Георги Караславов
Снаха (2)

2

Стойко върза воловете в широкия агъл зад къщата, потупа ги галено по вратовете и заобиколи да нагледа и другия добитък. Двете крави преживяха мижешком, биволицата беше се изпънала лениво на една страна, тормачето го погледна равнодушно, отметна тежко оптиката си, залепи глава до напречната дъска на яслата и въздъхна дълбоко, юничката скочи пъргаво още като го видя, че отива към нея, сивото даначе се сепна, напъна се и понечи да се дигне, но се отпусна пак и само го погледна някак плахо и подозрително. „Били са го днес — заклати глава Стойко, — говедарите са му правили кушия…“ В агъла всичко беше наред, нямаше отвързано говедо, какво ще се мае повече, трябва да бърза, че и без това много закъсняха тази вечер с тази пуста царевица, а Севда сигурно отдавна го чака…

Той се стаи в гъстата сянка на голямата круша пред кладенеца, почака, повъртя се, но разбра, че баща му няма да свърши приказките с Добра и дъщерите и. Ако бяха седнали да ядат в салончето пред кухнята, я в градинката пред къщи, щеше някак да се промъкне незабелязано до пътната врата и да запраши към долната махала. Но те нито седнаха да ядат, нито се помръднаха от местата си. Нещо като че се надприказваха, нещо като че се караха. А и без това време за губене нямаше.

Стойко се промъкна край хамбара, наведе се уж да вземе нещо, стигна крадешком до пътната врата, притвори я леко и защапа с широки крачки из дълбоката пепел по глухата улица. Селото спеше, съсипано от работа и жега. Само като рязко и късо бълнуване изскърцваше някъде закъсняла кола и всичко пак се спотайваше. Той кривеше зад остърганите ъгли на старите зидове и по ударите на сърцето си знаеше колко му остава до плетената вратня край реката. Той е сигурен — тя го чака, развълнувана като него, сгушена, както винаги, зад високата тръст до кладенеца.

„Ами ако си е легнала! — изтръпна той. — Кой е луд да ме чака до това време!“

И той бързаше, премалял от вълнение. Кой знае, може да се забави само една минутка. Тя не знае защо е закъснял — какво ли ще си помисли, като се прибере, без да го е видяла!…

Друга вечер, когато имаше време, Стойко не отиваше направо до плетената порта, а свиваше край реката, гмуркаше се в плътната сянка на върбалаците, оглеждаше двора им, къщата, съседите и чак когато се увереше, че никой отникъде не се мярка и не гледа, пресичаше бързо като лалугер разровената песъчлива улица и се лепваше до високия плет. Тогава, също като изпод земята, изскачаше тя, отмяташе като перо тежката плетена вратня и все така леко и пъргаво я притваряше. Те се сгушваха под тръстта, гледаха се ненаситно, стискаха си до болка ръцете и дълго време не знаеха какво да си продумат… Но тази вечер Стойко нямаше време да мисли за хората — той не сви край върбите, а мина направо към тях, провря се, като натисна с коляно портата, и се загледа ястребово в заспалия двор. Не го беше страх нито от кучета, нито от нищо. И не я видя, че тя беше се спотаила зад колата, отмаляла от мъка и съмнение, вслушана в ясните и отмерени удари на сърцето си.

На два пъти майка й минава край нея:

— Севде, хай лягай, мами, изморена си.

— Не съм, мамо.

Старата знаеше защо не е изморена и кого чака до това никое време, тревожеше се и тя и все се извръщаше към плета да зърне Стойка, да чуе леките му и предпазливи стъпки. Но те и двете така бяха се заплеснали, така бяха се улисали в грижите си, че никоя не го видя и не усети стъпките му — толкова ненадейно, неочаквано и предпазливо влезе той в двора им и стигна чак до кладенеца. Той шътна тихичко. Севда се сепна като ужилена и пръхна към него. Фустанът й прошумоля като ветрец в прегоряла царевица и се уви около бедрото му. Тя го прихвана през кръста с едната ръка, другата пъхна в здравата му слинеста длан. Те се ръкуваха, но ръцете им останаха сключени и без да си продумат, отстъпиха към кладенеца и се скриха зад високата тръст. Тя се облегна леко на рамото му и дълбоко в душата си се укори за тежките съмнения и тревоги. Стойко я притисна силно, замижа и усети само лекия дъх на помада и на нещо друго, което го упи и му подкоси краката. Тя се впи в устните му със стръв и жажда и топлината на нейното младо и стройно тяло запали кръвта му. И когато тя се откъсна бавно от устните му, той стоеше с полуотворена уста, покорен и забравен от сладост, и очите му светеха, потънали във влага.

