Георги Караславов
Снаха (3)

3

Юрталана не се отягаше и не оставяше работата от днес за утре. Лятно време постоянно обикаляше нивите, пресмяташе кое как и кога да се свърши, кроеше планове и даваше команди. Случваше се да охка, да се вайка от някаква тежка простуда, от някаква болка, но пак не се спираше, пак не подгъваше крак.

— Легни бре, Тошо, почини си бре! — плачеше жена му умолително.

— Има време и за лежане — в гробищата! — отвръщаше той ядовито.

Ставаше много рано, преди дори кокошките да се разшетат из двора, гледаше бледите руменини на идващия ден и се мъчеше да отгатне като какво ще бъде времето. Когато чакаше хубав ясен ден, а заваляваше дъжд, той псуваше троснато, но тихо, за да не го чуе оная небесна сила, в могъщата воля на която той вярваше като в силата и волята на богат и властвуващ човек.

Около половин час, докато да изпуши четири-пет цигари, Юрталана кашляше остро и дълбоко. Разказваха на подбив, че всяка сутрин, още при първите пристъпи на кашлицата, чичо му Атанас Юрталана, стар, мързелив и заядлив съсед, се свивал в алището и сръгвал бабичката си по ребрата:

— Хайде, хайде! Наш Тошо откога е зацепил дърва, пък ти още спиш!

Юрталана обхождаше двора, навесите, обора и агълите, хармана и плевнята, оглеждаше внимателно навсякъде, проверяваше дали всичко е в ред и на място, носеше сам храна на воловете и ако аргатинът го усетеше и се надигнеше да става, той му махваше с ръка:

— Лежи си, лежи си. Аз ще ти обадя, когато дойде времето.

По бодрото и весело шетане на кокошките, по червените ивици на изгрева, опънати като кенари през клоните на големия чаталест бряст, по тракането на колите из селото и по глухата и откъслечна глъчка из харманите Юрталана преценяваше кога трябва да станат всички за работа. Най-напред минаваше към жена си, на която сънят никога не достигаше, защото си лягаше много късно и още по-късно заспиваше, и я поглеждаше строго:

— Гино!

— Ха! — скачаше тя като опарена, защото знаеше, че той не обича да повтаря. Сетне Юрталана минаваше край Стойка и най-после се отбиваше към аргатина.

Сега аргатина го нямаше — от три дни той ореше на угарта при Широкия мост и за да може да поработва по хладина, нощуваше там. Но тази сутрин Юрталана не дигна най-напред жена си, не нагледа и воловете, както правеше всяка сутрин, а се отби направо при навеса на новата плевня, дето спеше Стойко. Той се изкашля веднъж, дваж, приближи се и му подвикна, но Стойко не пошавна. Уморен, отпуснат, потънал в дълбок и сладък сън, той още живееше с вълненията на миналата нощ. Духом и в съня си той още беше там, в малката гостна стаичка, дето миришеше на застоял въздух, на дъски и на нафталин и дето шеташе тя, най-хубавата от всички моми на света. Юрталана подвикна втори път, разсърди се и го смуши. Младият момък се стресна и се вгледа плахо във високата кокалеста фигура на баща си, но в първия миг не можа да се опомни. Усещаше само как клепките му се лепят сладко и как някаква неудържима сила го тегли към затопленото легло.

— Слушай! — загледа го остро Юрталана. — Да оставиш тези хойкания, че инак не знам как ще се погодим. Като се свърши работата, скитай тогава, колкото си искаш.

Стойко се изпъна в леглото, скочи и тръгна мълчешката към кладенеца. Юрталана се разсърди:

— Чу ли?

— Чух.

— А днес — додаде той меко — ще идеш на угарта да помогнеш на Димитра, ама да не се хванете на приказки там и да се забравите… Искам до довечера да я свършите…

— Ще я свършим — отговори лениво и безучастно Стойко.

— Ще видя колко ще свършите — стрелна го заканително Юрталана и тръгна към големите пшенични камари. Измери ги на око от горе до долу, провери дали няма разтурени или изкривени снопи, огледа и ечемика и се спря пред мястото, което жена му вчера цял ден беше тесала. През последните дни той реши да пренесе фия, да го овършее с вършачката и да смеси сламата му с ечемичената, за да стане по-вкусна и по-спорна. Само че вършачката беше още много далече — тракаше накъде към другия край на селото. Разправяха, че през Юрталановата махала ще мине най-сетне. Мнозина от селяните не я дочакаха — овършаха си с диканите, — едно, защото уемът им се виждаше много голям и, друго, защото трябваше да сипят по малко жито кое за ядене, кое за продан, че нуждите отдавна ги налягаха. Вършачката беше на кредитната кооперация, в работата й имаше ред, та не можеше да заобиколи толкова членове и стопани, за да овършее на Юрталана и пак да се връща назад. Юрталана се ядосваше, но нямаше какво да стори. „А дали не мога да купя една вършачка, а? — хвана се той изведнъж за челото. — Селото е голямо, хората ще свикнат да вършеят с нея, нищо, че и кооперацията има…“ Тази мисъл го прикова на място. Той мислеше бързо, делово, предвиждаше всички пречки, пресмяташе колко пари ще му струва всичко. „Близо половин милион! — прошепна си Юрталана, като че ли искаше да запомни тая цифра. — Много! — отпусна се той. — Много!“

