Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 55 гласа)

16

Полека-лека цялата кърска работа падаше вече върху Стойка. Той ставаше рано, обикаляше сушините, наглеждаше добитъка и будеше аргатина. И когато се върнеше много късно, пак трябваше да нагледа всичко и да нареди работата за следния ден — да потърси надничари и да ги спазари. Стойко се пазареше дълго, скъпеше се за стотинката и гледаше да откъсне колкото се може повече.

— Бащичко! — гледаха го хората, като се караше с надничарите. — Този синковец ще удари и Юрталана.

Стойко обичаше парата и не беше прахосник, но при тези пазарлъци той се страхуваше и от това да не го обвини баща му в простотия и разсипничество.

От няколко месеца Юрталана се откъсна от кърската работа. Отначало я понаглеждаше, интересуваше се, но, едно, че някакви големи грижи го поглъщаха постоянно, и, друго, че виждаше всичко да си върви, както трябва, той я остави на Стойка. Къде ходеше и какво правеше той, нито се интересуваха вкъщи, нито смееха да се интересуват. Излизаше рано, връщаше се, колкото да похапне и пак се запиляваше навън. Ходеше често и до града и нито носеше нещо за продан там, нито пък купуваше. Вечер се прибираше късно, ядеше мълчалив, намръщен и сърдит. Пушеше непрекъснато, палеше цигара от цигара и гълташе с остървение тютюневия дим. И стоеше той така с часове, замислен, съсредоточен, без да продума нито една думичка.

— Тетю ми се види нещо… а? — питаше Севда мъжа си.

— Има някаква работа, ама каква е, не мога да разбера.

— Да е нарочил пак нещо за купуване?

— Кой го знае — сви устни Стойко. — Ама той, кога да купува, все си мърмори и все си пресмята на цигарената кутия… А сега…

При някоя по-трудна и по-заплетена работа в стопанството Стойко го дочакваше вечер и му разправяше как мисли да я нареди. Старият слушаше и само кимаше с глава. А Севда шеташе със свито сърце, угнетена и наплашена, и си мислеше, че всички сръдни вкъщи са все заради нея. Юрталанката гледаше мъжа си, въздишаше и се чудеше как да го, поразчопли малко.

И една вечер, мъчена от съмнения и лоши предчувствия, тя се престраши.

— Тошо бре, от някое време си такъв… — заекна тя.

— Какъв?

— Ходиш… не се свърташ в къщи… все мълчиш… Да няма нещо пак, а?

— Какво да има?

— Ами знам ли… за онова…

— За кое?

Тя се наведе и пошепна:

— За Астаровото момче…

Юрталана трепна и се потресе, като че беше го връхлетяло нещо студено и гадно.

— Ти си гледай къщата! — рече той тихо, но строго. — Ако ходя, значи, има защо.

Наскоро след това се прибра по-рано, но този път беше много ядосан — личеше си по това, дето хвърляше цигарите наполовина изпушени. Седнаха да ядат и никой не смееше да каже нито думица.

— Знаеш ли какво ни е забъркало Пандуровото куче? — обърна се той към Стойка.

— Кметът ли?

— Кметът зер. Отчуждават ливадите.

— Че как така? Защо? — изгледа го смаяна жена му.

— Защо? Питай де! Знам ли и аз защо. Разбойници! Какво искаш от Пеня Пандуров?… Избраха за кмет един джандарин, един… Тюю, и това ми било власт!… — Юрталана се задави от злоба, сви пръсти, закани се и го изпсува тежко и отмъстително. — Направили циганина цар, а той най-напред обесил баща си.

— Как? Могат ли? — настръхна и Стойко. — Как ще я отчуждят?… Нали ливадата си е наша?

— Могат. Община е.

— Че как така… направо?

— Ако потрябва, и допитване до населението ще направят — рече малко по-успокоен Юрталана.

— Няма да я оставим така! — пламна Стойко.

— Какво ще правиш? — погледна го недоверчиво Юрталана.

— Ще се борим!

— Ще се бориш! Как?

— В новите обшински избори.

Юрталана махна с ръка.