— Стойко!

— Севде!

И те се вкопчиха пак и се зацелуваха отново, още по-стръвно и по-ненаситно.

— Защо се забави толкова?

— Трябваше да дорежем вършите на царевицата в Кози дол. Ох, как съм бързал, да знаеш!…

— А пък аз какво ли не си помислих! — отпусна се тя на ръката му и го погледна с мил и дълъг поглед. — Какви ли умове не ми минаха през главата…

— И среднощ да е, и след полунощ да е, пак ще дойда, да знаеш! — притисна я той до гърдите си и тя разбра, че не я лъжеше.

— Ами как се чака толкова! — свря се тя в него като коте, което са погалили, обезсилена от щастие, запалена от желание.

Стойко я прихвана здраво през кръста и опря брадата си в леките къдрици над ухото й. Той остана така и душата му преливаше само от едно желание — да я има постоянно, да бъде само негова… Замаян от целувките, от тичането, от страха и тревогите, той се поопомни и чак сега видя, че над младите върби оттатък реката трепкат звезди, и чу, че откъм воденичната вада и застоялите вирове долита монотонният крясък на жабите, разбра, че е в чужд двор, потънал в тишината и съня на късата и благословена лятна нощ… Беше спокойно, топло и тайнствено. Всичко спеше, съсипано от умора и пек.

Бдеше само старата Казълбашка. Тя се спотайваше на малкото хамбарско чардаче, дето лятно време нареждаше леглото си, и очите й горяха като на ловка, умна и опитна котка. Тя знаеше за любовта на Севда, разбра я още от първите мигове, колкото и да се спотайваше дъщеря й, следеше да не се разтури нещо и тръпнеше от страх да не изтърват най-богатия и най-личния момък в селото. Рядко се падаше такъв късмет — здраво, хубаво, хрисимо момче, работливо и примерно, и имотно, и богато — свят да ти се завие! Две момчета и една щерка имаше Юрталана — ще ги нареди като писани яйца. Разправяха — на зетя си направил и къща, и дюкян, и пари му дал, колкото трябвало. Няма какво да търси вече този зет, всичко друго ще остане на двете момчета. Пък и още ще печели старият Юрталан. Той, както думаха за него хората, и света да погълне, пак няма да се насити. „Ама нека — мислеше си Казълбашката, — то днеска не трябва да имаш милост към другите, ако искаш да се подсигуриш, па и децата си да наредиш. Да си думат, както си щат, гледа си човекът работата, и толкова! Това богатство само се мушка в ръцете ни, да гледаме само да го не изпуснем!“ — клатеше глава доволна и загрижена тя.

И Казълбашката гледаше, дебнеше всяка стъпка на влюбените, четеше мислите им, разбираше мъката им, бдеше над спокойствието им и закриляше срещите им. От едно само я беше страх: да не походи той с дъщеря й, да не я полъже, па да си накриви шапката на другаде… Всички в селото знаеха за тази любов, в цялата долна махала се приказваше за срещите им… По песните на Севда, по смеха й, по работата и закачките старата знаеше, че всичко е наред. Не знаеше какво мислят Юрталановите и дали старият ще склони. Ако той се опре, тогава…

Казълбашката се измъкна от леглото и метна черната си тежка шамия.

— Къде? — ококори се старият.

— Лежи си ти! — врътна му тя с глава.

— Отиде ли си оня?

— Не е. До кладенеца са.

— Слушай! — изшушка той строго. — Мене тези кучешки работи не ми харесват.

— Хайде не дрънкай! — смуши го тя.

— Не ми харесват, ти казвам. Аз знам: момата и момъкът да се лъжат на хорото и по седенките… Такива работи в двора си не ща, чу ли?

— Обичат се младите, какво… Много знаеш ти…

— А бе то да е само тяхно знаене, ама… Откъде знаеш какво си е намислил оня… Виж, на цяло село ергените търчаха по щерка му, а той взе, че я даде чак в Еново.

