя на прага.

Той сви устни.

— Не ще ли само юничката?

— Каква юничка те е халосала, холан! — сопна й се той. — Тя иска майка си и баща си.

— Какво иска, мръсницата й, малко ли й е това?

— Като те е хванала здраво за гушата — малко й е! — отвърна той накипял и седна на миндера.

— Сигурно и ниви иска? — гледаше го изпитателно тя.

— Ох, тя да иска какви да са ниви, та ще й дам, без да ми мигне окото, ами…

— Коя нива иска?

— Коя нива? Голямата нива.

— Божичко, света Богородичке! — плесна ръце старата. — С всичкия ли си е тази брантия, дано я Господ порази макар, никаква да се не види, дано й се езикът схване, да осакатее, ръцете й да изсъхнат, в гроба да потъне, църве да я смелят, в катраня да се пържи, ламя с ламята й, дето е зейнала да ни глътне… Голямата нива, а? Няма ли пъпът да й се развие, гивендия с гивендията й, яловица разпасана, кучка крастава!… Хаа! — заклати старата глава. — Знам, знам защо иска нея, знам! Да си найде по-як бик, дано в гробищата да го потърси, корем да я откъса да ослепее и да оглушее, дето е налетяла върху стоката ни като бясна крава!… Ама може ли ми взе кълката, на, може ли? — И старата се врътна към вратата.

— Хайде! Отвори я пак тази плевня! — разсърди се Юрталана. — С твоите приказки няма да се нареди, с тях може само да се разтури — само ако те чуе…

Старата се огледа плахо и се сви. Но след малко пак завъртя глава:

— Божичко, миличък Господьо! С какво сме ти, Боже, сгрешили толкова, та ни така наказваш? На църква ли, Боже, не ходя, свещи ли ти не паля, метани ли ти не правя? Курбани ли не сме ти колили, дарове ли не сме ти давали?… Стойко, Стойко, Стоенце, мами! Не позна ли я бре, сине, тая ялова брантия, толкова години я води, дано Господ в черната я заведе макар! Как се бре, мами, не сети, та й го всичкото издума! — нареждаше на припев Юрталанката.

— Стига си циврила — кресна Юрталана. — Викай по-високо, та цялата махала да научи… Дай да помислим малко, та да видим какво да правя.

— Да помислим бре, Тошо, защо да не помислим!

— Виж какво! — подхвана той поверително. — Без нива няма да се отървем, ами да решим коя да дадем.

— Няма да може без нива! — повтаряше тя, като клатеше широко глава.

— Голямата нива да оставим настрана.

— Да я оставим настрана, Тошо.

— Нея аз няма да я дам, па ако ще жив да ме изгорят.

— Няма да я дадеш, Тошо.

— Аз викам да й дадем нивата до двата дъба.

— Голяма е бре, Тошо, мила ми е! Какъв хубав овес прави и за друго я бива… А една година, помниш ли, току бяхме се отделили, и една царевица роди — за чудо…

— Помня, помня! — смръщи се той. — Кажи какво да й дам, не ми дрънкай бабини деветини!

— Ами да й дадем парченцето до могилата.

— Много знаеш какво да дадеш! — изгледа я презрително Юрталана. — Женски ум — парченцето до могилата! Ония двайсетина декара до двата дъба ще ги купя за седем-осем хиляди лева, а трите декара до могилата сега и за двайсет хиляди няма да ти дадат. Оная нива хем нищо не струва, хем като е по-голяма, та може да се полакоми за нея. А с половината от Карагьозовата градина, то си е цял имот.

— Ами и от градината ли?

— И от градината — сви рамене Юрталана. — Няма какво да се прави, тази градина те си я имат като своя. Нали помниш — и сватанакът, и той спомена. Казах едно време, че ще я пиша на Стойка и на Алекси, и навила си го тя на ума… Но дано склони с това.

— Дано склони.

Юрталана се отпусна на миндера и като захапа крайчеца на мустака си, загледа се в отсрещния ъгъл. В устата му беше блудкаво, ушите му бръмчаха, като че ли беше пил хинин, в главата му се боричкаха и се прескачаха най-различни мисли. Как в един ден само целият му живот се промени! До тая сутрин той беше горд, независим, правеше си разни сметки, тъкмеше да купи още нещо в града, да прати там Алекси — най-напред при Тоня, колкото да се поотрака, а сетне самостоятелно, — а той и старата да си останат тук и да наглеждат имота. С този син земеделие не можеше да се кара, а Юрталана падаше полека-лека, трудно щеше да се разправя постоянно с аргати и надничари. Навън се стъмняваше, из двора кънтяха стъпките на воловете и виковете на ратаите. „Поят добитъка — рече Юрталана. — Но защо толкова късно?“ Друг път той би им избол очите, дето са пуснали тези буйни волове по тъмно в заледения двор — могат да се подхлъзнат и да си строшат краката. Но сега не му текна да стане и да ги смъмри.

— Тошо бре! — стрелна го изведнъж старата. — Ами дали и ония дъртите караконджоли не знаят за това, а?

— Ако им е казала! — сви устни Юрталана. — Не знам…

— Ако им е казала, тогава няма защо и едно парченце да й дадеш… Те ще се похвалят.

Юрталана побледня.

— Няма, няма! Тя не е толкова глупава, да им обади. Знам я аз, тя сама си плете кошницата.

— Ти иди, иди утре, иди пак! — гледаше го настоятелно старата. — Обещай й, каквото ще й обещаеш, и й кажи да си мълчи… никому нито думица!

— Казах й аз!

— А тя?

— Тя — нищо. Прави се, че не е казала, ама отде да знам.

— Иди, иди утре! Хем по-раничко.

— Ще ида — рече тъжно замислен Юрталана и на старата й стана драго, че я послушваше веднъж…