Георги Караславов
Снаха (7)

7

Сипваше зора, когато се прибраха в селото. Минаха през градини, през сокаци, провираха се през телени огради, но стъпиха у дома си, без да ги забележи някой.

— Е, свърши ли? — посрещна ги изплашена Юрталанката.

— Слава Богу! — отпусна се Юрталана. — Всичко досега беше благополучно, па да видим занапред… — И като пое дълбоко дима на току-що запалената цигара, въздъхна: — Врекох на света Богородица един овен…

— И хубаво си направил! — похвали го тя. — То аслъ само ние нищо не сме давали… какви по сиромаси хора харизват и овни, и юнчета…

— Ето де, сега и ние ще дадем! — натърти Юрталана. — Ха сложи малко хляб и напълни бъкъла, че трябва да ходим за фий…

— Ама няма ли да си починете?

— Няма! — сопна се Юрталана и подкани с ръка: — Хайде! Хайде!

Той искаше да излязат колкото се можеше по-рано, та да не падне никакво съмнение, а тя — няма ли, каже, да си починете… Нейната недосетливост го ядосваше и понякога той я ругаеше ожесточено и безмилостно. Но сега не му беше до викове — толкова беше съсипан от тревоги и съмнения. „Женски ум“ — рече само с презрение.

Юрталана беше много доволен от Стойка. Без да попита нещо, Стойко се уми набързо, стегна колата, напои воловете и ги запретна. Той знаеше, че ако излязат по-късно, всички щяха да се зачудят. „Я-я! Какво е правил Юрталана, та е останал на опашката!“

А по улицата тракаха вече коли, чуваха се бързи и отмерени стъпки, долитаха високи препирни, подвиквания, поздрави. Юрталана се сви в колата и наостри слух: какво ли си приказваха хората? Не шушукаха ли вече за изгубеното Астарово момче? „Още нищо няма, ала днес вече ще гръмне селото!“ — трепереше той. Много му се искаше да чуе първите приказки за това момче, да разбере накъде бият хорските съмнения. На няколко места той слиза от колата уж да си запали цигара от някой ранобуден стопанин, който се връщаше с натоварена кола, и плахо и предпазливо го подпитваше за новини от селото. „Нищо още няма!“ — успокояваше се той и същевременно тръпнеше от страх.

Слънцето беше се издигнало вече, когато те натовариха колата, вързаха воловете на сянка и легнаха настрани от тях да си поспят. Умората ги притискаше, сънят лепеше клепките. Стойко тутакси захърка. Юрталана дърпаше дълбоко и често тютюневия дим, палеше цигара след цигара, навремени затваряше очи, но пак ги втренчваше в ясната, ослепително чиста синина на небето. Болеше го слабо глава, сърцето му още тупаше неспокойно, дишаше тежко и задъхано. Искаше му се да заспи, макар и за малко, да си отдъхне, да забрави страшните тревоги на изминатото денонощие, но сънят напук не идваше. Из ума му чоплеха лоши предположения, опасения и догадки. Обмисляше какво да каже, ако го повикат в общината. А повикат ли го там, това ще означава, че децата, които са били през деня с Астаровото момче, са разказали, че то е отишло да бере зелена царевица от Юрталановата нива до корията. Лесно ще е, ако момчето не е обадило никому къде отива и какво мисли да прави. „Ще отричам — заканваше се Юрталана. — Каквото и да стане, ще отричам. Не съм бил, не съм видял, нищо не съм чул!…“

В общината и в околийското управление ще му повярват — знаят кой е Тодор Юрталанов. Но ако работата иде нагоре, там какво ще прави! Ще го разпитват хитро, умело, със заобикалки, по ученому: от толкова до толкова къде си бил, какво си правил, къде си отишъл, защо си отишъл?… Ще мерят секундите, ще му претеглят думите, ще му четат мислите. Тежко му, ако сбърка някъде. Тогава започват да уплитат, да замотават и да размотават, докато направят човека като въртоглава овца. Изследват и ръцете, и краката, преглеждат и дрехи, и обуща, и всичко, и всичко… Бъркат в човешката душа като в бунище. С наука боравят там, с машини работят. И това е лошото. Там, дето има една приказка, и невинните виновни изкарват, та камо ли да си направил нещо. И имали едни кучета — дяволи. Например питат те бил ли си с еди-кого си. Мислиш, че никой не те е видял, когато си бил с него, и отказваш. Викат кучето, казват му там на кучешки нещо, то те помирише, помирише и някоя дреха от тоя, за когото казваш, че не си го сънувал, и току се изправи на гърдите ти. Значи, лъжеш. Ето, ще изправят едно такова куче пред Юрталана, па нека си разправя той след това, че не е виждал и не познава Астаровото момче.

