Георги Караславов
Снаха (22)

22

Викаха Юрталана в общината. Севда каза, че минал разсилният и заръчал да иде по-скоро — дошъл бил околийският управител…

— Кой? — преглътна мъчително Юрталана. — Околийският управител ли? Управителят? Ти разбра ли добре?

— Така каза: околийският управител.

Юрталана сви устни и врътна едва забележимо врат. Юрталанката го погледна, но не схвана уплахата му.

— Иди, иди — рече тя настоятелно. — Може за работа да те търси човекът.

Юрталана я погледна под вежди и се обърна към снаха си:

— Веднага ли каза?

— Веднага.

Той се изправи и едва се задържа на краката си, но никой не разбра уплахата му.

— Барем да бяхме обядвали, че тогава, а? — попита старата…

— Вие яжте, аз може да се забавя — подхвърли бързо Юрталана и излезе. Той вървеше бързо, вървеше против волята си, нервите му бяха изпънати, през ума му минаваха най-лошите догадки. Да го викаше кметът, да го викаше секретар-бирникът, да го викаше който и друг, той щеше да иде, без окото му да трепне. Но да дойде сам околийският управител и да прати нарочно за него, тук работата не беше май чиста… Ако, да речем, не отидеше? Какво щеше да стане тогава! Излязъл, запилял се към града, не могли да му обадят… Не, Юрталана не можеше да изтрае в такава страшна неизвестност. Ще иде, па каквото ще да става. Час по-рано, час по-късно, нямаше значение. „Да се свърши по-скоро!“ — мислеше си той.

Всички в общината бяха нащрек. Писарите бяха в особено празнично настроение: Секретар-бирникът се суетеше с морава писалка на ухото, всички разсилни, пъдари, пазванти и горски бяха стегнати, наежени и важни. Юрталана мина край тях, поздрави ги, по никой от тях не видя и не разбра колко бледен и изплашен беше той. „Дали те не знаят вече?“ — питаше се той в отчаяние. Дали не се присмиват и не го изглеждат в гърба със злорадство и презрение?…

Юрталана се заизкачва по вътрешните стълбички, задъхан мъчително. Когато да пристъпи в тесния познат коридор, дето беше стаята на кмета, той се извърна и съвсем случайно забеляза през малкото странично прозорче двама стражари. Те държаха за поводите три коня и нещо се разправяха. Юрталана изтръпна, отмаля и се задъха. Ситна пот изби по челото му. Един разсилен стоеше чинно пред кметската стая.

— Тука ли е? — попита го Юрталана тихо и покорно.

— Тука са — посочи разсилният вратата, почука и я отвори, като остави Юрталана в нейната висока светла рамка.

Кметът скочи:

— Бай Тодоре, заповядай, заповядай!

Юрталана влезе, свали шапката си и се огледа. Той беше плах, несигурен и гузен. И това, гдето кметът го посрещаше така любезно, и то не го радваше. Той сам е посрещал хора, за които знаеше какво ги очаква. В кабинета на кмета имаше още един човек, беше околийският управител. Юрталана го погледна с отчаяна смелост на човек, който няма какво повече да губи, сякаш искаше да каже: „Ето, дойдох. Правете ме каквото искате…“ Кметът смигна на разсилния, погледна в коридорчето, затвори вратата и прехвана Юрталана през рамото.

— Бай Тодор Юрталанов! — посочи го той ласкаво и с известна гордост. — Най-примерният човек в цялата околия.

Управителят стана, стисна здраво ръката му и посочи стол да седне.

— Заповядай, бай Тодоре! Ела да се видим, да си поприказваме!… Как си ти, живо ли си, здраво ли си?… Как ти вървят работите, добре ли?

Юрталана гледаше като замаян, въртеше само глава и още не можеше да им продума. Защото все още му се струваше, че тези хора се шегуват и в скоро време ще му кажат за какво точно са го повикали.

— Амче… Слава Богу! — измърмори Юрталана със засъхнало гърло. — Че то… и работата върви, и всичко, току…

— За работата на бай Тодора не питайте! — похвали го кметът. — На него всичко му върви като по вода… Каквото той направи, цяло село него гледа… По земеделските работи той ни е като агроном.

Тази похвала посъживи Юрталана. Аслъ така си и беше — забие ли рало за царевица, всички се юрваха да орат. Хвърляше ли анасон — пак по него тръгваха. Така беше и за кимиона, и за памука, и за всичко, за всичко…

Юрталана погледна кмета, погледна и околийския управител и разбра, че тези хора не бяха го повикали за лошо. Те го затрупваха с въпроси, гледаха как-как да го разговорят, да го разположат. Но той все още стоеше като на тръни и все още поглеждаше подозрително към вратата.

