Георги Караславов
Снаха (19)

19

Дни и месеци минаваха в работа и дребни залисии. Юрталана ходеше често в града, връщаше се мълчалив и сърдит и от време на време си мърмореше — пресмяташе нещо. Седнеше ли, вадеше малкото моливче и дълго и съсредоточено записваше някакви числа. Хората разправяха, че тъкмял да купи в града къща и магазин на зетя си. И наистина Тоню често взе да ги спохожда. Отделяха се със стария, делови и важни, и с часове си шушукаха. Те приказваха оживено, но тихо и ако някой ги приближеше, млъкваха, без да знаят накъде да завъртят приказката си. На два пъти им гостува за по-длъжко и Мика с децата си. Най-голямото й момче постъпваше вече в първо отделение, другите две бяха по-малки и още се мотаеха в полите й. Тя беше позастаряла доста и беше станала още по-ленива и по-надута. Севда й служеше, усмихваше й се и я проклинаше в душата си. „Ще ни ядат, познава се!“ — косеше се тя. И не току-така приказваха хората, че Юрталана щял да им купува имот в града. Юрталанката бавеше внучетата си, влачеше се постоянно след дъщеря си я гледаше в очите.

— Мико, гладна ли си, мама? — питаше я тя, макар че преди малко бяха станали от софрата.

Севда шеташе, вслушваше се в разговорите им, дебнеше ги на всяка стъпка. Кой знае защо Юрталанката прехвърляше всички стари и нови дрехи, опипваше ги, проглеждаше ги. Мика я следеше отстрана.

— Стига, мамо — гълчеше я тя. — Ето дай ми това, ще ушия нещо на децата.

— Не може, щерко, не може — казваше наставнически гордо старата. — В града ще идеш, не може. За село ги бива, ама там с такова ли ще обличаш децата си!

— Ба, в града да не ходят все с коприна!

— Чакай. Имах аз едно парче, него търся, него искам да ти дам.

— Да не го е взела Севда?

— Че то не е за чудене! — разпери ръце старата и се замисли. — Отдавна не съм го виждала тук… а не сме го шили, не, не сме.

Севда се преви от болка, сълзи бликнаха и я задавиха: „В земята дано го найдете макар!“ — изплака тя озлобена и безпомощна.

И се ядоса на Стойка. Тича по цял ден и по цяла нощ, без сън и без почивка, уплете се в пазарлъци и кавги с аргати, надничари и изполичари. Той излизаше в зори, връщаше се към полунощ, падаше в леглото и заспиваше бързо и дълбоко.

Севда го милваше, притискаше се в него и го целуваше, отмаляла и обезсилена от сладките тръпки на сърдечните желания. Понякога тя падаше отчаяна и убита от страшни и жестоки съмнения. Отблъсва ли я той? Не я ли желае? И защо я отблъсва? Дали защото тя не може да му даде рожба! Но виновна ли е за това, зависи ли то от нея? О, само да би могла! Готова е да даде своя живот за живота на едно мъничко жадувано, безкрайно мило и скъпо същество!… Защо е наказана така безмилостно? И с какво толкова много жени я превъзхождат? Защо и най-бедната жена, и най-окаяната циганка е щастлива майка, а тя, хубавицата, за която всички ергени въздишаха, тя, гордата снаха на Юрталана, чака напразно толкова време вече?… И Стойко ли се отвръща от нея? И той ли не иска да я погледне вече?

„Не! — давеше се в сълзи тя. — Той е уморен, съсипан от работа, не му достига сън!…“ И този тежък еднообразен живот в чорбаджийския дом започна да й омръзва.

— Не мога, не мога! — ревеше тя на майка си. — Няма хубост в тази къща, няма драгост…

— Хляб нали има! — караше й се Казълбашката — Това гледай ти!

— Ох! Ох! — хлипаше Севда. — Всичко има, само живот няма.

— Като има за ядене и за пиене, това стига! — кипна Казълбашката. — Що ти е, мари? Облечена си като царица, всички път ти струват, всички те тачат, грехота и срамота е, дето си ревнала…

— Облечена, викаш! Защо ми са тия дрехи, когато тетю само сумти като бивол, мама мълчи, Алекси, и той взе да се надува… От никого не можеш да чуеш една блага дума…

— Мъжът ти нали е добър! Нали той те гледа като писано яйце? Ха! Тебе другите не ти трябват. Да правят каквото си щат.