Той бледнееше от страх и в душата му се наслояваше старата омраза към всички учени. „Те развалиха света!“ — ругаеше ги Юрталана. И затова напълно се съгласяваше с дяда Кръстана Куцпанайотов, която разказваше в кафенето на кооперацията, че откак се явили учените, нямало ни берекет, ни оправия. „Ето — мислеше си той, — ако адвокатите не бяха измислили тия закони, щяха да ме повикат само в общината и околийското управление, щях да почерпя големците и всичко щеше да се свърши, както Господ дал…“

Не мигна Юрталана, съсипан от страхове и мисли, и чак на залез-слънце си тръгнаха към селото. Искаше да влязат там по тъмничко, защото все му се струваше, че хората са научили за Астаровото момче, и ако се върнат по светло, колкото души го видят, кой знае какво ще си помислят…

И щом наближиха селото, той остави Стойко да кара колата по пътя, а сам кривна през градините към дома си.

— Търсиха ли ме? — наведе се той към жена си още щом влезе в кухнята, пожълтял като стърнище.

— Кой да те е търсил?

— Някой — смънка той и се ядоса, дето тя не се досещаше.

— Никой не те е търсил — изви тя глава. — И защо — нещо да не си приказвал с някого.

— Патка! — изгледа я свирепо той и се дръпна настрана. Но не се сдържа и се прилепи пак до нея: — Ами за онова… да си дочула нещо?

— Нищо не съм чула… ама то не съм и излизала ки.

Юрталана я изгледа и съжалително, и заканително, въздъхна тежко и тръгна към пътната врата.

— Боже Господи! — помоли се той безпомощен и принизен. — Помогни ми и този път!…

А из селото приказваха вече за изгубеното момче. Късно чак след полунощ баща му и майка му се разтърчаха по съседските порти. Търсеха другарчетата му, дигаха ги от сън, питаха ги плахо и с надежда не знаят ли къде е Томето. Децата цъкаха отрицателно и пак отпущаха натежали главички.

До обед някои от тях били заедно с него — пасли кравите до Калинтановата воденица, но следобед Томето подбрал кравата си нагоре към корията.

Казал им, че отива на тяхната си царевица, хем добичето си да понахрани, хем и някой зелен мамул да си опече. И хукна Гочо към корията. И хем тичаше, запъхтян и замаян от уплаха, хем се заканваше, че ще го смаже от бой, като го спипа. Намери кравата вързана в съседната угар. Тя си лежеше и си преживяше спокойно и кротко. Пред нея имаше разхвърляни царевични стръци, ошмулкани и олигавени. Личеше, че тези стръци са рязани наскоро.

„Да е заспало някъде?“ — спря се загриженият баща.

И той тръгна пак из съседните ниви, надничаше под всяко дърво, вглеждаше се във всеки храст, сепваше се пред всяка купчинка пръст. Обиколи и горния край на корията, извика няколко пъти, дълго се ослушва и слисан, убит от тежки мисли и лоши предчувствия, върна се пак при кравата, отвърза я и я подкара полекичка към селото.

Някои от съседите уверяваха, че момчето е избягало и че като поскита малко гладно и жадно, ще се върне.

— То само да ми се върне, та да видиш какво ще го правя! — заканваше се Гочо.

— Де, не приказвай такива работи! — думаше жена му, разчорлена и бледа, съсипана от безсъние и мъка.

— Да не си го гълчала ма, булка? — попита една съседка.

— Не съм ма, како, не съм го гълчала! — оправдаваше се тя. — Оня ден донесе половин торба круши, чужди круши, ние такива круши нямаме, та му се поскарах малко. Друг път, Томе, рекох, такива работи да не ми носиш, па взех, та ги сипах на прасето и това си беше всичко.

— А бе то си има от крушка опашка, ама де да видим какво ще излезе — сърдеше се заканително Гочо.

