Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 55 гласа)

9

Върховете на планината избледняваха и мракът се спускаше надолу, дето хилядите поклонници се раздвижиха пак, ободрени от късия, но здрав сън на лятната нощ. Над пъстрия, безредно разположен лагер прииждаха и се сливаха вълните на многогласа глъчка. От време на време промучаваха волове, изцвилваха коне, ревяха магарета. Стопаните бързаха да напоят добитъка си, докато е рано и докато не са задръстени тесните пътечки към реката. Откъм манастира, дето бяха разположени сергиите, долитаха вече пискливите и настойчиви викове на продавачи и мекичари. Из манастирските дворове се разнесоха честите и кухи удари на дървеното клепало. Над усоето, потънало в тежка утринна сянка, прозвучаха с тържествено и сладостно съзвучие камбаните.

— Боже! — стресна се Юрталанката от техния протяжен звън, погледна нагоре и се прекръсти широко. — От кое време съм станала и още не съм се оправила. Пък трябва да ходим за овена…

— За какъв овен, сватя? — попита любезно и внимателно Казълбашката.

— Врекли сме овен на света Богородица… Отдавна сме го врекли — излъга Юрталанката. — Алекси беше още малък и се разболя, та тогава…

— От манастира ли ще го купите?

— От манастира, сватя. Пък ако няма в манастира, ще потърсим в Бачково… Нямаше как да го носим чак от село…

— Ами хайде отивайте де, че може да ги разпродадат… Севдето ще помогне тук… пък и булката Димовица, и аз…

— Ох! — въздъхна Юрталанката. — Сама жена, сватя, за какво по-напред?… Кога си ми беше Марийка, беше ми и лесно, и леко, ама… като й излезе късмет…

— Така е женската челяд, сватя. Таман стане за помощ, вземе, че си иде в къщата…

— Да е живот и здраве, сватя, скоро ще му найда и аз колая… — подхвърли неустановено Юрталанката. Но Казълбашката разбра, изчерви се от радост и погледна с умиление Севда.

Стойко отвързваше воловете, за да ги напои, но Димо грабна поводите.

— Отивайте да си вършите работата вие, аз ще ги напоя и ще им хвърля сено! — изтика ги той настойчиво и приятелски настрана.

Стойко се усмихна и тръгна покорно напред. След него се потътри старата, а за полата й се държеше Алекси, потичваше ситно-ситно, като че ли го бодяха тръни, и се оглеждаше на всички страни, целият наежен от студ.

Пътят за манастира беше задръстен от народ. По шосето тракаха коли и талиги, на места, притиснати край канавките, сигнализираха тревожно и нетърпеливо леки автомобили, камиони и автобуси. На едно място Стойко и старата се спряха за малко, купиха на Алекси мекици и пак се запрозираха нагоре. Под главната манастирска врата ги спря някакъв продавач на библии, евангелия, жития и други религиозни книжки, задърпа ги да купят и старата бръкна в пазвата си за пари, тъй като помисли, че такъв ред са въвели, но Стойко му се сопна и го изтласка настрана.

— Тюю! Да чува Господ и да пази! — извръщаше се сърдито старата. — Насила иска да ти вземе парите.

Манастирският двор беше пълен с народ. По дългите чардаци бяха наредени поклонници от разни краища и разни села — личеха по разноцветните си носии. По високите стълби нагоре и надолу постоянно пълзяха мъже, жени и деца и също като мравки се разминаваха.

— Сега вие ще ме почакате тук, аз ще влезна в църквата да купя свещи — поръча Юрталанката и провери дали парите й стоят. — Хем да не мръднете нанякъде! — извърна се тя още веднъж, преди да се мушне в струпания пред вратата народ. Тя влезе с мъка, купи три свещи, двете запали, помоли се горещо, постоя смирено с наведена глава и се измъкна навън, зачервена и изморена от блъсканицата.

Спряха един калугер, за да видят на кое място събират даровете. Той ги попита за какъв дар става дума и им посочи насреща, в дъното на двора. Стойко знаеше, че поднесените в дар овце и говеда се препродават, но той си мислеше, че там ще има някаква оправия, хората ще чакат реда си тихо и смирено и че калугерите ще посрещнат всички дароносители учтиво и с внимание. Но ред там нямаше и за да се стигне до петимата калугери, които приемаха и препродаваха подарените добичета, трябваше да се пробива път с ритници, блъсканици и ругатни. Калугерите гледаха подозрително на струпаните наоколо им хора и се разправяха рязко и сърдито с тях. Те си приличаха като петима близнаци — всички бяха с мръсни, сплетени, усукани на фъндъци бради, с дълги несресани коси, които падаха назад под оръфани и мазни калимявки. Расата им бяха окъсани, над коленете им висяха парцали.

Пазарлъците се водеха бързо, нервно. Овцете, телетата и канчетата минаваха от ръка на ръка, връщаха се пак на старите си места, гледаха тъпо и безучастно и чакаха нови купувачи. Стойко оглеждаше овните и се двоумеше на кой да се спре. Време за бавене нямаше, защото отзад постоянно напираха и всеки миг можеха да го изтикат. А не виждаше такъв овен, какъвто трябваше да купи.

— Да вземеш нещо хубаво! — заръча му старият на тръгване. — Парите няма да гледаш, чу ли?

Най-сетне от другия край бутнаха един наистина много хубав овен и Стойко тутакси го хвана за рогата.

— Колко струва? — извърна се той към калугера, като държеше здраво за рогата едрото и упорито животно.

Калугерът измери овена на око, погледна Стойко изпитателно, пак измери овена и отсече:

— Осемстотин лева.

Стойко се слиса:

— Много е скъп.

— За какво ти е? — спря се за миг калугерът.

— За дар.

— Тогава може и за седемстотин.

Стойко си спомни поръчката на стария, пък и нямаше какво повече да чака.

— Хайде, че няма време! — подкани го калугерът.

— Ето! — И Стойко бръкна за кесията.

Изведоха овена назад и го дръпнаха настрана. Юрталанката запали свещта на рога му, извади парче керемида и изтича до манастирската фурна, дето й сложиха няколко живи въгленчета. Тя се върна, като ги носеше предпазливо и ги духаше внимателно. Посипа върху въгленчетата малко тамян, духна пак и почака замислено смирено. Сега тя се молеше на света Богородица да приеме дара им и да ги закриля в това тежко положение, както ги е закриляла и пазила досега.

Тамяновите зрънца се стопиха и тънки къдрави струйки благоуханен дим се извиха нагоре. Юрталанката дигна керемидата над овена и го прекади накръст. Сетне доближи керемидата до запалената свещ и я държа така, докато да догори всичкият тамян.

Стойко беше прихванал овена за единия рог и за врата, гледаше мълчаливо майка си и се вслушваше неволно в припрените пазарлъци зад тях. Защо даваха в дар този овен и с какво щеше да им помогне света Богородица?… Той се досещаше защо правят всичко това, макар че старите нищо не му казваха. И беше сигурен, че вричането не е отдавнашно и че не е за някакво измислено от майка му боледуване на Алекси.

Тамянът догоря, въгленчетата загаснаха, свещта сипеше върху рога горещи капки восък. Старата се дигна, прекръсти се три пъти, остави окадената керемида настрана и махна с ръка:

— Води го.

Стойко задърпа овена, изведе го зад струпания народ и го предаде на калугера. Няколко души се хвърлиха върху замаяното добиче, хванаха го за рогата, смачкаха и събориха догорилата свещ и се скараха кой да го откупи отново…