— Добър е. Стойко ми е много добър! — повтаряше тихо Севда и търкаше зачервените си очи.

А имаше за какво да се оплаче и от него, много беше й се набрало вече на сърцето, но как да започне и как да каже? Право, добър беше инак, угаждаше, й, не й се караше, не я хокаше, не пиеше и не скиташе нощем… И ако се прибираше късно, прибираше се от работа… Право, погледнато така, добър мъж беше Стойко. Но не й стигаше само това, не се живееше само така… И само ако разправеше на майка си как Стойко я гледаше и как дума не й продумваше, старата би я изгледала учудена. „Златен мъж, щерко!“ — би й казала.

Много мъки лежаха на Севдиното сърце, но кому и как да ги повери?

А от ден на ден Стойко ставаше все по-мълчалив и по-безучастен към ласките й. Какво беше му се случило? През първите зимни дни, когато стана по-студено и по-кишовно, той се разболя от гърло. Беше тежко, хремаво време, всички кихаха и кашляха, но всички оздравяваха на крак. Само Стойко легна — хвърли го в огън и цели две седмици го мъчи проклетата редушка. Вариха му лайкучка, синап му налагаха, с топли трици го връзваха и мина му, стана той, съвзе се. Но за дълго си беше бледен, посърнал и уморен. И полека-лека той напълня и напълня повечко, отколкото преди.

Севда не се заглеждаше твърде в него — добре е той, мислеше си тя, я го какъв се ошишка, само дето стана много мързелив и дремлив… И все си мислеше за годините — минаха вече цели осем години от женитбата й, сега, както разправяше майка й, ще дойде най-после рожбата, ако рече Господ… „Няма да му казвам — заключи Севда. — Чак когато проличи, тогава!…“ В неделя и през всички празници тя ходеше в църква, палеше големи свещи пред иконата на света Богородица и се молеше дълго и занесено. Хората я гледаха, подсмиваха й се, но тя не искаше да ги знае… Нека само Божията Майка да й помогне…

Напролет Стойко съвсем се отпусна, лицето му избледня, изнежи се, наду се и се закръгли.

— Я се погледни какъв се ошишка! — гледаше го галено Севда. — Хем и не ядеш като по-рано…

— От годините е — отвръщаше той лениво. — На тези години вече се пълнее.

Сутрин той се излежаваше унесен в някаква полудрямка, безстрастен, отпуснат и като че отчаян от нещо. Севда постоянно влизаше при него и го буташе внимателно:

— Стойко! Стойко!

— Хм! — обръщаше се той. — Сега, сега.

— Хайде де — викаше тя настойчиво. — Тетю, откога е станал.

— Отивай ти, ставам! — сепваше се той и гледаше тъпо и уморено.

И пак не ставаше, нещо го приковаваше на леглото, главата му тежеше, тялото му беше изпънато като вдървено. На три, на четири пъти влизаше Севда, докато да го измъкне от стаята.

— Много взех да се изморявам! — оплакваше се той, когато тя започваше истински да го хока за неговия мързел.

Тя се заглеждаше в него и все й се струваше, че нещо със здравето му не е в ред, но гледаше да пропъди лошите съмнения и предчувствия.

— Защо лежиш така? — мъмреше го тя нежно, когато оставаха сами. — Срам ме е от тетя, по пет пъти се завръщам да те дигам…

— Умирам за сън! — оправдаваше се той. — От какво ли е?

— Времето е такова — казваше тя. — Така е, като се затопли, пък и ти много напълня, та…

Със скрита и стаена тревога тя гледаше как лицето му все повече се закръгляваше и как бледнината проникваше по-надълбоко и по-надълбоко. Но той не охкаше, не се оплакваше от нищо, само много се изморяваше.