— Да не е паднало в някой кладенец! — изтръпна майката и краката й се подкосиха.

— Де и ти! — смъмра я Гочо. — Кладенец! Какъв кладенец те е намерил? — През ума му минаха всички кладенци из оня кър и студена пот изби по челото му.

До обед той обиколи всички кладенци, спуща се по камъните чак до водата, взира се, бърка с тоягата си и като не намираше нищо, излизаше малко обнадежден.

Но момчето не се върна и на следната вечер, нито някой донесе някаква вест за него. На третия ден Гочо вдигна братята си, дигна шурея си, па се пръснаха по кърищата и хванаха наред: обиколиха воденици, кантони, колиби, егреци, агъли — никъде не го намериха, никой нищо не им каза за него. Минаха и в землищата на съседните села.

— Да сте видели момче на десетина години, русо, по риза, босо, с избелели гащички и шарена торба? — питаха де кого срещнеха.

Хората ги гледаха учудени, дигаха рамене и си подминаваха.

Най-сетне обадиха в общината, плъзнаха пъдари, пазванти и горски стражари, обходиха целия кър, кръстосваха надлъж и нашир корията, разгръщаха храст по храст, провериха наново в кладенците, газиха във всички вирове на реката. Върнаха се с празни ръце, дигнаха рамене пред кмета: вампиряса ли това дете, в земята ли потъна?

Съобщиха и в околийското управление. Раздрънкаха телеграфи и телефони, дадоха отличителните му белези, наредиха, където го намерят, незабавно да го върнат на родителите му.

— Ще чакам да се върне само! — клюмна Гочо, смазан от тичане, от мъки и от женски плачове. Крепеше го още една надежда: детето сигурно е отвлечено я от цигани-катунари, я от овчари-каракачани, но то не е малко, то ще избяга и ще си дойде. Така го уверяваха и на полето, и в кафенетата и кръчмарниците, дето хората вече само за това приказваха…

Юрталана следеше слуховете и приказките за момчето, тръпнеше и съхнеше от страх. Палеше цигара след цигара, замръкваше поотпуснат и осъмваше с нови тревоги и предчувствия. Понякога наминаваше из кръчмите и кафенетата, слушаше, слухтеше неспокойно и с голямо усилие казваше и той по нещичко за изгубеното момче. Гърлото му засъхваше, лицето му се менеше, а и хората млъкваха и вперваха очи в него, щом зинеше да продума.

В неделя той се отби в кръчмарницата на Куцото да си купи цигари. В дъното на малкото калдъръмено дворче, изметено и напръскано с вода, под старата лозница, седяха на хладина няколко кръчмарски посетители. Юрталана слезе по ниските дървени стъпала, вгледа се, стресна се и се дръпна, като да се върне, но нямаше как — всички го видяха, видя го и Гочо Астаров, свит настрана, изпит, небръснат, разчорлен. Салтамарката му беше закърпена, набита с прах и плява. Направиха място на Юрталана да седне, дадоха му стол и отвърнаха с леко кимване на поздрава му. Хората си приказваха за вършитбата, за царевиците, приказваха и за много други работи, но на Юрталана се стори, като че ли те нещо го одумваха. „За какво ли?“ — усъмни се той и седна като на тръни. И за да прикрие смущението си, извади широка синя кърпа от пояса си, избърса бавно лицето си и въздъхна:

— Горещо, брей! Гане — извърна се той към Куцото, — дай ми едно шишенце ракия, ама с повечко мезенце.

— Тъкмо де — ухили се Куцото, — на горещините — ракия.

— Ба, ракийцата разхлажда — обади се Киро Търчилъжи и гаврътна чашката си.

Юрталана извади цигарите си, подаде поред на всички, подаде най-сетне и на Гочо Астаров.

— Какво бе, братовчед? — престори се той на нехаен, макар че едва преглътна слюнката си. — Какво разправят, момчето ти избягало?

— Избягало ли е, какво е, не знам ки! — разпери ръце Гочо.

— Избягало е, какво друго! — съвзе се Юрталана и като пое дълбоко тютюневия дим, посочи с ръка: — И моят Стойко едно време така, хем беше кротък и страхлив, закърпих му две плесници и избяга, магарето му, две нощи не се върна… Гане, дай на братовчеда едно шишенце ракия!

— И къде е бил? — заинтересува се Гочо.

