Георги Караславов
Снаха (18)

18

За какво подмяташе кметът?… Бил лисица, трябвало досега да бъде в затвора…

Юрталана ходеше из двора като попарен. Ами ако някой е видял или е дочул за убийството на Астаровото момче! Дали Пеню знае нещо и се таи още, чака да се счепкат наздраво и тогава да го обади и да го съсипе?

Юрталана махаше с ръка. — Не! — За парите от войната загатваше той. Инак, ако някой беше подушил нещо за Астаровото момче, ехее, досега да се беше раздрънкало из цялото село.

— Не, такова нещо скришно не стои! — успокои се Юрталана.

Но до месец, до два месеца той не се мяркаше из кръчмите и кафенетата, навърташе се повече из къщи и из двора, отскачаше до града и все питаше и разпитваше там — какво може да се направи за ливадите. Понякога при него идваха стопаните на други дялове от мястото, което селото щеше да отчуждава, питаха го за туй, за онуй, молеха се да се разтърчи — щели и от разноските да поемат нещо.

— Нищо не може да се направи! — викаше разлютен Юрталана. — Когато беше време да изхвърлим от общината това куче, вие си опъвахте броениците, цепехте се и си гледахте партийките, а сега — мър, мър, мър!… Ще ни хвръкне стоката — ето, това е положението.

От много тичане, от тревоги и непрекъснато пушене Юрталана отпадаше полека-лека, пъшкаше мъчително и само псуваше. Полегнеше ли, не му се ставаше. И макар че понякога се застояваше с дни из къщи и из двора, не се интересуваше вече от кърските работи, както се интересуваше някога. Но той затова си беше спокоен, защото виждаше, че Стойко много тича и много заляга за работата. Друго тревожеше и подкопаваше силите на Юрталана — той виждаше, че Пеню си плете кошницата, подсмива се и чака. Чакаха и всички в селото — кога ще се реши отчуждаването на ливадите. „Защо се радват толкова тези хора? — питаше се учуден и озлобен Юрталана. — Мерата няма да порасне кой знае колко, за няколко дни добитъкът ще изпомачка и измърси хубавото място и пак ще гладува…“ От омраза и завист ли беше това? Имаше и нещо друго, което Юрталана не можеше още да разбере.

Най-сетне всичко по отчуждаването на ливадите беше свършено.

Този ден Пешо седеше в кооперацията, буташе гуглата си ту назад, ту над веждите, пушеше важно и поглеждаше горделиво и победоносно.

— Заклахме го! — дигаше той юмрук. — Облог правя, ако не се пръсне от мъка… Жлъчката му ще се пукне!…

Но когато дойде вестта за отчуждаването, Юрталана беше вече примирен. В душата му тежеше злоба, но тази злоба като че ли не беше вече само срещу Пеню, а срещу всички селяни.

— Ще ги науча аз! — забиваше той пръсти в дланите си. — Ще ми паднат те на мене!

Един празничен ден Стойко събра роднини и приятели, разкопаха и намотаха тела на оградата и натовариха коловете на колите. Юрталана не ходи да види как разграждат ливадата му, но когато разтовариха тела и коловете под големия навес зад къщи, той премаля от болка.

Срещу ливадите общината им даде декар за декар от Сухата мера зад Домузгьол. Освен дето тези места бяха много далече от селото, но Пеню и тук удари Юрталана — мериха, делиха, размерваха и на него, отделиха най-лошото място — една мършава иловица, дето и трева на нея не растеше.

Юрталана се прости с ливадата, но той кроеше да си отмъсти на Пеня. „С дявола ортак ще стана, но ще му платя!“ — заканваше се той. И когато тъкмеше да му устрои блам, властта беше смъкната с преврат и Пеню си се прибра в къщи. Юрталана се съвзе наново, дигна пак глава и сега не правеше мили очи на хората, защото гласовете им вече нямаха никаква цена. Той ходеше много често до града, обикаляше там при новите властници, питаше и разпитваше дали ще може да си възвърне имота. Подава заявления, тропа, моли се. Старият околийски началник бе сменен, назначиха управител. Беше млад надут мъж, обикновено разговаряше с неколцина души от града и в кабинета си приемаше само след като някой от старшиите му докладваше за посетителя. Юрталана два пъти се опита да иде при него, но и двата пъти го върнаха.

— Няма вече партизански лигавения — казваше натъртено новият околийски управител, когато беше в настроение, при дебра скара и студена бира. — Ред и дисциплина трябва да се въведе в тази държава!

Но и него смениха набързо. Дойде друг и докато Юрталана да разпита дали е строг и горделив, преместиха го някъде в Родопите.

Смениха вече и от назначените кметове в селото. Юрталана опита да се сближи с втория, но той беше един мълчалив и саможив момък. Той ходеше по полето като занесен, връщаше се в квартирата си уморен, затваряше се и лежеше с часове. Отначало хората го гледаха със страхопочитание, но полека-лека започнаха да го закачат, да го разпитват откъде е и какво е работил по-рано.

— Учих в София — отговаряше той на всички.

— А за какво си учил? — опъна веднъж, врат глуховатият дядо Георги Сапунджията.

