Георги Караславов
Снаха (6)

6

Те избираха тесни и затънтени пътища, дето рядко, и то само денем, минаваха коли и пешаци. И пак вървяха предпазливо — Юрталана напред, Стойко след него. Те се озъртаха, защото в дрезгавината на нощта всеки храст и всяко дръвче им се виждаха подозрителни. Струваше им се, че на всяка стъпка могат да ги изненадат. Те стъпяха внимателно, пътищата бяха изровени, с разхвърляни камъни и блани. Спъваха се, извиваха се, ругаеха сдържано и бързаха. Докато да изгрее месецът, трябва да бъдат там.

Носеха само един копач и един лизгар, за да могат да копаят едновременно. Стойко криеше копача под тънък ямурлук, за да не се усъмнят, ако случайно го срещнат, а Юрталана беше отпуснал под мишница лизгара, също като че носеше някакъв тежък овчарски кривак.

Селото остана зад реката — смълчано, притаено, безлично в мрака на тихата лятна нощ и в тъмната маса на дърветата. Дребните шумове заглъхваха и се губеха в тропота на стъпките им и само рязък рев на магаре или пресипнал лай на куче още долиташе на талази до тях.

Стойко крачеше смутен, развълнуван и объркан. Имаше минути, когато му се струваше, че това е страшна и тайнствена приказка, краят на която ще дойде наскоро и той ще си отдъхне и ще се разгледа със светнали очи, щастлив, че е у дома си. Такива моменти е изживявал той, когато беше малък и когато покойната му баба разказваше тревожни истории за изгубени деца и за магьосници, които ги дебнат, за да ги умъртвят…

Сега той трябваше да бъде у Севдини. Те сигурно го чакат. Севда гледа към пътя и се топи от мъка и убийствени съмнения. Дълго ще го чакат така и най-сетне, чак когато мине полунощ, ще се прибере съсипана и наранена, за да дочака утрото в безсъние и плач. Какво ще си помислят за него? Лъжец. Обеща снощи, че ще иде, а ей на, никакъв го няма. С право ще помислят, че е лъжец. Но как да им се оправдава утре? Какво да им разправя? Как да ги излъже? Той мисли още отсега. Да. Ще й каже, че баща му го е накарал да иде до Череповата воденица, да отбие водата от яза и да напои ливадата. Цяла нощ е тичал, работил е като луд, не е мигнал, очите му се лепят за сън, но ето, тази вечер тича да я види и да й разкаже всичко. Дотогава тя пак може да му се сърди, но нека се сърди. Ще се сърди и като иде при нея, ще се отсърди. Само да се свърши тази страшна работа. Всичко друго ще се нареди.

Колкото повече наближаваха мястото, откъдето щяха да вземат убитото момче, толкова Стойко ставаше по-неспокоен и по-плашлив. Какво ще стане, ако хванат и затворят баща му? Цялата работа ще падне върху него, а тя е тежка и забъркана работа. Ниви, сметки, полици, разноски, глоби… Трудно ще се оправи, а и да се оправи, нахалост ще му иде младостта… А дали и него няма да тикнат в затвора? Съучастник. Помага да закопаят едно убито дете. И чие е това дете. Той се потресва и студени тръпки го побиват само като си помисли, че при бледия пламък на една кибритена клечка ще трябва да се наведе чак до жълтото мъртвешко лице, за да го познае. Стана му блудкаво, противно и страшно. А след това погребението…

За него, за погребението, мислеше и Юрталана. Той е преживял мигове, чакал е смъртта под вихрушка от куршуми и снаряди, но му се струваше, че по-ужасни часове от тези не е преживявал. „Да се свърши по-скоро!“ крачеше той бързо, отмалял от вълнение и страх. Молеше се в ума си на Господа да го запази от лоша среща и обещаваше, че ако всичко мине благополучно, ще сложи на света Богородица сребърна ръка. „Само да се свърши по-скоро!“ — повтаряше той и се озърташе. Ако сега някой го срещнеше и познаеше, свършено е с тях. Защото и по тези пътища кръстосваха нощем разни нехранимайковци.

— Наближаваме ли? — наведе се и прошепна над ухото му Стойко.

— Върви! — тихо, но сърдито забеляза Юрталана.

Те не вървяха вече и по затънтените пътища, а удариха напреко през угари, стърнища и царевица. В една нива, дето, види се, през пролетта бяха изкопали дърво, Юрталана се спъна и падна. Той изохка, изпсува тежко и се сви в дупката, без да има сили да се повдигне.

— Какво? — спусна се Стойко и го хвана за рамото. — Удари ли се?

— Нищо, нищо. Седни.

— Умори ли се? — погледна го Стойко.

Юрталана не отговори, наведе се и запуши. Той смучеше в шепите си, наведен и мълчалив, както пушеха на фронта. Цигарата святкаше и озаряваше слабо мършавото му лице. Той искаше да забрави всичко, което се случи досега, и да не мисли за това, което трябваше да направи след малко, но образът на убитото момче се беше врязал дълбоко в ума му. От минута на минута Юрталана отпадаше, погледът му се рееше плахо и той настръхваше от всяка сянка и от всеки звук.

— Не иде ли някой? — дигна се той внезапно и посочи надолу.

— Къде? — обърна се Стойко.

— Ей там онова какво е?

— Там има дръвче — успокои го Стойко. — Нали преди малко минахме край него.

— Да, да — седна сконфузено Юрталана и запуши пак.

Те мълчаха и мислеха за едно и също нещо.

— Ами… къде ще го… заровим? — погледна го забъркан Юрталана.