— Там й е бил късметя — отвърна все така строго, но вече разколебана в душата си Казълбашката. — Ще склони и той, какво ще прави… Сега времената са по-други… И знам си аз работата, ти не ми се бъркай… В неделя видях сватята Юрталанка на църква, дойде до мене тя, здрависа се, за всички ме пита, и за тебе, и на Севда много здраве изпрати… — слъга старата. — Какво искаш повече? Работата е опечена, да гледаме само ние да я не изпуснем.

— Казах ти: момите и ергените да се задяват по хората… Инак, ако я забъркаш някоя, не знам…

— Спи си ти! — бутна го Казълбашката и се смъкна предпазливо долу.

Най-напред тя кривна към хармана, но все така тихичко, на пръсти, надникна към навеса на плевнята, дето спеше челядта на Андона, големия й син. Сетне мина от другата страна на къщата, видя, че челядта на Дима, малкия й син, е захъркала. Динко, средния й син, цяло лято прекарваше със семейството си на градината на Тополовата воденица, но голямото му момче тази нощ си беше тука и беше се свило в кухнята на хладно. Тя мина, та видя и него — спеше то, търкулнато върху няколко анасонови гръсти, отхвърлило настрана тънката парцалена черга.

Като излезе от кухнята, старата тръгна по-свободно и стъпките й отекнаха в дълбоката тишина. Изкашля се сухо, предупредително, измъкна от дръвника две сухи съчки, внесе ги долу, в голямата стая, дето беше огнището и дето седяха зимно време, откачи един бъкъл от гредата до стълбата, внесе го и него, без да има защо, сетне го изнесе пак и се запъти с него към кладенеца.

— Мама! — дръпна се срамежливо Севда и смъкна ръцете си от раменете на Стойка. Те и двамата отстъпиха половин разкрач и забодоха очи в земята. Казълбашката спря пред кладенеца и като се правеше, че не ги вижда, остави бъкъла и хвана кофата.

— Севде, ти ли си? — уж случайно се вгледа тя към тръстиката.

— Аз съм, мамо.

— Ами това Стойко ли е?

— Стойко е — пламна Севда.

— Хубава работа! — престори се тя на учудена и докачена. — Такъв драг гостенин и да го държиш на двора! — И като пусна кофата, тя пристъпи към тях и си подаде ръката: — Ха добре си дошъл, Стойко, как са вашите, живо ли са, здраво ли са, тейко ти как е, майка ти, Алекси расте ли, ами сестра ти прочувате ли я, харно ли е тя, здрава ли е?… Наследник си имала тя, а? Каза ми майка ти, похвали ми се — пръв внук, да й е жив и здрав, да расте, та голям да порасте… Хайде, хайде! Минете до къщи… Грехота е да ни дойдеш веднъж на гости и да стоиш на двора… Ако не бях се сетила да заквася тоя бъкъл за утре, че е протекъл малко, тъй щеше да стоиш тук.

Стойко мънкаше смутен, оглеждаше се плахо, като че ли бяха го хванали в чуждо лозе, отговаряше кое-как на нейните приказки и не знаеше да ходи ли до къщи по това късно време, или да си върви.

— Хайде, дъще, ха идете в одаята, аз ей сегичка ще дойда да се видим на видело… Ще напълня само бъкъла…

Севда се съвзе, дръпна Стойка за ръката и се усмихна: бъкълът не беше разсъхнат, току майка й искаше да го посрещне като гостенин и бъдещ зет.

— Севде, запали лампата, кибритът е на шкафа.

— Знам, мамо, знам.

В гостната им стая беше топло и задушно, миришеше на престаряло сено, на дъски и нафталин. Севда запали бързо лампата и разтвори и двата прозореца. Стойко седна на миндера, който беше отрупан с пъстри тъкани и везани възглавници, и се огледа замаян и учуден, като човек, който е попаднал в някакъв непознат и мечтан свят. По стените имаше наредени портрети в рамки, облепени с черупки от охлювчета — работа на големия й брат през войнишките години, — един календар от миналата година и един от сегашната, картина от Балканската война, която старият грижливо пазеше, защото се припознаваше в един от войниците на задния план. Върху масичката между двата прозореца беше захвърлен изтъркан стар албум. В югоизточния ъгъл висеше венец, майсторски изплетен от едри, тъмноосилести пшенични класове. Дали защото Севда отвори и двата прозореца, или защото свикна със задухата и миризмата на застояло, но Стойко дишаше дълбоко, ненаситно, приятно. Дори тънката миризма от престояло сено му се струваше някак си особена, сладка. Тази миризма идеше от възглавниците, а едва доловимата нафталинова миризма — от стария шкаф, в който сигурно бяха струпани вълнените дрехи на цялото семейство.

