Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 55 гласа)

20

Юрталана седеше до леглото, пущаше големи кълба дим, за да пропъди комарите, които се виеха и свиреха над главата му, и току повтаряше:

— Болен ли? Болен ли?… Да взема аз една тояга, че… Днеска са я скроили тази у Казълбашеви… Пратили го на доктора… Санким — вижте де, Юрталана не се грижи за децата си, ние ги пращаме да се лекуват!…

— Белким лошо са мислили бре, Тошо! — успокояваше го жена му. — Пък може наистина да е болен… Скитасал ли си го — подпухнал е и краката му са потекли.

— Може! Може! Знам, че може! — отпусна той глас. — По хората ходят тия болести, не ходят по горите. Ама защо тича да разправя и да се оплаква у Казълбашеви — аз тук баща ли съм, куче ли съм… Да ми каже, да ме попита, ще го пратя и на доктор, може, ако трябва, и в Пловдив да иде, и до София чак… Ами тъй де, може работата да е за по-големи доктори… А той — Юрталана разпери длани — нито на тебе, нито на мене е казал, че го боли нещо, и изведнъж — на доктор. И откъде да знам аз дали наистина е ходил на преглед? И каква ще да е тази болест, дето я е измислило нашето докторче — това да не яде, онова да не яде, това да не пие, онова да не пие!… И здрав-прав човек — да лежал на сянка и много-много да не се мърдал, да си живеел в отделна стая, чиста, хигиенична… Не, не му хващам дип вяра аз, не знам дали има такава царска болест по света…

— Може и да му е казал бре, Тошо!

— Може. Как пък му каза да прави такива работи, дето той и без туй си ги правеше досега — легне ли, не става, отяга се на работата и мълчи, като че ли думите му са с пари…

— Пък ти иди до доктора, питай го, то барем не е далече.

— И ще ида, та да видиш, че всичко е скроено… Мъчи евтино да ме продаде той, ама да има да взема… Дето той отива сега, аз отдавна съм се върнал…

Старата поклати глава:

— Не знам. Нищо не знам.

— Аз пък знам! — отвърна троснато Юрталана. — Съветник, си има той, ама с тоя съветник няма да иде много надалече!…

— Ако е сторил нещо, тая, хрисимата, тя го е подкокоросала, чума дано я тръшне макар! — оживи се старата.

На другия ден пак беше празник и още рано-рано Юрталана започна да обикаля и да надниква в амбулаторията. Той беше сигурен, че Стойко го е излъгал за болестта или никой не е ходил до лекар. И се канеше, като се върне вкъщи, да го нахока така, както и куче не се нахоква. Но излезе, че Стойко наистина е бил на преглед вчера и че болестта му била много сериозна и опасна, ако, разбира се, не се вземели бързи и строги мерки. Младият човек с бялата престилка гледаше Юрталана в очите и му се караше — защо са стояли толкова дълго време, та не са го церили досега? И постоянно повтаряше: никакви движения, никакви усилия, никаква работа, пълно спокойствие, чист въздух и отделна храма — зеленчуци без месо, без сол и без оцет… Юрталана слушаше и пушеше мълчаливо. И той се върна у дома си сърдит и недоволен.

— Какви са тези болести, холан, какви са тези чудесии! — кряскаше той. — Аз на три войни ходих, ама такова нещо не срещнах. И глад беше, и студ, и пек, и въшки ни ядоха, и мухи ни хапаха, и пак се върнах жив и здрав, а те — и леглото му легло, и храната му храна, и всичкото му всичко, и пак болен бил, кекав бил, да лежал, диета да пазел… То да беше болест като болест, нищо, ще полежи, ще попъшка и ще му мине. А то — сериозно било, а кога ще оздравее, не казва…

— Ами като е рекъл докторът бре, Тошо, може и така да е — шушнеше му кротко старата.

— Доктор! Хлапак един, много разбира той от болести! Аз, да ти кажа право, взех да се съмнявам и в неговите приказки — наведе се поверително Юрталана.

— В чии приказки?

— На доктора.

— Защо?

— Тъй на. Отде да знам аз дали той… — Юрталана си прехапа думата, сякаш се задави.

— Кой?

— Стойко… Дали той не се е оплакал на доктора от работата и от положението вкъщи и оня… като му е пуснал нещо, да го е наредил тъй — лежане, пиене и спокойствие…

— Не думай така, Тошо! — сепна се старата. — Болно ще да е момчето, не си навличай грях на душата… Де може той да измисли такива работи, нали си го знам аз…

— За измислянето ако е, има кой да го измисли и да го научи — подхвърли той.

— Виж, тая може да го направи това, може! — заклати се Юрталанката. — Хитра е тя, пък той я слуша, пази Боже!

Рано сутринта на Илинден Юрталана събуди Стойка.

— Стягай се — рече той, — ще ходим в града на доктор.

— Защо?

— Да те прегледа.

— Нека да видим това, дето нашият доктор ми каза… — запъна се Стойко.

— Искам да те прегледат наздраво. Тоню е там, той познава тамошните доктори… Побързай да тръгнем по хладинка.

Но и в града повториха същото: да яде зеленчукови ястия, никакво месо, всичко да бъде безсолно и без оцет, да лежи, да живее в хигиенична стая, да стои колкото се може повече на чист въздух… „Брее — чудеше се Юрталана. — Те като че ли са се наговорили да дрънкат все едно и също нещо!…“

Върнаха се привечер уж пак по хладина, но въздухът беше все още нажежен, застоял и тежък, та Стойко се окъпа в пот, задъхан и отмалял.