Вратата се отвори — кметът беше поръчал кафе. Зад кафеджията вървеше разсилният, пъргав, угодлив, внимателен. Юрталана пое своята чаша, но я остави и бръкна в пояса си, ала управителят избърза, измъкна светкавично цигарената си кутия и я тикна чак под носа му:

— Заповядай!

— Имам си! — изви се стеснително Юрталана.

— Такива нямаш. Те са специални, само за добри приятели.

— Е, хайде, щом са за добри приятели! — усмихна се сдържано той и посегна.

Изпиха си кафетата, изпушиха още по една цигара, кметът го попита за Стойка — научил от доктора, че бил болен, — сетне заприказва за посевите, за пътищата и за трудовата повинност и накрай извъртя за общината и за селските работи.

— Е, бай Тодоре — подхвана тук управителят, — на кмета ще му трябват вече помагачи, стига се е пържил сам във вашите разправии…

— За помагачи — ще му трябват — съгласи се Юрталана, без да е разбрал още за какви помагачи става дума. — Дето е нашата махала например, реката е изкопала един бряг, сума коли се изпотрошиха там… Само да се каже от общината, няма да гледаме нито трудова, нито нищо — ще дигнем копачи и ще го разкопаем… Ама само да се каже…

Управителят се усмихна скришом.

— Ето, видиш ли! — посочи го той с пръст. — Ала знам, че някои ще рекат — виж го, кметът върши всичко на своя глава, той не познава селските интереси… И право си е това, което вие си знаете, кметът не може да го знае, защото на, само вашата улица ли е! И само улиците ли са изобщо?… Колко много работи има за правене, а за да се направят, както се следва и навреме, трябва и от вас, от селото, хора да влязат в общината…

— Е, трябва — кимна Юрталана.

— Щом трябва, да речем, скланяш ли ти да му станеш един помощник?

— Какъв помощник?

— Да се кандидатираш за общински съветник — поясни управителят.

— Общински съветник ли? — мигаше Юрталана.

— Общински съветник ами! Нали ще има избори!

Юрталана помълча, помисли, като че искаше да проумее по-изтънко работата, и дигна рамене:

— Да се кандидатирам, щом трябва.

— Трябва, трябва! Как да не трябва! — подхващаше разпалено управителят. — Такива лични граждани като тебе, такива примерни стопани трябва да влязат в управлението на селските общини… Досега разпореждаха със съдбините на нашия народ изборджиите, сопаджиите, побойниците, отсега нататък ще се дава място на най-достойните български синове…

Управителят говори дълго — за духа на новото време, за изкореняването на партизанските ежби, за морала, правата и задълженията на новите управници… Общинските съветници щели да бъдат циментът в основата на новата власт… Те щели да бъдат избирани по нов начин — поотделно, всеки за себе си, — за да нямат странични внушения, групировки и зловредни влияния.

— Ала новите избраници на народа не трябва да носят в душите си старата партизанска мътилка — заключи управителят. — Те трябва да бъдат най-изтъкнатите, най-честните и почтени граждани на България…

Той млъкна, погледна Юрталана, подаде му цигарите си и попита:

— Така ли е?

— Така е.

— Значи, ти си съгласен да се кандидатираш за общински съветник през предстоящите избори?

— Съгласен съм ами, защо да не съм съгласен.

Чак сега Юрталана си въздъхна свободно, отпусна се и се намести по-удобно на стола. „Виж каква била пустата му работа! — радваше се тон на себе си. — Тюю, да му се не види макар!“

— Па и ти, бай Тодоре — обади се най-сетне и кметът, — ти прощавай, ако ти развалихме някоя работа…

— Аа, няма такова нещо.

— Обществената работа в основата си и тя е лична работа — рече провлечено управителят.

Юрталана се накани да си ходи, но още се колебаеше за нещо.

— А сега — реши най-сетне той — да идем у дома на обед, ще хапнем каквото Господ дал.

Кметът и управителят се спогледаха.

— Не, сега не момеем да дойдем, имаме още много работа — сви със съжаление рамене управителят.

— Тогава ще заповядате на вечеря — упорствуваше Юрталана.

Кметът и управителят пак се спогледаха.

— За вечеря може, но по-раничко — съгласи се управителят.

— Когато пожелаете — дигна тържествено ръка Юрталана.

Той се върна у дома си горд и развеселен. За такова внимание — да го вика околийският управител и така приятелски да разговаря с него — Юрталана не беше и сънувал. Утре цялото село щеше да говори за вечерята у него.

