Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 55 гласа)

12

По средата на Голямата нива в Сърненица имаше висок, клонест бряст. Този бряст се виждаше отдалече, усамотен и личен, и по него хората познаваха не само Юрталановата нива, но цялото околно поле. Под неговата широка сянка лете се стичаха и жетвари, и копачи, събираха се говеда, подгонени от нетърпимия пек, пладнуваха овце.

Някога тази нива с величествения бряст по средата беше малко парче земя, което двамата сина и двете дъщери на стария Стойко Юрталанов наследиха след неговата смърт. Сестрите не взеха дял от тази нива, те си разделиха друго едно парче. Иван и Тодор хвърлиха жребие. Брястът се падна в дела на Ивана. В замяна на него Тодор получи едно тревясало ъгълче земя от долния край. Още същото лято Ивановата жена падна от колата, повреди се нещо и пролежа с месеци в болницата. Харчи Иван, търси пари в заем и най-сетне намери цигани-катунари, та им продаде бряста. Сви се сърцето на Тодора, такова дърво не се отглеждаше всеки ден.

— Бате — помоли се той, — ако ти трябват пари ще ти дам, остави ми бряста.

— Да ти го оставя — съгласи се начаса Иван. — Но защо ти е на тебе толкова дървен материал, търговия ли ще правиш?

— Не, дай ми дървото със земята. До синора да остане, но да е в моя дял.

Склони Иван, пазариха мястото, измериха го, плати го Тодор и премести междата. След време Иван сам предложи да му отстъпи целия свой дял срещу друга Тодорова нива. Така Юрталана стана господар на всичко, останало от баща му в Сърненица. Четиринадесет декара земя в най-хубавия кър и немного далече от селото, това не беше малко нещо. Със страшна сила се нахвърли Юрталана да я работи. През есента той прекара цялото торище там, а купи и тора от общинския обор. Този тор той го взе на безценица, но цялото село му се надсмя — не бяха чули и видели да се дават пари и за тор. И роди нивата една пшеница, за тази пшеница дълго приказваха. На следната година, не си отдъхнал още от купуването на ивицата с бряста, Юрталана научи, че се продава още една нивичка от пет декара, тъкмо с тази нивичка се закръгляше горният край на неговото парче. Разтърча се той, разтрепера се, даде по-висока цена и го купи. Остърга си хамбара, продаде наниза на жена си — за този наниз, особено за трите пендара, тя още въздишаше — и плати, всичко до стотинка. Сетне светът се обърка, захвана се война и разни други поразии, обиколи той всички фронтове, би се, гни из окопите, но се върна жив и здрав. Лоши езици разправяха, че когато полкът им бил на почивка в Беломорието, Юрталана се поразшътал и докачил доста жълтици от изгладнелите богаташи по оня край. Истина ли беше това, или лъжа, никой не можеше да каже с положителност, но приказваха го хората и мълвата правеше от сламката греда и от шушката планина. Добър и пресметлив стопанин беше той, но пък чак толкова пари да беше спечелил, мислеха си хората. Още през Европейската война жена му сееше много тютюн. След войната Юрталана се впусна все в такива нови и доходни култури. Четири години наред той вземаше по петнадесет-шестнадесет хиляди лева от тютюн. Когато забраниха тютюна в този край, че беше недоброкачествен, той пръв пося кимион, захарна метла, фъстъци и американско лозе. Една година цялата нива в Сърненица подготви и зася с кимион.

— Ти луд ли си бре, Тошо! — гледаше го изумена жена му.

— Защо?

— Сееш цялата нива с кимион — ами ако не стане?

— Ами ако стане?

И стана един кимион — злато. По двеста лева килограма го продаде. И юрнаха се след това да сеят всички, но коя година станал, коя нестанал, пък и цената му падна много и оставиха се хората, зарязаха го.

Много пари наистина вземаше Юрталана, но пък и големи разноски имаше — държеше аргати, наемаше работници за вършитба, за коситба, викаше по цяла рота надничарки, а Цървеначкина Добра комай цяло лято му работеше с дъщерите си. И пак, обявеше ли се нещо по-хубавичко за продан, Юрталана пръв се явяваше. Николайчо Праматарчето се премести в града и всичкия си имот на село разпродаде. Най-хубавата и най-скъпата му нива — нивата в Сърненица — пак Юрталана я купи. Мнозина се помериха да я грабнат, но все на почек искаха и все по-малко наддаваха. Юрталана даде петстотин лева повече на декар и парите в брой. Кой можеше да излезе срещу такъв купувач?

