Георги Караславов
Снаха (1)

1

Мека, къдрава здрачевина се свлече леко по накъсаните огнени нишки на първите звезди. Неуловим полъх разклати върховете на потъмнелите дървета, провря се надолу из клоните и отвя задухата на догорелия летен ден. Прашното село се сгуши и притихна в сладка дрямка под медния звън на далечни развърнати стада и глухия тропот на закъснели коли.

Този тропот следеше Юрталана, излегнат в малката градинка пред къщи.

— Идат! — сепваше се той навремени и ловеше жадно всеки звук и всеки шум по пътя. Но колите отминаваха и Юрталана се отпущаше пак, смучеше цигара след цигара и гледаше как белите кълба на тютюневия дим попиват в ситната паяжина на здрача.

Чакаше сина си. Чакаше Стойка с надничарките. Пак повикаха Цървенакова Добра с трите й дъщери — от всички, които ходеха по чужда кърска работа, те работеха най-чевръсто и най-съвестно. Днес излязоха рано-рано със заръки да орежат вършите на двете царевици в Кози дол. Ако са ги орязали — харно, но ако не са — само дето се бавят още. Юрталана знаеше — Стойко е припърт момък и ако зависеше само от него, той щеше да сколаса, но на чужди хора не можеш да се облегнеш, както трябва. Лъщят се по цял ден, отягат се, постоянно дигат бъкъла, та се наливат с вода и току се шмугват из храсталаците по синорите. Трябва очите ти да са постоянно на четири, трябва да ги подканяш, да им подвикваш, като вземат много-много да се забравят, а и накриво да ги погледнеш от време на време…

Такива са, какво да ги правиш. От десетина години Юрталана комай само с изполичари и надничари си има работа, та ги е изучил наздраво и познава душите им като пръстите на ръцете си.

„Ако не са орязали и двете ниви, утре аз трябва да се трепя дотам, цял ден да губя за нищо! — косеше се той, като си помислеше колко много работа го чака. — Ето на, исках да видя дали царевицата до Еминаговото кайначе ще изтрае още някой и друг ден…“

Откъм плевнята заситниха боси стъпки. Жена му се прибираше — цял ден беше тесала прегорялата жилава трева на хармана. Отстрани, вчепкан за полата й, подтичваше Алекси, малкият им син, и хленчеше сънлив и гладен.

— Сега, мами, сега! — клатеше глава Юрталанката. — Виках да си дойде и батьо ти, та всички заедно да вечеряме…

— Дай му да яде на детето и го слагай да спи! — дочу я Юрталана и се извърна сърдито към нея.

— Ух! Много се забавиха бре, Тошо! — поспря се тя и погледна плахо към градинката.

— Ба! Няма мечки да ги изядат! — сопна се той.

— Ами кога ще вечерят онези жени, кога ще си ходят! — подметна тя плахо.

— Ти за чуждите не бери грижа! — кресна той и се приповдигна заканително на лакът. — Хайде, виж там, дай на Алекси да яде и да си ляга.

— Сърдит е! — издърпа тя детето и влезе бързо в кухнята. — И все си е такъв, Боже мой, с нищо не може да му се угоди.

Най-после тропотът на последната кола се закова пред вратата им.

— Те са! — скочи Юрталана и изтърча, та ги посрещна. — Орязахте ли ги? — дръпна той Стойка за ръкава, преди още той да беше разпрегнал воловете.

— Орязахме ги.

— Харно сте направили! — отдъхна си Юрталана.

— Долния край до чепатата круша май в тъмничко го ошмулкахме, та не знам какво е излязло…

— Каквото ще да е, нали свършихте… Закъсняхте, ама има защо…

— Добър вечер, батьо Тошо! — обади се Добра, като подбра полата си и скочи чевръсто от колата. — Толкова място орязахме, от тебе ще е черпнята…

— Добър вечер, добър вечер — поклони се той, — няма какво, ще се черпи… Ха минете насам! — подкани ги той и се извърна към кухнята: — Гино! Гино мари! Изнеси фенера!