Ако идеше да оре и поседнеше насред браздата уж за малко, оставаше така с часове, загледан все в една посока, забравил сякаш за какво е дошъл. На обед заспиваше и спеше до икиндия. Аргатинът, когато беше с него, се мъчеше да го дигне и като не можеше, махаше с ръка и почваше да работи сам. Съседните орачи и копачи му подвикваха, споглеждаха се и се смееха.

— Стачкува! — подхващаше някой по-смел шегобиец.

— И има право! — отвръщаше друг. — Тоя тук хамалува, а еновчанинът в града добрува.

Веднъж Стойко отиде да оре самичък. На два пъти сяда да си почива той до обед и времето си отиде, без да изкара и една леха дори. А на обед заспа и се събуди чак когато слънцето се спусна на две-три копрали. Нивата беше малка, но остана неизорана.

— Свърши ли я? — посрещна го наежен Юрталана.

Стойко, измънка, че волът се разболял, сетне пък обърна, че уж ралото му се счупило.

— Колко ти остана? — гледаше го накипял Юрталана.

— Ами че… остана там… доста има…

— Стигна ли чепатата круша?

— Чепатата круша ли? — запъна се Стойко, като че се мъчеше да си спомни коя е и къде е тази чепата круша. — Не можах да я стигна май…

— Как ще я стигнеш, като си лежал цял ден бре, дембелино! Ух, не те е срам! И седнал още да ме лъже!… Мене ми казаха, готованино! Десет бразди не си изорал… лежал си, цял ден си се търкалял!… Смеят ти се хората бре, смеят се и на тебе, и на мене, и на всички ни се смеят!… Аргатинът, дето е аргатин и работи на чужда стока, и той има срам от хората и ако се клати след ралото, барем, не лежи, а ти, ти! — Юрталана дигна юмруци и се спусна към сина си. Стойко стоеше, същински страж, бледен като суха шума, мълчалив и разтреперан. Старата застана между двамата и протегна ръце. Юрталана отпусна юмруци и се дръпна назад, смазан от гняв и отчаяние.

— Няма да станеш човек! — нахвърли се той отново, след като пое дъх. — Знам защо ми ги правиш тия номера, знам, не съм толкова прост, колкото ме мислиш!… Знам и си записвам всичко.

— Защо? — сепна се Стойко, дигна глава и го изгледа твърдо.

— Ще ти кажа! Ще ти кажа! — повтаряше задъхан и уморен от тревога Юрталана. — Господар на кесията ми искаш да ставаш ти, ето за това. Разбра ли? Но докато съм жив, ще давам кому каквато си искам, няма ти съдник да ми ставаш! Чу ли? — Той тупна с крак и го изгледа презрително. — Знам какво правя и знам защо го давам!…

— Давай! — сви рамене Стойко. — Че аз какво ти се меся!

— Искаш да се месиш, господинчо, ама аз няма да ти позволя, няма! Да го знаеш. И като обеца да го вържеш на ухото си. Сметка държа аз. — Юрталана кипна отново, от устата му се разхвърчаха слюнки. — Дадох му къща, и дюкян му дадох, и ако потрябва, още ще му дам. На него ще дам, не на тебе. Защото ти си готованин, дармоед, неблагодарник!… Ти ще оплюскаш всичко, а той от парата сто ще направи. Два дюкяна ще му купя, да го знаеш.

Стойко разбра за какво става дума, дигна глава, като че ли беше се събудил от някакъв тревожен сън, изгледа учуден баща си и сви устни:

— И пет му купи, ако щеш, воля ти!

— Знам кой те учи тебе! — ревна отново Юрталана. — Знам кой ти е новият адвокат! — И той метна унищожителен поглед към Севда, която стоеше като попарена настрана. — Ама аз на всички ще ви дойда дохаки!

Севда се съвзе, тя разбра, че в тази караница замесиха и нея, погледна свекъра си слисана, изненадана и лицето й изведнъж стана бяло като платно. Тя се извърна към старата и очите й я замолиха: „Не е така! Кажи му! Греши! Кажи му и ти! Помогни ми!…“ Но старата мълчеше и гледаше изпод вежди. И това мълчание беше ясно.

Севда изхлипа задавена, Стойко се разтърси като от треска, изгледа жена си и процеди жлъчно:

— Ще ни изядеш ти с проклетата си стока!