— Спал в запустялата говедарска колиба в Адата.

— Твоето лесно — обади се пак Търчилъжи, — две нощи и се върнало, ами неговият юнак толкова време и никакъв го няма.

— Значи, още не се е върнал? — изгледа го учудено и с участие Юрталана. — Бре, гледай ти беля… Ами ти иди, поразпитай по селата…

— Съсипа се човекът от ходене и от питане — пресече го Куцото, като слагаше шишенце ракия пред Гоча. — И с телеграма от околийското търсиха.

— Околийското! — махна пренебрежително с длан Юрталана. — Какво ще ти помогнат от околийското? Ти стани, че обиколи сам.

— Сбърках се вече и аз — примижа мъчително Гочо. — Къде ли не ходих, какво ли не правих…

— Къде си ходил? — изгледа го смело и с упрек Юрталана.

— Всички села обиколих.

— А до Пловдив ходи ли?

— Не съм. Че какво да правя в Пловдив?

Юрталана сви устни и тръсна глава:

— Виж го ти него — какво да правел в Пловдив?… Че това на, голям град, море, иди, па подай едно заявление, па ще видят там, ще го потърсят, може я на занаят да е останало, я чираче някъде да се е пазарило.

— Чираче ли? — облещи се Гочо.

— Тъй де — подхвана по-спокойно и по-уверено Юрталана. — На тая възраст — нали знаеш, скимнало му е нещо, запрашило е и — иди го гони. Пък там от глад няма да умре — знаеш ли как ги търсят такива момченца. Хем слушат, хем яки и пъргави и само за една храна работят…

— А че къде може да е там? — повдигна се Гочо нетърпелив и развълнуван.

— Ти пък — къде! — изгледа го присмехулно Търчилъжи. — Това ти казва човекът — че е там, но трябва да идеш и да го потърсиш…

— Може в някое кафене да е… в някоя гостилница — допълни уверено Юрталана.

— Може, може! — обади се и Куцото. — Аз, като ходя в Пловдив, гледам, кафетата по канторите все такива момчета ги носят.

— Аз ти казвам, че е там! — натърти Юрталана още по-уверено и като набучи на виличката половин доматче, сдъвка го бавно, преглътна го мъчително и подхвана една измислена история за някакъв северняк, който избягал от родителите си, когато бил на десетина години, и се върнал в родното си село чак като станал първият богаташ в града…

— Не знам какво да правя и къде да ходя вече, братко! — заклати бавно глава Гочо. — И работата си зарязах, и в дългове потънах, и един строшен грош нямам вече, на.

— То… като дойде за пари… на такова положение — засрича Юрталана, — хора сме най-сетне, ще помогнем с каквото можем…

И като излязоха след време да си ходят, Юрталана го дръпна настрана:

— Намини утре да видим оная работа… за парите де…

— Ще намина, ще намина — погледна го с благодарност Гочо. — И ще ида дотам, па да видим…

Юрталана се върна успокоен. Но сърцето му все си беше завързано. „Ами ако се разплете чорапът? — тръпнеше той и се успокояваше пак: — Никой няма да се досети… и главното — гробчето да се затрупа добре…“

Тази беше най-голямата му грижа. На втория ден след убийството Стойко мина скришом през корията и разгледа мястото, дето го бяха закопали. Ако човек се вгледаше добре, можеше да се досети, че е копано после, след дъба. Но трудно беше да разбере за какво е копано. Цялата дупка беше затрупана с клечки и треволяци, само навън бяха отхвръкнали пресни бучици пръст, но Стойко ги събра грижливо, разхвърли ги надалеч из шубраците, понасъбра още малко клечок, та го пръсна вътре. След няколко дни, макар че пъдари и пазванти обикаляха из гората, той се промъкна пак и хвърли стара позагнила шума. Наскоро вършаха, та всички бяха улисани около вършачката, но когато след това намина за трети път, той намери върху гробчето недогоряло огнище. От главните и сухия говежди тор той разбра, че някои воловарчета са се крили тук и са си пекли тиква.

По беритба на царевиците оттам мина и Юрталана. Прекоси корията, уж че слизаше да види дали царевицата до воденицата е орязана вече, свърна и надникна в страшната яма. Наистина от гробчето нямаше никакви дири. „Само като завалят дъждовете — помисли си той, — трябва да се запълня от време на време…“