— Чудя се и аз… Не можем да го оставим де да е… Трябва така да го наредим, че нищо да се не познава…

— Нищо да се не познава — повтори унесен Юрталана, като клатеше глава.

— Викам, под някой бряг на Змиин дол, а?

— Къде?

— Ще видим. Ще разкопаем отгоре и…

Стойко махна с ръка и се вторачи радостно в баща си:

— Знаеш ли къде? В корията, дето беше големият дъб. Миналата седмица го изкопаха и го дигнаха. Има голяма дупка, хее, къде по-голяма от тая, и пръстта е нова, няма да се познава…

— Това не е лошо! — каза си Юрталана и като че ли се посъвзе. Намериха къде да го погребат, това не беше дребна грижа.

След малко те поеха пак напреки през нивите и стъпките им бяха по-твърди, в погледите им припламваше някакво непознато настървение…

„Да се свърши по-скоро!“ — мислеха си и двамата. Трупът беше скрит много добре в зашумената царевица. Толкова добре, че Юрталана се полута доста, докато да го намери. И когато изхлузи торбата от главата му и запали кибритена клечка над жълтото смъкнато лице, той политна от тревога и любопитство: чие беше това момче?

Стойко се вгледа добре, духна догарящото пламъче и се изправи, сам бледен като мъртвец.

— Момчето е на Астаров Гоча. Томичката — рече той тихо и скръбно.

— На Астаров Гоча! — отмери сричките бащата и заклати бавно и тъжно сухата си глава. — Виж ти…

С този Гочо Астаров те бяха далечни братовчеди. Но тъй като родството по женска страна не се зачита толкова в селата, отдавна не се имаха за близки.

Стойко затъна трупа в ямурлука, метна го на гръб и тръгна превит към корията. Юрталана се заклати след него като сянка.

— Господи! — стенеше той безгласно. — Виж какво ми се струпа на главата.

Полянката, сред която спря Стойко, грохнал и плувнал в пот, бе навътре в корията, затулена от млади дъбици и гъсти храсталаци. Наблизо имаше път, но по този път нощем никой не минаваше. Той беше много стръмен, издълбан от пороищата, осеян с големи валчести камъни. През три-четири години, когато дойдеше ред да се сече този участък от корията, по стръмния път се свличаха надолу разкривени коли, натоварени с вейки. Няколко дни, и те бяха най-хубавите дни на късната есен, целият този кър ечеше от удари на брадви, от песни и препирни. И после всичко пак заглъхваше, както беше заглъхнало и сега. Но Юрталана пак беше нащрек. Можеше — анатема дявола! — да им се изтърси отнякъде някой неканен гостенин. Какво ще му кажат?… Юрталана потрепера.

— Ще го излъжа — съобрази бързо той. — Ще му кажа, че търсим имане.

И все пак необясним страх го скова, очите му блуждаеха, челюстите му изтракваха от време на време като на трескав.

— Стойко!

— Е?

— Остави копача! — заповяда той. — Ще работиш само с лизгара.

— Защо?

— Защото се чува чак на другия път, не видиш ли?

— Без копач не върви.

— Колкото върви.

— Тъй и до зори няма да свършим! — измърмори сърдито Стойко и захвърли копача.

Юрталана седна настрана и запуши. Обори го слабост, краката му се люлееха, ръцете му едва се мърдаха. Искаше му се да се просне на голата земя и да заспи. Колко хубаво е сега в къщи! И ако не беше се случило това проклето момче, сега той щеше да си е в леглото и спокойно щеше да си чака пукването на зората. А сега? Какво го чака утре? Ще хванат ли дирите му, или ще се опази и ще се отърве от съд, глоби и затвор?

И както си пушеше и мислеше за това, което имаше още да му пати главата, Юрталана се смъкна като смок в рова, залепи се за ухото на Стойка и пошушна, задавен от вълнение:

— Иманяри сме, да знаеш!

И скочи пак, грабна трупа и го за мъкна в срещните храсти. Сърцето му барабанеше лудо, горещи шипове го пронизваха под лъжичката.

— Какво има? — скочи забъркан и Стойко.

— Стори ми се… някой иде!

— Къде?

— Ето, там… изшумоля…

Стойко впи поглед в тъмните храсти, които сега кой знае защо му се видяха загадъчни и коварни. Не наблюдаваше ли някой оттам! И наистина нещо пак изшумоля.

— Чакай да видя! — дигна той лизгара и пристъпи предпазливо. Той се позабави, но се върна успокоен и дори се усмихваше сдържано.

— Костенурка — рече той.

— Ух, да се не види макар! Пък как ме изплаши! — махна ядосано Юрталана и седна пак.

На тънките върхари изплава луната. Изведнъж всичко се преобрази, гората стана по-тиха и по-тайнствена, дърветата метнаха тъмната черга на плътните си сенки. Повея слабо, листата и тревите трепнаха леко и това като че не беше лъх, а някакво вълшебно събуждане на целия кър. Небето избледня, звездите трепнаха и отстъпиха в неговия безкрай…

— Стига ли? — надигна се Стойко, като избърсваше с ръка зачервеното си и изпотено лице.

— Колко е дълбоко?

— Комай до кръста.

— Стига.

Тези последни минути, тях Юрталана няма никога да забрави.

Той дотътри трупчето, скочи предпазливо в рова, пое го, разви го и го надвеси над прясното гробче. Кой знае как, когато рече да го спусне, торбата от главата на детето се изхлузи и жълтото личице, смалено и изострено, блесна на меката лунна светлина. Един лъч запали зеницата на полузакритото око, то като че се сви и му намигна. Юрталана пусна трупа, захвърли торбата върху него и падна назад безчувствен и вцепенен.