Той изгледа баща си и очите му, подпухнали и малки, се наливаха полекичка с влага.

— Само тази политика няма да ми мине! — отвърна Юрталана заканително, но вече попритихнал и малко смутен.

От този ден Юрталановият дом съвсем заглъхна, жените шетаха мълчаливи, срещаха се и се разминаваха като неми.

— Защо я остави, защо не я изора тая пуста нива! — съдеше Севда мъжа си. — Защо си се отпуснал така, а?… Ето на, виж какво си мислят.

— Погледнах, а то… — оправдаваше се Стойко.

— Боже, Боже — въздишаше тежко Севда. — Какво ми дойде до главата да патя!

— Малко имотец да имам, мъничко, колкото да се захвана, ще му зарежа и къщата, и намерата! — заканваше се Стойко. — Търча като кон, работя като роб и да ме хока той мене, да не ме зачита за нищо…

И очите му пламнаха за миг, но в заканата му нямаше решителност и воля.

— Оох! — облегна се Севда на дланта си и се отпусна убита от мъка и отчаяние. — Къде да идеш така, без нищо-нищичко, какво ще направиш с две голи ръце!… Запрени сме като добичета в букаи — и да ни гълчат, и да ни тровят, ще търпим и ще си кютим…

Но и след тази крамола Стойко не се стресна. Севда все го будеше сутрин и все го посрещаше грохнал, тежък, занесен, и все работата му беше свършена наполовина.

Юрталана го гледаше, накипял от ядове и съмнения.

— Значи, не иска да работи! — скърцаше той със зъби. — Добре! Ще видим кой е кум и кой стар сват.

— Тая поразия! Тая кукувица! — съскаше старата. — Тя го подкокоросва, тя му дава тези умове.

— Всичко е от нея! — допълняше твърдо и заканително Юрталана. — Аз нея ще я пратя, откъдето е дошла, ама и на него няма да простя. Хич да го омотае една пола, да се води той, глупакът му, по женска пипка!

Севда вече знаеше какво мислят за нея, топеше се и по цял ден тичаше като луда на работата, само и само да позаглади сръдните и клеветите им. Тя гледаше да свърши всичко навреме и най-хубаво и постоянно следеше Стойка, дебнеше го и залягаше да не изостава, мъмреше го шепнешком и го караше да работи по-бързо и по-спорно.

Чак на Гергьовден сутринта, на софрата, Юрталана поиска от Севда вода, попита Стойка как е пшеницата на Голямата нива и съобщи, че пазарил градината на Карагьозчето.

— Ще я пиша на тебе и на Алекси — съобщи той, като се отпусна назад и запуши самодоволно.

— Ех, както искаш — отвърна с престорено спокойствие и безразличие Стойко, но сърцето му затупа радостно.

И така, сдобрени и сговорчиви, те завършиха жетвата…

На Петровден Юрталанката се завъртя около снаха си, попита я любезно за това и онова и подхвърли да идат на гости.

— Ами — кимаше тя с глава — цяло лято не си стъпила, какво ще рече майка ти… То и работата ни връзваше досега, ама отсега… докато не сме почнали харман, идете, идете, срамота е от хората.

Севда се разшета радостна, натъкми се пред огледалото, хубава и наконтена като пеперуда. На улицата хората трябваше да я сочат с пръст, те не трябваше и да помислят, че в къщи си тя е по-тиха от водата и по-ниска от тревата. „Юрталановата снаха“ — така трябваше да я знаят всички. Ето, изтъркулнаха се толкова годинки, а тя минаваше по улиците все така горда, напета и наконтена.

Стойко се обличаше в другата стая и се чуваше чак на двора, като пъшка и се сърди нещо на дрехите. Всичко беше му се отеснило и особено крачолите на новите му потури, които доста отдавна не беше обличал. Три копчета останаха незакопчани, но нямаше какво да ги прави. Севда влезе при него, погледна го как се мъчи и се наведе да му помогне.

— Много мързелив стана, ама как си напълнял! — притисна се тя галено.

— Ти да видиш! — обърна се след малко той плах и учуден. — И обущата не ми стават.