— Вятър! За чуждото тоя народ и в огъня ще влезе. Ти само му покажи нещо за грабене.

Ливадите — това беше най-богатото и най-хубавото място току над селото. То беше дълга и тясна ивица земя между шосето и мочурливата вода, която извираше от параклиса на свети Илия и никога не пресъхваше.

Юрталановата ливада беше на завоя на вадата и откъм пътя беше заградена с четири реда бодлив тел, за да не я гази добитъкът. Десет коли сено вадеше от нея и отавата отделно. И какво сено! Меко и миризливо — душа. Какво ще правят, като им я вземат? Ще им остане само ливадата до Череповата воденица, но каква ливада е тя, какво сено дава? Може ли да се сравни с това златно място, което е цяла година под вода, на която никой не е господар?…

Юрталана купи мястото в ливадите от съдебния пристав. Това място някога е било една малка част от големия имот на Батраците. Наследниците разграбили каквото им се падало, но данъци никой не плащал с години наред и работата стигнала до съдебния пристав. Разправяше се, че в тази продажба имало нещо нечисто, но какво беше то, никой не можеше да каже. В тази ливада имаше някакъв наследствен дял и жената на Пеня Пандуров. Стар неписан закон в селото беше, когато продава съдебният пристав, да се явяват само наследниците. И Пеню се надяваше да откупи това златно място — със заеми и с полици, но да го откупи. Но излезе Юрталана, а с него той не можеше да се мери. Сега Пеню си отмъщаваше. В същото време той минаваше за защитник на селските интереси.

Тича Юрталана, допитва се до учени и съпартизани, съветва се с адвокати и вещи лица и ако едни го насърчаваха малко, други съвсем го обезсърчаваха. Сбърка се той и не знаеше вече какво да прави и де да иде. Защото никой не му каза открито и решително, че тази работа може да се разтури по законен ред.

— Значи, общината може да отчужди ливадите? — попита най-сетне той адвоката ясно и направо.

— Може, ако поиска.

Юрталана обвеси глава. Трябваше да се търсят други пътища. Да се бори с Пеня и да го събори. Пеню беше умен мъж, изпечен в партизанските работи — с него лесно наглава не можеше да се излезе. През миналите властвувания на своята партия той служеше като старши стражар в околийското управление. Той беше ленив човек и тази служба много му допадаше. Освен това го ценяха и големците чак от София, защото знаеше как да произведе изборите. Паднеше ли партията му от власт, той се прибираше в селото, носеше се като чорбаджия, киснеше по цял ден из кръчмите и кафенетата и нищичко не похващаше. А не беше никакъв богаташ. Чудеха се всички как живее така и откъде връзва двата края. Но той имаше име и влияние и думата му се чуеше и горе. Юрталана знаеше това, то го тревожеше и отчайваше сега. Имаше само едно спасение — в изборите, дето идеха сега, да го изберат за кмет. Не беше ламтял досега за такава служба и в миналото, когато партията му беше на власт, само пръста да си мръднеше, и щеше да седне на кметския стол, но сега трябваше да тича, да се бори и да гледа да се докопа до най-високото място в общината. Не беше много отдавна, след като партията им падна от власт, някои съседи от опозицията го закачаха и дразнеха. Но на това падане Юрталана погледна спокойно.

— Не ми е бащиния — казваше той усмихнат. — Да му мислят, които са лапали.

Всички чиновници, и свои, и чужди, той смяташе за лапачи, за вредни и непотребни хора.

— И държавата ще съсипят, и нас ще изядат! — обичаше да повтаря той.

Но той знаеше, че каквито и партии да се сменят, имотът му ще си остане запазен. Всичко, каквото владееше, владееше го законно, с нотариални и крепостни актове. А ето че не било съвсем така. Наистина, ще му платят ливадата, а както разправяха, щели да им дадат други места, някакви ниви от голата общинска мера зад Ортакория, но не беше там работата. Нали я вземат против волята му, ето кое според него не беше редно тук. „Какво ще си помислят разните копунтии? — ядосваше се Юрталана. — Щом може тъй, защо да не може и инак!“ Но защо неговата ливада, защо? Ето какво значело да държиш властта в ръцете си. Дори общинската власт, за която Юрталана казваше, че е власт само на пазвантските лудории и пъдарските пакости.