— Математика.

— Владика ли? — не доразбра дядо Георги.

Кметът се усмихна снизходително.

— Ма-те-ма-ти-ка! — натърти той.

— Не разбирам учението ти, синко — сви се старецът. — Едно време учеха само за даскали и за попове и светът беше по-инак нареден, и по-лесно се живееше… Сега… сега… не знаем…

— Пак си е същото, пак! — подвикна му кметът.

— Не е ки! — заклати решително глава дядо Георги. — Не е.

Третият кмет беше пенсионер, родом от средногорските градчета. Той беше пълничък, задъхваше се от жегата и от умората и постоянно приказваше.

Кречеталото! Така го кръстиха изведнъж и тъй си остана, като че с това име беше се родил. Той беше гуляйджия и веселяк, ходеше по именни дни у богатите селяни, тътреше се по всички сватби и когато го калесваха, и когато не го калесваха, — дори се яви и на някои кръщенки, ей тъй, заедно с щастливите родители, след отпуск на църква, без да го бяха канили. Там той хвалеше народните обичаи, ядеше и пиеше, докато падне и заспи. На сутринта се събуждаше добродушно учуден, търкаше очи и се разглеждаше в непознатата стая.

— Брее! — викаше той на любезните домакини. — Ами защо не ме предупредихте, а? Защо не ми казахте. „Спри! Стига толкова!“

— Юрталана го заведе два-три пъти у дома си, гости го, черпи го и надълго и нашироко му разправя за поразиите на Пеня Пандуров, за разправиите им около отчуждаването на ливадите.

— Как! Отчуждиха ли ги? — учудваше се кметът. — Че как така? Че в нашата страна няма такива закони. Ааа! Грешка е станало. Партизанска проява. Ще се поправи.

— Може ли? — гледаше го Юрталана като светец.

— Кое? Връщането? Като две и две — четири. Частната собственост у нас е неприкосновена. По това спор не може да става. Та бай Пеню Пандуров ли я нареди тази кражба? Направо в затвора ще иде, ти мене гледай.

— Ето, това е кмет, това е власт! — дръпна Юрталана жена си, когато мина за малко в съседната стая. — Другите какво бяха! Перекендета!

Кметът дори каза колко години ще осъдят на строг тъмничен затвор Пеня. После сви разговора към скъпотията и тежкия живот и Юрталана не се усети как му поиска две хиляди лева в заем.

— До утре! — горещеше се той. — Като дойде секретарят, и готово!

— Юрталана не направи и дума, брои му парите и си легна успокоен. Кметът поиска в заем още хиляда лева, сетне още петстотин и се закле, че ще му даде цялата си заплата идния месец, та да се отърве от тежкия дълг, който уж му тежал като воденичен камък.

Кметът се задържа в селото, но заема не върна. Ливадите потънаха и се затриха в селската мера. Пеню, виновникът за тяхното отчуждаване, си ходеше свободен из селото. Юрталана махна на парите, които даде в заем, не искаше да сърди общинската власт. Но колчем срещнеше своя предишен приятел и покровител, поздравяваше го ниско и процеждаше презрително:

— Търчилъжи!

Оттогава той се прости с отчуждената ливада. Но като някоя стара дълбока рана все си го наболяваше за златното място. Случеше ли му се да мине оттам, той гледаше тъжно утъпканата ливада, която някога даваше най-хубавото сено в цялата околност, примижаваше и в ума му се открояваха здравите и стройни колове на четирите реда бодлив тел…

Заплеснат в работа, в караници и политически борби Юрталана не усети как се търкулнаха толкова дни, месеци и години. Алекси свърши отделенията и постъпи в класовете. В най-тежките и горчиви часове той беше едничката утеха на баща си. Кога с двойки, кога с тройки, стигна до трети клас. И Юрталана взе да си прави вече сметка в кой град да го изпрати и на какво по-горно учение. Много му се искаше да го даде в техническо училище, но Тоню, зетят, настояваше да постъпи в търговска гимназия. „Аз ходя често в Пловдив — казваше той, — имам и много приятели там, ще го наглеждаме, ще върви… В търговията е хлябът, там е бъдещето…“ Но Алекси уби радостта на баща си и разбърка сметките му, защото остана да повтаря трети клас.

— Тези крастави учители, дето само знаят да получават заплати, мен да ми паднат, до един ще ги пратя да пасат патки! — ревеше Юрталана, почернял като главня от мъка и отчаяние. — И ти бе, магаре! И ти бе, готованино! — дигаше юмрук над Алекси. — И тебе да те подбера с една сопа, че да те науча откъде изгрява слънцето!… Аз да държа двама аргати, да го чувам от работа като от огън, само и само да се учи и да върви нагоре, а той да ми лепне такъв срам на лицето!…

— Стига и ти, Тошо! — застъпи се Юрталанката. — Пък като е останал — останал е. Нека да се поорасте… Малък е още.

— Малък ли е? Да порасне ли? — кипна Юрталана. — Той аслъ на тебе се е метнал, тъпак с тъпака му!… И аз искам човек да го правя, хее, учена глава да стане!…