Управителят и кметът наистина дойдоха ранко, но Севда и старата бяха приготвили вече всичко. Съдовете бяха изтъркани с пепел, измити и наредени на малката масичка, на която Алекси по-рано си пишеше домашните работи. Тя беше направена грубо от дебели неогладени дъски и за да прикрият това, жените струпаха няколко месала и метнаха отгоре голямата шарена покривка, тъкана от Севда малко преди сватбата й. Най-напред гостите и Юрталана пиха ракия, захвалваха се и благославяха и чак тогава започнаха да им поднасят ястията, които Севда беше приготвила с голямо умение, цяла настръхнала от страх, да не сбърка и да не се посрами пред големите гости. През цялата вечер жените стояха чинно усмихнати до вратата и следяха всяко движение на управителя и кмета. Юрталана ядеше бавно, внимателно, поглеждаше под вежди в съдовете на сътрапезниците си и постоянно ги подканваше да ядат и да не се стесняват. Управителят омиташе всичко набързо, мляскаше шумно и въртеше одобрително глава. По едно време той се загледа в Севда, която тъкмо тогава беше се замислила и унесла, и се обърна към домакина:

— А синът ти, бай Тодоре, той къде е?

— Двама сина имам аз — отвърна тутакси Юрталана. — По-малкият учи в търговската гимназия в Пловдив, пък по-големият син е тука, само че е малко болнав, та… — И като помисли, че може би е неприлично да го крие от гостите, кимна на Севда и посочи с поглед другата стая:

— Булка, извикай Стойка да се види с господата.

Стойко се позабави, ясно беше, че се тъкми за пред такива важни гости. Още от вратата те го изгледаха учудели и изненадани. Той пристъпваше бавно, внимателно, като че ли мереше стъпките си, страшно подпухнал, пожълтял като гранясала сланина.

— Добре дошли — поклони се той тромаво, като че се залюля, приближи до софрата и се ръкува най-напред с управителя, а след това с кмета. Севда му тикна един стол към масата и той седна на ъгъла до баща си, смутен и посрамен.

Гостите си пийнаха повечко от винцето, което Юрталана пазеше за редки дни и за скъпи приятели, разприказваха се за политиката, управителят пак повтори речта си за днешната власт и за духа на новото време и скочи като опарен, когато погледна часовника си. Беше доста късно, но Юрталана го изпрати чак до общината. Там на двора чакаха три оседлани коня и двамата стражари, от които Юрталана тази сутрин толкова много се изплаши.

Управителят скочи чевръсто на своя кон, животното се завъртя, дръпна се назад и сдъвка безпомощно лъскавото желязо. Пъдари, пазванти и разсилни се раздвижиха и сториха път към вратата, запъната от двама писари. При сбогуването управителят хвана здраво ръката на Юрталана, раздруса я силно и му благодари за вечерята и за гостоприемството.

— Като додеш в града, отбий се да се видим — поръча той. И съвсем ненадейно попита: — Отдавна ли боледува синът ти?

— А че… немного отдавна, ама… може да има две години?

— От две години?

— Ама отскоро е така… — Юрталана потърси някаква дума и като не намери, само смънка виновно.

— Да го изпратиш в болница! Чу ли? Инак… — Управителят не се доизказа, но Юрталана разбра.

Още на следния ден той повика лекаря. Този лекар беше нов, той току-що беше приел участъковата служба и не познаваше още добре хората, та се развика, че тежките материални условия и скъпото лечение съсипват народа.

— Е, как? — следеше всяко негово движение Юрталана. — Добре ли ще е да го изпратим в болница, а?

— Ако имате средства, изпратете го, там ще го гледат много по-добре — рече лекарят и тутакси прибави: — Но не в държавна болница, държавните болници са морги. Лекарите там работят, за да получават заплати и за да ловят клиенти за частните си кабинети.

Юрталана реши да го изпрати в пловдивската католишка болница, но все още отлагаше. „Да минат барем изборите, че тогава“ — мислеше си той. На тези избори най-напред той погледна с безразличие. Но полека-лека взе да се увлича в тях — съветническото място в новата общинска управа започна да го блазни. Кой знае пък, може да има някакви облаги, разпалваше се той. Но и да няма кой знае какви облаги, все е власт, ще се върти около кмета, ще вземат заедно решения, може и някоя мера да продадат и оттам човек да хапне някое по-хубаво и по-евтино парче. Той излизаше привечер към кръчмите и кафенетата, говореше пред хората за нуждите на общината и за държавната политика, но сега вече говореше пред групи, като на събрание. Минало беше онова време, когато тичаше като луд от къща на къща, от улица на улица и на всекиго поотделно приказваше, убеждаваше го, молеше се. За тези избори селото беше разделено на райони и всеки район избираше свой съветник. В своя район Юрталана беше комай единствен кандидат. Пет гласа да получи и с пет гласа ще влезе в общината.