— Да не си взел Алексовите?

— Бре, та да не познавам обущата си! Я гледай, кракът ми не може да влезе.

— Целият е надебелял! — попипа стъпалото Севда.

— Какво е това чудо! — пъшкаше Стойко. — Пръстите ми не се събират. А ми бяха широки биля.

— Дай да видя! — Севда смъкна чорапа, запретна крачола и дълго гледа изпънатата мека и поизбледняла кожа. Натисна на две-три места и пръстите й потънаха като в тесто. Личеше, че пропъдената кръв се връщаше бавно към натиснатото място. Стойко гледаше отпуснат безпомощно на пода.

— Боже! И двата ти крака са отекли.

— И двата! — рече той глухо, със засъхнало гърло.

— От що?

Той дигна рамене.

— Ти си болен, Стойко!

— Нищо не ме боли.

— Не знам. Трябва да идеш на доктор.

— Ба, да ме изплаши! — отвърна той като на шега, но сърцето му пръхна от уплаха. — Нали знаеш, че всички доктори лъжат.

— Виж, и лицето ти такованкана… — загледа се тя в него. — Иди, иди до доктора, до тукашния доктор… Казват, млад бил, ала много познавал…

— Мани! — килна той глава. — Тетю да се развика пак.

— Няма да му казваш. Ще идеш да се прегледаш, не е голяма работа.

Казълбашката го изгледа също така неспокойно и изпитателно и го смъмри, дето досега не е ходил на лекар.

— Аз знам, има ли подпухнато, то не е чисто — думаше тя наставнически. — Иди ти до доктора, още сега иди, той и в празник преглежда до пладнина…

Стойко се повъртя, повайка се, па току се запъти към амбулаторията. Лекарят, млад момък, сладкодумен и пъргав, скоро назначен в този участък, го прегледа внимателно, сериозно, съсредоточено. Още от пръв поглед той разбра всичко, но искаше да го прислуша основно.

— Болестта е сериозна, но ако се пазите, както трябва, всичко ще се оправи — заключи той.

— Как да се пазя? — ококори се страхливо Стойко.

— Първо — диета. Много строга диета. Ще ядете зеленчукови храни, по-безсолни и без оцет. И никакво месо. Пушите ли? Ще оставите тютюна — още днес — и никакви спиртни пития — нито капчица. Има ли кой да ви работи! А, това е добре. Няма да се движите много, ще лежите, сега е лятно време, топло е, ще си изберете някоя по-хубава сянка, ама гледайте пък да не простинете — и няма да се мърдате оттам. По възможност по-малко усилия. И чист въздух. Сега може да се стои и да се спи вън, но през зимата ще живеете в светла, слънчева и хигиенична стая. Разбрано? Диета, почивка и чист въздух.

Стойко слушаше слисан, уплашен, разтреперан и на въпросите отговаряше така, както отговаряше на учители, когато сестра му го заведе да го запише в първо отделение. По държането и заповедническия тон на лекаря той разбираше, че това не е обичайното докторско плашене. Ето, това момче му казваше всичко, както си беше: че не му се яде, че му се спи, че не му се работи, че се изморява много бързо… И като че е разтворило главата му и чете мислите му…

Лекарят надраска рецептата и я подаде.

— Три пъти на ден по една супена лъжица след ядене — рече той и го потупа по рамото. — Нищо няма, всичко ще се оправи, само това, дето ти го разправих…

Стойко се върна у Казълбашеви посърнал, отпаднал, потънал в пот. Той разправи със задъхване за прегледа и за заръките на лекаря.

— Всичко ми каза, всичко, всичко! — чудеше се той и пред тях. — И биля дето съм лежал болен от гърло…

— Боже! Боже! — тупаше се по бедрата Севда. — Кой ще му повярва сега, че е болен, кой ще го остави да не работи и да лежи…

— Хубава работа! Ще го оставят, защо да не то оставят! — сърдеше се Казълбашката. — Баща и майка му са.

Стойко слушаше приказките на двете жени с поглед, устремен към кладенеца, и в умореното му съзнание изплаваха спомените за първите срещи в сянката на високата тръст…