Нови петнайсет декара се лепнаха към неговата земя. Тридесет и четири декара на едно място — това вече не беше малко нещо. А и умееше да работи Юрталана, знаеше какво да посее и кога да го посее. Зиме и лете, делник и празник за него нямаше почивка и отдих. Той постоянно кръстосваше из къра, гледаше нивите, ореше ги, ако бяха за оране, копаеше ги, ако бяха за копане, тореше ги, ако бяха за торене.

— Червив е с пари! — казваха всички, колчем станеше дума за него. — Зейнал е като ламя, да има как, целия кър ще налапа.

Но Юрталана не беше доволен от земеделието.

— Видели ли сте чифликчия да е прокопсал? — казваше той понякога в кръчмарницата. — В машината, в търговията и в учението, там се крие богатството. Ама кой е кадърен да го пипне, ето де е работата.

За да се търгува наздраво, трябваше според Юрталана да се иде в града. А градът му се виждаше много сложен, разнолик и коварен. Ще се подхлъзне там, ще пропадне и след това накъде. В учението беше слаб, на тия години човек като него на никаква служба не можеше да се вреди. Оставаше да се опита с някаква машина. Мислеше често да купи вършачка, но го беше страх, че сам от мотори не разбираше, а работата беше сезонна, една беля да му направеха, тъй и щеше да си му иде лятото. А много пари трябваха за вършачката. Не беше лесно да замижи и да ги брои. И когато Юрталана започна да се среща с Гатя Попов, да шушука с него насаме и да го изпраща чак до дома му, хората се досетиха, че крои нещо. Веднъж Юрталана беше на нивата в Сърненица. И Гатю имаше там нива, залепена до Юрталановата, и той беше излязъл да си види стоката. Събраха се те на междата, поседнаха, запалиха цигари, разприказваха се за това, което е било, и това, което щеше да стане. От дума на дума стигнаха до машините и до големите печалби, които те даваха. И подхвърли Гатю да купят заедно дарак и маган. Дълго мисли Юрталана, дълго крои, ходи в града, ходи и по някои съседни села, дето имаше дараци и магани, пита и разпитва дали има сметка в тях — излизаше, че има голяма сметка, стига човек, да си гледа работата. И като уговориха всичко, купиха дарак и маган. Делиха разноските, щяха и печалбите да делят. Курдисаха машините в запустелия хан на Гатю Попов, завъртяха ги, тръгна, Гатю разбираше от техниката, та той остана нещо като майстор: Потекоха едни жени с бохчи и чували, биеха се коя да хване ред. И тук много тичане, много работа, а печалбите малки. Разбра Юрталана, разбра го сам, преди да му го кажат другите. Гатю го краде. И нямаше как да го следи — сам човек, къде по-напред? Стойко се переше да ергенува, а и от машините той нито разбираше нещо, нито искаше да научи. Юрталанката по цял ден тичаше по-палавия Алекси, Мария беше момиче и се мъчеше да помага на майка си в къщната работа. А Гатю беше у дома си, там се въртеше и той, и жена му, и синовете му. А комай всичките пари за дарака и магана даде Юрталана — срещу своя дял Гатю подписа полици.

— Аз бия тъпана, друг събира парсата! — каза една вечер на жена си Юрталана. — Та остави ти парите, ами ще стана за смях на хората.

И на другия ден Юрталана съобщи на съдружника си, че продава дарака и магана.

— Ама защо? — смънка гузно Гатю. — Работата ще тръгне, ще се оправи…

— Който бърка в меда, той си облизва пръстите — рече само Юрталана и не отстъпи на никакви молби и клетви.

А знаеше Гатю какви са печалбите от дарака и магана, та реши, каквото и да става, но да ги запази. И отстъпи на Юрталана най-хубавата си нива — петнадесетте декара в Сърненица.

Така Юрталана направи цяло поле и оттогава нивата в Сърненица започнаха да я наричат Голямата нива.

— Пъпът на целия кър! — хвалеше се той. — Земя — масло.

Но се хвалеше с половин уста, защото знаеше, че под неговата нива имаше още по-хубаво място — Попчовото място. Ала падна му най-сетне и то.