— Е, и как ще ти готвим отделно? — питаше малко троснато Юрталана. — И кой ще седне само на тебе да готви? Пъратика работа е таз, ами дано оздравееш по-скоро, че… Откак се навъдиха тия доктори, само плашат простотията да й смъкват паричките. Да питат мене, ще ги изчистя до един и да видиш, че тогава по-малко болести ще има…

Така думаше Юрталана, но не дръзна да го дигне на работа и легна Стойко, обръщаше се по цял ден на сянка, обикаляше понякога градината и двора, когато му додееше да лежи, чупеше клечици и се чудеше как по-леко да прекарва времето. А едни дълги, задушни дни бяха, пълни с мараня и мухи — кучетата се навираха в копните и пак езиците им висеха до земята, цицибабите пищяха пронизително, скрити някъде в клоните на дърветата, напечените кирпичени стени тлееха, между сградите и зидовете не можеше да се провре никакъв полъх. Стойко пъшкаше на изтърканата рогозка и мислеше за полето, дето кипеше работата и дето най-слаби повеи разхлаждаха от време на време пламналите гърди. Понякога кашляше дълбоко и продрано — още го мъчеше старата тютюнджийска кашлица. Той жадуваше само за една цигарка, гореше за няколко дълбоки и сладки всмуквания. Дремнеше ли малко, сънуваше, че е на нивата, че отмерва леха с широки и сигурни крачки, после спира на синора, гледа широкото поле, вади кутията с цигарите и се събужда. Няма нива, няма цигари. Той се унасяше пак и пак сънуваше: преполовил е лехата, стига синора, обръща, пуща ралото в рохката пръст и спира на десетина разкрача. Воловете се отпущат доволни, преживят кротко, а той сяда до ралото, вади кутията с цигарите, вади огнивото и удря точно там, дето е сложена меката пухкава праханчица. И тъкмо когато искрата се лепва и той посяга да запали цигарата, ококорва очи и гледа слисан нагоре… Тези незабравими мигове на почивка сред браздата, мигове на наслада и успокоение, го тревожеха денем и нощем. Колко пъти само е сънувал, че излиза привечер на улицата и там, под големия бряст, са насядали уморените мъже, разправят се за политика, препират се, сърдят се, но си подават един на друг пълните кутии. Стойко поема една такава кутия, завива си цигара, понечва да я запали и — отваря очи… Дълго време той се мъчи със страшния и неутолим навик на пушенето, с безсолните ястия и е непоносимото безделие. Дотегна му този живот, а виждаше, че и на другите започваше да омръзна.

— Как си сега, има ли помощ? — спираше се понякога Юрталана и го гледаше с особен поглед. Стойко смотолевяше нещо и се извиваше — смущаваха го студените и безстрастни очи на баща му…

Чак през зимата той се поправи, отоците спаднаха, лицето му се поприбра, бузите му станаха по-свежи и по-мургави. Започна полека да се промъква до софрата и да дърпа като коте и от другите ястия.

— Хапни си, хапни си, няма нищо! — тикаше старата съдовете пред него.

— Да не се разболееш пак! — гледаше го строго Севда.

— Не приказвай така, булка! — мръщеше се свекървата. — То и болестта има уши…

— Нищо де — посягаше Стойко, — аз само мъничко.

— Хапни си, мами, хапни си! — канеше го старата. — Каквото беше, то мина, да спи зло под камък.

В началото на пролетта Стойко пак подпухна леко.

— Май ми се виждаш пребледнял — тревожеше се Севда. — И тоя пусти тютюн, дето го засмърка пак…

— Ами остави барем него, дай си воля…

— Нищо ми не е! — гледаше я Стойко. — Сега съм поправен, не е от болестта…

Веднъж старият аргатин се разболя и тъй като при толкова работа двата вола не можеха да лежат по цял ден на яслата, Стойко се дигна и отиде на оран. И от този ден той пак пое всички грижи на стопанството. Ставаше рано, работеше по цял ден, връщаше се късно, съсипан от умора и изтощение, лягаше и заспиваше като заклан. Ядеше солена сланина и сирене, чесън и кромид — какво друго можеше да се носи на къра!

И пак подпухна, напълня, краката му надебеляха. Не му се ядеше, гледаше само да се свие някъде и да легне. Лятото го свари отпаднал от грижите и тежката работа, жълт като пъпеш, тромав и сънлив. Не издържа, прибра се пак в селото и се отпусна върху изтърканата възглавница.

— От такава болест и аз съм каил да легна! — подмяташе жлъчно Юрталана. — Зиме здрав и читав, а лете насаден в къщи като квачка.

Севда се уплаши. Не вървеше на добре Стойко, ето, повтори го тази проклета невярна болест. Свекърът се пушеше, като го гледаше да лежи през най-работното време, мърмореше си и го отминаваше, без да му продума нито дума. „Боже, какво твърдо сърце има! — топеше се Севда. — На, аз ще работя за Стойка, само да не го закача!“ И тя се трепеше от работа, мъчеше се да угоди с последни сили, впрягаше се де щяло и нещяло, но слаба беше нейната ръка — къде можеше да замести мъжа си във всекидневните му разправии с аргати, надничари и изполичари.

— Мамо ма — молеше се тя на свекървата, — да го заведем в София, да видим каква е тази болест…

— Не е за доктор, снахо, не е! — отвръщаше припевно старата. — Откога викам аз да го заведем на ходжата и да му леем куршум, ама слушате ли ме?

Севда мълчеше, прибираше се в стаята със свито сърце и плачеше без глас, зачервена, потънала в сълзи.