Севда затвори единия прозорец и пусна белите бродирани завеси. Пусна и жълтеникавите мрежести ивици, изработени преди две години по модел от една млада учителка. Тези мрежести ивици със засукани нежни ресни на края бяха нейната гордост. Те бяха тънко изработени, а и доста пари струваха. Баща й не даваше да се харчи за такива граждански работи, но майка й продаде скришом няколко кила вълна, продаде малко масло и стотина яйца на пазара и накупи скъпите конци и прежди. Стойко гледаше всичко това учуден и донякъде изненадан — те бяха богати, но в тяхната гостна стая нямаше такава уредба. Сестра му беше понаправила нещо, но не беше наредено така хубаво, не беше изработено така майсторски.

Севда пооправи още тук-там из стаята и всяко нещо си намери мястото, сетне пререди възглавниците в ъгъла, отиде при Стойка, хвана го за ръката и като го сложи да седне на това удобно и затулено местенце, метна ръце през раменете му и го целуна горещо и дълго.

— Щом привършим работата, ще те поискам — загледа я той в очите, предан и решителен, когато тя се откъсна за миг от устата му.

Ето, това чакаше, това искаше да чуе тя. И тя вярваше, че ще се съберат, страхуваше се само от неговите родители.

— А вашите дали ще са съгласни? — впи тя остър поглед в него.

— Защо да не са съгласни? — някак троснато отвърна той. — Каквото кажа аз, това ще бъде.

— Ох, дано да е така.

— Така ще е.

— Знаеш ли? — питаше тя, защото искаше да говори за това.

— Знам.

Навън се чуха стъпки. Казълбашката се качи горе, изкашля се леко пред вратата, помая се и влезе в другата стая. Севда скочи бързо, оправи косата си пред огледалцето над масата и разтърка с пръсти страните си, за да се разнесе нахлулата червенина. Стойко стана:

— Да си ходя вече.

— Защо? — погледна го учудено Севда. — Рано е още.

— Не е рано.

— Пък и да не е рано… ще стоиш! — заповяда му тя галено. И като го хвана за ръцете, тя го сложи пак в ъгъла между възглавниците. — Седи, седи, има време.

— Севде — подвикна предпазливо старата отвън. — Ела.

Севда излезе, но не се бави много. Тя се върна с малка кръгла паралия, отрупана със съдове. В една чиния димяха още пържени яйца със сирене, друга беше пълна със затоплена овча саздърма, в трета — печени и подлучени чушки, между чиниите бяха наредени филии хляб. След малко влезе и старата, понесла предпазливо голяма синя паница, пълна с гъсто овче кисело мляко.

— Ти може да не си вечерял — усмихваше се Казълбашката, — та рекох да стъкмя каквото Господ дал…

— Ама нямаше защо — смотолеви Стойко, като се мъчеше да откъсне погледа си от отрупаната софричка. — Защо сте си правили този труд…

— Труд! — ухили се пак старата. — Какъв труд! Всичко си е готово, току-речи… Спържила съм само няколко яйца, голяма работа… Ха, Севде, ха седни и ти и дай малките столчета, оставила съм ги вънка… Хайде, хайде, започвай. То, и вие си имате кисело мляко и сирене, ама нашето е овче, нали ние сме овчари — бъбреше старата и подреждаше софричката, без да има вече нещо за редене.

Стойко се намести полекичка пред малката паралия и подхвана пържените яйца. Той беше уморен и гладен, а и вечерята беше богата и вкусна: И както се приведе над софрата, той дори не усети кога старата се измъкна от стаята и ги остави да вечерят самички. Той се мъчеше да яде по-бавно и по-сдържано, но се отпущаше, забравяше се и се нахвърляше върху вкусните ястия със стръв. Чупеше хляба на малки залъчета, но ги изгълтваше едно след друго. Севда чоплеше отстрани и от време на време го поглеждаше с любов и дълбока радост.

— Утре вечер аз ще ти сготвя — подметна му тя хитро…

— Какво ще ми сготвиш?

— Ти само ела. Ще видиш.

— Ще дойда.

— И по-ранко гледай.

— Ще гледам.

Стойко се прибра много късно. Кое време беше, той не знаеше и не искаше да знае…