Юрталанката се показа на вратата, ухили се, поздрави и като закачи мижавия фенер на гредата, посочи проснатата рогозка пред къщи:

— Ето минете тук. То, няма да ви гостя кой знае какво, че и аз цял ден съм се трепала на този пусти харман… Ха да го свърша, ха да го свърша, та ей досегичка!… Не съм и готвила, ще сложа каквото Господ дал…

— В това работно време, како, на яденето много-много не се придирва — пристъпи Добра и кимна на дъщерите си. Трите момичета също пристъпиха след нея.

— Слушай бре, жена! — намеси се и Юрталана. — Да кажа ли и аз една приказка? Я, ти им дай половин самун хляб и един дрън сирене, пък те, ако щат да го хвърлят, ако щат да го ядат…

— То за хвърляне няма да го хвърлим, ами заекна жената. — Друго исках да те помоля бре, батьо Тошо, току знам ли… ти…

Юрталана се сепна и я загледа.

— Казвай де! Какво? — врътна той нетърпеливо с ръка.

— Ами събор нали иде? — усмихна се стеснително тя. — Момите трябва да се понагиздят, та ако може, да ни се наплатиш още тази вечер.

Момичетата се ококориха и запоглеждаха Юрталана със страх и надежда.

Юрталана помълча, почеса се по челото, помръщи се и дигна глава:

— Не може ли утре да я видим тая сметка, а?

— Утре… защо утре? — загледа го умолително жената. — И утре ли да губим време?

— Е, хайде, хайде! — отпусна се той. Щом е за събора… И щом е за момите… Да видим най-напред твоята сметка. Ти имаш два деня по двайсет и пет лева…

— Защо по двайсет и пет бре, батьо Тошо! — пребледня Добра. — Нали каза по трийсе?

— Казал съм! — начумери се Юрталана. — Нищо не съм казал… Че кой плаща сега по трийсе, а?

— Плащат, батьо Тошо, как да не плащат? Плащат и повече биля.

— А бе вие игра си играете! — сви той сърдито устни. — В тая криза по трийсе лева, луди ли сте… Не видите ли, парите станаха кът, пък жито тая година не се роди, няма и за данъците да изкараме.

— Иии, батьо Тошо! С пет лева ти ще осиромашееш — подхвърли угодливо Добра.

— Не е така то. Сметката си е сметка… Тук пет лева, там пет лева, аз да не ги фабрикувам тия пущини!

— Е, хайде, за рязането по двайсет и пет, ама за жетвата ще ги хванем по трийсе.

— Че аз не ги ли платих тях?

— Ивох бре, батьо Тошо! — изтръпна жената. — Ами нали аз ти ги поисках, пък ти рече — лесно де, сетне ще се оправим. Не помниш ли?

— А бе забравя се, една и две ли бели са на главата ми… Вярвам ти. Ама слушай, тях ще ти ги пиша петдесет и пет лева двете надници.

— Батьо Тошо! — погледна го отчаяно Добра. — Немой така, молим ти се… Нали ти…

— Шшшт! Няма за пет лева да се караме. Така: двайсет и пет и двайсет и пет — педесе. И педесе и пет — сто и пет. Право ли е?

— Не е право, току… хайде от мене да замине…

— Станке, и твоите ли са толкова, чичовото? — обърна се той към голямата дъщеря.

— Аз три деня съм ви женала.

— Ааа! Виж, сега сметката ни няма да излезе. Ама хайде, третата надница ще мине по трийсе лева. Та, значи: два деня като на майка ти — педесе и пет лева и трийсе — осемдесет и пет, и два дена върши по двайсе и пет, та всичко сто и трийсе и пет лева… Много пари ще вземеш ти, брей!

— И работата е много — изчерви се Станка.

— С вас се оправихме, ами с тия моми тук да видим сега как ще се разберем! — изгледа Юрталана другите две момичета и заклати присмехулно глава.

— Ще се разберем бре, чичо Тошо, защо да не се разберем! — погледна го дръзко най-малката. — Каквото плати на кака, това ще платиш и на нас.

— Няма да ми излязат сметките, Кичке! — усмихна се Юрталана. — На тебе ще дам по петнайсе лева, пък на кака ти по двайсе. Стига ли ви?