Пречеше му да ходи повече само туй, дето всичката работа пак беше се струпала на главата му. Аргатите да се надзирават, въглища да се докарват, дърва да се купят — за всичко пак сам трябваше да се грижи…

Веднъж Юрталана стягаше едно старо рало и докато одялваше уището, теслата се отплесна и го посече по ръката. Той притисна раната и без да се обади в къщи, отърча до амбулаторията. Лекарят го превърза.

— Как е Стойко, обажда ли се от болницата? — попита го на изпращане докторът.

— Амии… — заекна Юрталана. — Той още… такованкана…

— Не си ли го изпратил?

— Уплетен бях малко, та…

— Виж какво, бай Тодоре! — спря го лекарят. — Положението му е много сериозно. Трябва да се вземат мерки, тук у вас той няма ония условия за лекуване, които ще намери в болницата. Моят съвет е — пращай го с време, докато не е късно…

След два дена Юрталана го заведе в Пловдив и го остави на лечение.

— Четири-пет хиляди ще ми струва месечно! — хвалеше се той в кооперацията. — Ама пък на сигурно място го оставих. Една болница, ви казвам — палат. Най-големите доктори работят там. И една чистота, един ред — да се замаеш. И Алекси е в Пловдив, той ще ходи да го наглежда.

Юрталана, който инак не обичаше да приказва, сега навсякъде разправяше за скъпата болница, в която оставил на лечение сина си. Няколко пъти го повтори и у дома си. Севда го слушаше вторачена и сърцето й се отпущаше полека. Тя беше ходила в Пловдив и знаеше къде е тази болница — нейната нова голяма сграда се виждаше от влака, преди да се влезе в гарата, но сега във въображението й израсна като нещо приказно, нещо вълшебно, дето всичко е като от небето паднало и дето болните лежат под грижите не на обикновени лекари, а на някакви вълшебници, дарители на здраве и живот… „Пет хиляди лева на месец! — радваше се тя. — Щом е толкова скъпо това лекуване, ще оздравее той, не може да не оздравее!… И лошото ще се забрави пак, както се забравя всичко, когато човек е здрав и читав…“

Така си мислеше и Юрталана. Срещу толкова пари според него човек и в локвата да го оставиш, пак ще оздравее.

Стойко ще се съвземе, знае се. Не се знае само колко време ще лежи и колко пари ще идат за лекуването му. Затова се беше закахърил Юрталана…

И ето, доста дни се бяха изминали, а Алекси не пращаше още никаква вест. Не се обади и Стойко. „Щом мълчат, значи, добре е!“ — успокояваше се Юрталана. А и изборите наближаваха, та той все повече и повече се отплесваше по тях. Бюлетинките бяха отпечатани, чистички, новички, и само с неговото име. Не беше като на едновремешните бюлетинки — цял поменик. Сега и буквите бяха други — по-едри, по-красиви и някак по-засукани. Той разнасяше малките бели листчета на избирателите от своя район, поздравяваше любезно, тържествено, продумваше по нещо за времето и за работата и си заминаваше. Вечер пък, когато кръчмите и кафенетата се претъпкваха от народ, той ги обикаляше, гледаше къде са седнали избиратели от неговия район и им поднасяше по една-две бюлетинки. В този район се кандидатира за лице и един Юрталанов приятел, но той и бюлетини дори не си отпечата.

— Ти на мене не ми даде, чичо Тошо — обаждаше се някой млад мъж.

— Може, може — отвръщаше важно Юрталана. — Много хора, забравя се.

Имаше и такива, които получаваха втори път, но си мълчаха. Те въртяха между пръстите си тънката и гладка хартийка, взираха се в големите букви и сричаха.

— Ще пуснем, ще пуснем — обещаваха всички. — Наш човек, може ли.

Юрталана знаеше колко пари струват тези обещания още от миналите избори. Но сега той благодареше спокойно, избирането му беше сигурно.

През деня на изборите той раздаде останалите бюлетини, остави в секцията едно снопче и тръгна да си ходи, морен от няколкодневното обикаляне. Полегна в кухнята и като никога позадряма малко. След като се събуди, той изпуши четири-пет цигари лежешком, стана и излезе. Не го сдържаше — искаше да види дали гласуването е свършено. В кривата Тръндева улица, която извеждаше право към секцията, той срещна Бузата, разсилния.