По-рано Юрталана се сърдеше на Стойка. Стойко беше по-разпален партизанин от него, ходеше редовно на събрания, тичаше по избори и митинги, спореше и се дърлеше из кръчмите и кръстопътищата. От една страна, Юрталана се радваше, защото смяташе, че така ще се поотрака и ще влезе между хората, а, от друга, се косеше, защото не си гледа работата.

— Къде беше? — питаше го той с привидна строгост, колчем закъснееше.

— На събрание.

— Събранието няма да ти даде един комат хляб! — сърдеше се Юрталана, но и Стойко разбираше, че тази сръдня не е от все сърце.

Юрталана смяташе, че се тича прекалено много по партизанските и изборджийските работи.

„Чакай! — заканваше се той сега. — Аз ще му изляза на това Пандурово куче, та да запомни кой е Тодор Юрталанов!“

И той започна да обикаля кръчмите и кафенетата, да дърпа настрана съседи и приятели, да се обажда и на стари приятели от набора или от фронта. Сега той разговаряше с хора, които по-рано и не поглеждаше. Юрталана си кроеше все разни планове за избора, заканваше се на Пеня Пандуров, разпалваше се и се увличаше все повече и повече в тази борба. „И време ще загубя, и пари може да похарча, ама ливадата си няма да оставя!“ — махаше той заканително.

— Как сте вие, младежите? — подпитваше той Стойка.

— Добре сме, ала… — И Стойко се оплакваше — не били всички на мястото си, дърпали се, правели мили очи на кмета и се усуквали за служба…

— Е, така е! — кършеше врат Юрталана. — Който държи кокала, около него се въртят кучетата.

Изборите наближаваха и в селото взеха да обикалят агитатори и от града, да събират мъжете и да им държат разпалени и дръзки речи. Размърда се народът, потекоха жалби, хули, ругатни и закани.

Юрталана не се доверяваше твърде много на агитаторите от своята партия, които минаваха като нежелани гости със стари прегрешения, хвърляха купища големи и лъжливи приказки и си заминаваха, без да оставят някакво пламъче в сърцата на своите слушатели.

— Мост, мост искаме! — бутаха се някои от тях и се провикваха подигравателно.

Юрталана се надяваше на своето слово и чакаше гласове от своето лично влияние. Мнозина идваха да му работят като надничари и изполичари, мнозина бяха вземали от него пари с лихва и жито на зелено. Сега Юрталана обикаляше вечер къщите им любезен, приказлив и мек, оставяше им по десетина бюлетинки и им сочеше с пръст:

— Ето моето име. Това е моята листа…

Една вечер той се отби у Цървенакови. Те го посрещнаха като кум и се чудеха къде да го дянат. Добра търчеше от ъгъл на ъгъл, мъкнеше възглавнички, подмиташе предпазливо с очуканата метла, като подмяташе полугласно и предпазливо, че ги е сварил така, неподготвени за такъв драг гостенин, и постоянно въртеше очи към дъщерите си. Те влизаха и излизаха от стаята, пренасяха съдове, въртяха се насам-натам послушно и свенливо и от час на час поглеждаха към майка си. Те я разбираха само с погледи — кое откъде да донесат, кога да го донесат и къде да го оставят.

Стъкмиха софрата и Юрталана седна да вземе от хляба им — нямаше какво да се прави. Цървенака имаше един зет и четирима братя, на всички той трябваше да даде по една от Юрталановите бюлетинки. И не само да им ги даде, но и да ги накара да гласуват с тях. Имаше и сума други роднини — мъжете на двете му сестри, вуйчовци, чичовци, братовчеди…

Нахраниха се, запушиха и Юрталана отвори дума за политиката, за общинските избори и за кметовите оправии.