— Че аз работя като кака и като мама! — наежи се средната дъщеря.

— То, Петричке, не се плаща само за работата, ами и за годините.

— Че и за годините да е — шеснайсе ще свърша на Богородица…

— Като ги свършиш, тогава! — отсече шеговито Юрталана.

— Не ги троши така момичетата, батьо Тошо! — намеси се малко троснато майката. — Хубаво работят, какво! И не ги хваля, че са мои деца, но така си е…

— Пак деца де! — загледа я строго Юрталана. — И работата им детинска…

— Детинска ли? — наежи се майката. — Ей тая, малката, видиш ли я! Като загребе навътре, по трийсе крачки поста подкарва… Такава жетварка с пари не можеш я купи.

— Бре! Бре! — засмя се Юрталана. — Както умееш да хвалиш, ти и за праматарка ставаш.

— Ох! Жетвата, батьо Тошо, да не е по-лека от праматарлъка! То, нашата наказия нийде я няма, ами… хванали сме се, няма накъде. И който си има по малко земица да си я работи, пак харно, а я като нас такива… Все по чуждо, все по чуждо…

— Е, хайде, хайде! — махна Юрталана, като изкриви кисело уста. — Хайде, и на Петричка ще дам по двайсет и пет лева, пък на Кичка по двайсе.

— Чичо Тошо! — дусна се малката. — Ако ти стъпя на работа, на!

— Ех, работата тази година за тебе се свърши, пък ако има живот и здраве, да дочакаме догодина, тогава ще ти дам колкото и на кака ти. — И като отстъпи, Юрталана дигна глава, извърна се и подвикна към кухнята: — Жена, цял самун им тури… Нека всички да се навечерят…

При плащането Юрталана отби още пет лева от общата сметка, изпрати ги чак до пътя, залости здраво вратата след тях и се върна вкъщи развеселен.

— Защо цял самун бре, Тошо! — сгриза го още от вратата жена му. — Толкова ли щяха да оплюскат, ако бяха останали тук, а? Пък и едни големи самуни останали, божичко, сърцето ми се късаше, като го завивах…

— То хляба нищо, ами биваше ли цяло кило сирене да им дадеш. Тюю!

— Нали ти ми рече един дрън…

— От дрън до дрън има разлика, толкова ли не можа да ти отсече пипката… И от цяла качка най-големия дрън ли намери да избереш?… Щурава жена, брей!

— Ти рече дрън и аз дрън дадох! — оправдаваше се тя и отстъпваше назад.

— Дрън-дрън ярина се казва твоята! — нахока я той и я изгледа ядно. — Ами че пресметни колко струва един самун хляб и колко едно кило сирене… Аз ти виках да дадеш повече хляб, та сиренето да е по-малко, пък ти… Ама нейсе. Нали са орязали и двете ниви, аз от това съм доволен. И хай слагай да ядем, че съм премалял от глад… Къде е Стойко? Викай го и него…

— Знам ли къде се е пръждосал! — Юрталанката подаде глава навън: — Стойко! Стойко! — подвикна още два-три пъти, ослуша се и се дръпна отново в кухнята: — Трябва пак да е запрашил натам.

— Накъде?

— У Казълбашеви. Любов пуста.

— Ако е запрашил, запрашил е. Утре, като го дигна в зори, ще му дам една любов.

— Ой, хайде да ядем и да лягаме, че и аз съм се съсипала с тая никаква къщна работа, дето й няма нито края, нито намерата…

— Още малко, още малко! — усмихна се под мустак Юрталана, извърна се и я изгледа дяволито. — Още малко, па ще ти доведе една снаха, па да си отдъхнеш…

— Ох! — въздъхна престорено Юрталанката. — Каква ли ще ми се случи, божичко!

— Та нали се знае — подхвърли той. — Казълбашева Севда ли?

— Лоша ли е?

— Хубава е… току имотец си няма…

— Ама пък е мома! Такова чедо всеки ден не се ражда! — изгледа я гордо Юрталана и пристъпи важно към софрата.