Но не от голямата сума се плашеше. Ако е само до парите, ще я изплати криво-ляво. Ще внесе колкото готови пари има, ще тегли малко от банката, ще подпише някоя и друга полица за почека и работата ще се нареди. Но на кого ще я остави тази вършачка, кой ще я подхване и как ще я управлява? Ето от това се страхуваше той. Да е земя, да е рало, да е вол, знае как да ги оцени и какво да прави с тях. Но машина! С машина никога през живота си не е боравил. Имаше някакъв чуден страх от машините, виждаха му се много заплетени и несигурни работи. „Дяволски направии!“ — клатеше той глава пред моторите и все пак не можеше да се откъсне от тях. Сила бяха те, голяма сила, невиждана и нечувана сила. Само да ги разбира човек. А ето че на чужди хора той не се доверяваше, а свои нямаше. Отдавна, много отдавна, още от детските години, той гледаше на механиците и машинистите като на магьосници, люде от друг, тайнствен свят, за които се разправяше в приказките. И тъй си остана — гледаше той на тях с недоверие и дори с някаква омраза. Всички му се виждаха хитреци, измамници, крадци. Струваше му се, че те лъжат простите хора, ограбват ги и им се присмиват. Ако се повреди нещо, навират се отдолу, пипат, човъркат, чукат, никой не може да им разбере наистина ли работят, или само се преструват. Плашеше се и от думите им — приказват на един неразбран език, уж български, а не е български.

Друго щеше да е, мислеше си Юрталана, ако Стойко отбираше от машини, или пък имаше някакво желание да ги изучи. Ще го изпрати да се поотрака малко, да посвикне с тях, да им се наеме. Сетне лесно — като ще хвърля пари, да знае барем за какво ще ги хвърля. Но и Стойко беше прост и див, и той не знаеше една бурмичка да завинти. „Бре, пък как се пръкна такова говедо! — ядоса се Юрталана. — Като научи да оре и да копае, с това си и остана, та му не текна да се впусне и по техниката, да разбере и друга работа!…“ Ама имаше още една надежда: Алекси. „Него ще го пратя да учи по машините — закани се Юрталана. — Там е занапред хлябът…“

Вършачката му взе ума, той не видя, че се беше разсъмнало вече, че клоните на големия бряст бяха пламнали и щъркелите се разшаваха с радостни шушукания и плясъци във високото гнездо. Тук-там из някои хармани бяха насадили житото и диканите стържеха монотонно и глухо. По улиците, тракаха коли, из дворовете квичаха прасета, кукуригаха петли; крякаха възторжено наперени, сити кокошки. Юрталана не виждаше, не чуваше, толкова беше се заплеснал в тази върла вършачка, че дори забрави да пуши. Стресна го жена му: Тя свърна зад камарите с метла и мотика в ръцете.

— Ами ти тука ли си бре? — изгледа го тя зачудено и присмехулно.

— Е, че какво? — смръщи се той.

— Нищо. Рекох, че си излязъл. И Стойко питаше за тебе.

— Той още ли се шляе? Кога ще ходи, кога ще оре…

— Отиде детето, не му яж цървулите… Кога още е излязло, тъмно беше.

— Тю да се не види макар, и аз закъснях! — досети се Юрталана.

— За какво пък си закъснял и ти?

— Нали ще ходя на царевиците до Еминаговото кайначе.

— Че до довечера каква ти е работата?

— Ба, ще чакам хубавичката да ме напече слънцето! — сопна се Юрталана и забърза към двора.

Но тъкмо когато мушна комат хляб в пояса и метна на рамо салтамарката, пътната врата се открехна внимателно и през пролуката надникна голяма небръсната глава с мръсна, остъргана гугла.

— Какво има, Делчо, какво те носи толкова рано? — подвикна шеговито Юрталана.

— Лошо, Тошо, лошо! Нали е казано: дето е тънко, там се къса.

Делчо, синът на прочутия селски гайдар дядо Адам Сертлиев, тази сутрин не се шегуваше. И друга сутрин надничаше той така, но за да попита дали няма някаква работа за него и за момчетата му.

— Какво? Какво е станало? — попита с участие Юрталана.

— Една молба, Тошо: да ми дадеш хиляда лева.

— Хиляда лева ли? Какво приказваш ти?

— Хиляда лева, Тошо. Тази сутрин волът напорил Коля, момчето ми. Димо фелдшерът го превърза, каза да го закараме в града на доктор и оттам, ако докторът каже, та в Пловдив…

— Хилядо лева на тази криза! — дръпна се обидено Юрталана — Аз да не съм банка!

— Не си банка, ама ги имаш. Пък аз и банка да стана, една стотинка не ще мога да ти дам! — врътна печално глава Делчо.

— Защо не вземеш от кооперацията?

— Детето ми умира, ти ме пращаш по зори на кооперацията! — изгледа го троснато и с лек укор Делчо. — То нали е аргатче, има там малко парици да взема, ама и Балю, чорбаджията му де, и той сега го няма.

— Хай да му се не види! — сви устни Юрталана. — Чакай да видя, жената имаше едни пари, бях й ги давал, та ако си стоят, ще ти услужа, защо да не ти услужа. — И той се извърна бавно назад, като закрачи лениво, замислен дълбоко за нещо.

Делчо седна на камъка край портата, измери го в тънкия жилав гръб и се закани мълчешката:

— Ти ли нямаш, ти ли нямаш! Да ти напека врата, както аз си знам, злато ще повърнеш.

Юрталана се забави. Пък може и на Делчо да се струваше така, защото талигата с раненото момче беше заминала за града и той трябваше да я догонва.

— Найдоха се хиляда лева за твой късмет — похвали се още отдалече Юрталана. — Само че… гледай да я уредиш тази сметка още като се върнеш…

— Лесна работа…

Делчо посегна за парите, но Юрталана още стискаше здраво новичката банкнота.

— Виж какво — процеди бавно той. — Тия дни ще ми дойде вършачката. Ще искам да ми помогнеш малко… услуга за услуга, нали?

— Дума да няма! Ще ти дойда с кучетата!…