— Имаш телеграма — похвали се той отдалече.

— Откъде? — изтръпна в уплаха Юрталана.

— На, виж си я сам.

Юрталана се разписа и скъса с разтреперани ръце огънатото и залепено листче. Отначало той не разбра нищо, но се взря по-внимателно и разчете разкривените букви:

„Батю зле Тръгни веднага Алекси“

Юрталана гледаше малкото листче като гръмнат и се мъчеше да си събере мислите, за да види какво трябва да прави. Той прочете още веднъж съобщението, прочете го внимателно, като че търсеше някакъв скрит смисъл в него, върна се бързо, бави се малко вкъщи и излезе.

— Отивам в града по работа! — подвикна той на жена си, която се мярна към дръвника с наръч съчки.

— Върви — рече тя на себе си, свикнала от млади години с тези внезапни решения. И дори се позачуди, защото той обикновено не й съобщаваше нито къде се губи, нито какво прави.

Но сега, види се, работата е била друга. Юрталана не се върна ден-два, не се върна пет дни, стана цяла седмица, а още го нямаше. Къде беше отишъл този човек и защо се бавеше? Да беше в града, ей го къде е, щеше да им се обади — толкова хора ходят всеки ден там. В понеделник Юрталанката отиде там хем да види какво е станало с него, хем да навести дъщеря си. В къщи остана само Севда. На обяд тя седна да яде самичка и изведнъж й стана страшно. Всичко в стаите й изглеждаше променено, като че влизаше след дълго отсъствие. И нещо като че я дебнеше, нещо лошо, спотаено в ъглите. „Къде се изгуби свекърът? — питаше се тя. — Защо няма писмо от Алекси? Защо и Стойко не се обажда поне с една пощенска картичка?… Божичко, как ще се замръкне в тази пуста къща!…“

Севда се канеше да вика майка си, но привечер свекървата се върна от града.

— Заминал при Стойка, и без да се обади! — сърдеше се тя. — Ума си изгубих, рекох си, дали не е станало нещо с Микини…

— Ами… защо е отишъл при Стойка ма, мамо?

— Знам ли го, текнало му е…

Севда се свлече на миндерчето — краката й се подкосиха, пред очите й се завъртяха жълти кръгове. Това внезапно заминаване, и то в деня на избора, бавенето му и мълчанието на Алекси и на Стойка не беше на добро, имаше нещо лошо… Страх и ужас сковаха сърцето й, стиснаха я за гърлото и я задушиха. „И Стойко, Боже мой, и той! — плачеше Севда. — Защо, ако е добре, не драсне само две думички — жив, здрав — и толкова!“ Остави я така да се топи… „Мъжки сърца, Боже! — хленчеше Севда. — Как не се досещат!“

В четвъртък дойде Тоню. Той беше прашен, омърлушен, небръснат, гледаше разсеяно и отбягваше да погледне двете жени право в очите. Особено се пазеше той от погледа на Севда. Защо идеше той по това никое време! И защо беше така отпаднал, гузен и небрежно облечен?

Тъщата го посрещна усмихната, но и нея я парна смътно и тревожно предчувствие.

— Как е Мика, децата добре ли са? — здрависа се тя.

— Харно са — отвърна той с половин уста.

— Ами Тошо върна ли се?

— Скоро ще се върне.

— И ти да не си ходил в Пловдив?

— Ходих.

— Кога си дойде?

— Днеска.

— Видяхте ли се там с дяда си?

— Видяхме се.

Севда следеше с примряло сърце и най-слабия трепет по лицето му.

— Ами Стойко как е? — загледа го пребледняла старата.

Тоню не отговори. Той извърна бавно главата си и загледа унесено. Севда скочи и го хвана за ръцете.

— Бате! — изплака тя. Очите й, широко закръглени, молеха за една утешителна думичка. — Моля ти се, бате! Кажи, как е Стойко?

Той я погледна, поклати леко глава и рече твърдо, отчетливо:

— Стойко… Бог да го прости!

Старата гледа една минута зетя си, сякаш не беше дочула добре, и изведнъж проумя всичко, опули се задъхана и дигна ръце. Тя се удари с всички сили по бедрата, изрева зловещо и падна като покосена на пода. Севда стоеше скована, обезумяла, задъхана, клатеше се като пияна и като че искаше да пристъпи, но не можеше. И изведнъж тя се вчепка за косата, люшна си главата назад и един страшен и ясен писък изкънтя в стаята и процепи тишината над спокойното село…