— Ти ме знаеш! — изгледа той Цървенака и се удари по гърдите. — Мене власт не ми трябва, аз чиновник не искам да ставам, че всички чиновници са лапачи и хайлази, ама като я гледам накъде са я подкарали нашите общинари, сърцето ми се пука от яд. Чакай, рекох си, да се постегнем, че те, както са я завъртели, не знам докъде ще я докарат.

Добра го гледаше захласната. Петра хапеше крайчеца на шамията си, слушаше извърната малко настрана. Кичка го стрелкаше под вежди и по устните й играеше някаква тънка, неуловима усмивка. Очите й мигаха, лукаво недоверчиво, присмехулно. Цървенака беше извърнал ухо, пушеше бавно, с наслада и се навеждаше към него, като че ли беше глуховат.

— Туй, Пандуровото куче, него трябва не само от общината да изхвърлим, но от селото да го изгоним… Да ми помниш думата — ще ни продаде, ще ни заложи с парцалите… Откъде толкова години е живял като чорбаджия с петдесет декара земя? От хайдутлук!

Цървеначката кимна лекичко и неопределено с глава, кимна така лекичко и неопределено и Цървенака. Юрталана измъкна от пояса си топче бюлетинки и му ги подаде.

— Ето, тук съм аз! — посочи той с пръст името си.

Цървенака пое бюлетинките нерешително, преглътна и се вгледа в напечатаното име…

— Ами, че… защо толкова? — изчерви се той. — Едничка ми стигаше…

— Раздай ги… Наобиколи роднини, приятели. Хе, няма да ти стигнат, като се поразтъпчеш малко… Ние да вземем общината, ще видиш тогава…

— А че то… ако искаш да знаеш, и вие не бяхте цвете за мирисане! — пресрами се Цървенака.

— Ти зарежи, онова, дето е било! — махна Юрталана и го загледа изненадан. — Това сега е друго — общински, местни, наши интереси… Аз, ти ме знаеш…

— Знам те бре, Тошо — натърти Цървенака, — харничко те знам, ама тук не е до познаването и до приятелството… Инак, като си мисли човек…

— Как — инак, като си мисли човек? — погледна го изненадан и забъркан Юрталана.

— Тъй на — усмихна се Цървенака и го изгледа право в очите. — Убежденията са други…

Юрталана кипна и насмалко щеше да скочи и да си иде, но се овладя.

— Харно де — рече той и гласът му трепна, — сега ще си преброя приятелите.

— Така е — допълни хитро Цървенака, — в изборите се преброяват и приятелите, и неприятелите.

— Слушай! — натърти малко наставнически и малко заканително Юрталана. — Веднъж съм дошъл аз при тебе, а ти при мене всеки ден идваш.

— Така си е… Човек без човека не може.

— Ако искаш да не се познаваме вече…

— Защо да не се познаваме бре, Тошо! — разпери ръце Цървенака. — Крушата се разсърдила на корена си и в най-голямата жега изсъхнала…

— Ти обещай, да си знам аз…

— Сега и да ти обещае някой, той може да те излъже — отвръщаше все така хитро и двусмислено Цървенака. — Сега и времената са такива, а и пустото гласуване е тайно…

— Твоя воля! — накани се да си ходи Юрталана. — Ама да не пуснеш за мене, дето толкова съм ти помагал…

— За помощ ако е, ние повече сме ти помагали, чичо Тошо! — обади се Кичка. — Колко работа сме ти свършили!…

— Хайде, нека да е така! — дусна с Юрталана. — Вие сте помагали на мене, а аз на вас не съм помагал…

За пръв път, откак беше се впуснал в тези избори, Юрталана се прибра у дома си накипял от гняв, разколебан и неуверен в победата си… Щом като Цървенака, дето го смяташе за най-сигурния човек, му приказва така, какво остава за другите… А тъй лесно и просто му се виждаше до тази вечер да обиколи избирателите, да им поприказва, да ги погъделичка, да ги похвали и да им пообещае туй-онуй, за да ги привлече на своя страна. И чак сега той разбра, че угодливите усмивки, кимванията и благословиите при почерпушките в кръчмите и кафенетата са били само залъгалки.

— Лицемери! Неблагодарници! — закани им се той. — Ще дойде голям ден за малка пита…