Георги Караславов
Снаха (14)

14

Няколко нощи Севда сънува убитото Астарово момче. Тя го виждаше по ризка и босо, така както й разправи Стойко, с жълтовосъчно личице, с коса разчорлена и сплъстена от съсирената кръв. И кой знае защо тя го виждаше с мека, черна коса, такава коса, каквато имаше майка му. Стойко каза, че детето било ударено в главата. Така веднъж удариха в главата момчето на батя й Динка, майчице, колко кръв изтече тогава!…

И дълго време Севда трепереше от страх и не можеше да погледне свекъра си в очите. Чак напролет, когато хората отново плъпнаха по полето и работата ги погълна, тя се поуспокои. За убитото момче мислеше много рядко, само когато работеха на двете ниви — при Еминаговото кайначе и до корията. Севда не смееше да се извърне натам, дето доскоро над дребните дъбаци и гъсти храсталаци стърчеше вековният, оплешивял и корубест великан. Страхуваше се, че ако се вгледа в оная посока, хората ще се усъмнят и ще се досетят.

Какво ще стане след това? Ще затворят свекъра й, ще го влечат със Стойка по съдилища и цялото село ще приказва против тях. Може имотът им да се разсипе. И тогава тя няма да се радва и да се гордее, че е Юрталанова снаха…

„Божичко! — мислеше си понякога Севда. — Защо Стойко ми разказа това!“

Лятото съвсем й отплесна мислите. То дойде с хиляди нови залисии, с тежка, непосилна работа, която като че никога няма да се свърши. Сега се връщаше от полето смазана от умора, заспиваше сладко и се събуждаше с натежали клепачи. Водеха постоянно надничари и тя трябваше да работи от всички най-много и най-пъргаво, за да им дава пример. Идеше им най-често Цървенакова Добра с дъщерите си.

— Няма да ги оставяш да се отягат! — наръчваше Юрталана на снаха си. — Те ще гледат тебе — ако ти работиш, както трябва, ще работят и те.

И Севда работеше до отмаляване, до замайване — често, като се изправеше за миг, пред очите й заиграваше разноцветна паяжина. Работеха с нея и надничарите, но понякога Кичка скръстваше ръце, гледаше я и току се изсмиваше зад гърба й:

— По-полека, како Севдо, ще си подминеш късметя!

Севда не знаеше какво да й отговори, поглеждаше я смутена и виновна, изоставаше назад и на края ги канеше да починат.

Веднъж, малко след беритбата на царевицата на гости им дойде зълва й с детето си. Тя дойде с голяма кожена чанта, каквито носеха учителките и жените от града, и тази чанта беше пълна с помади, червила, вазелин и разни моливчета.

— Тоню ми ги донесе от Пловдив — казваше тя, като че ли искаше да се оправдае за нещо.

— Ех, та нека ти ги е донесъл — гледаше ги с умиление Юрталанката. — Та сега му е времето, докато си млада…

Зълвата спеше до късно, закусваше сама в кухнята, мотаеше се из стаите и постоянно тършуваше.

— С това дете! — казваше старата. — Не може нито да се наспи, както трябва, нито да се наяде спокойно… — И тя се въртеше около нея, друсаше внучето си и всеки час я питаше гладна ли е…

Отвяха толкова царевица, Севда и Стойко се съсипаха да въртят тежката веялка, чак и съседите надойдоха да им помагат, само зълвата не излезе от къщи, не се показа на хармана. При сипването на царевицата Юрталана влезе в кухнята.

— Нека да дойде и Мика да помогне малко — заръча той на жена си.

Но тя му се сопна:

— Ба, малко й е на нея това дете, та още…

— А бе, рекох, ако се е затъжила за работа — оправдаваше се той, омекнал и кротък като никога.

— Тя се е отучила! — все така строго и троснато отвърна старата.

Севда събираше чували в килерчето и чу разправията между свекървата и стария. Тя беше напрашена, разчорлена, боса, но като винаги — стройна, хубава и здрава. „Отучила се! — процеди тя с тъпа дълбока болка. — И кога пък толкова бързо се отучи!“ Нека си стои в къщи, нека си гледа детето, никому не е потрябвала, но да се прави, че е забравила да работи, ето за кое Севда сви презрително устни.

Свекървата и зълвата често се събираха в гостната и дълго и тихо си приказваха. За какво си шушукаха толкова дълго? При тях понякога влизаше и Юрталана, закачаше детето, гъделичкаше го и се смееше високо и от сърце. Севда чуваше този смях и се чудеше — този инак строг, стиснат и нервен човек постоянно правеше сметки и само рядко, много рядко се усмихваше…

— Леля Мария и мама много си шушукат нещо — подхвърли Севда на Стойко.

— Дошла е пак за пари — отвърна безучастно Стойко.

— Гледам, и тетя пресреща…

— Нали той ще ги дава.

— Че ако ги дава, да ги дава открито, никой не е господар на кесията му! — рече със скрита болка Севда.

— Ех, нали знаеш, скришното е по-сладко! — процеди Стойко и този път тя разбра, че и той се косеше в себе си.

В неделя Севда излезе на хармана да поочука изостаналите слънчогледови пити, изсъхнали и сбръчкани, затрупани някъде в прахоляците под навесчето на старата плевня. Тя пееше тихичко, толкова тихичко, че човек мъчно би я чул и от десетина разкрача, но се беше унесла в песента си и не усети кога зълва й се изправи зад нея.

Севда се извърна, плесна с ръце, пое детето и започна да го друса и да му дума нежно и галено:

— Ох, на вуйна юнака, ох, на вуйна кротака, ох, колко ми е той хубав и умен!…

— Хайде! Хайде! — подхвърли уж случайно и шеговито зълвата. — Време е баба Юрталанка да си хване още един внук.

Севда пламна, люта болка я плисна в гърдите и я задави.

— Като рече Бог — смънка тя, като продължаваше да друса детето.

— Тук е село — натърти наставнически зълвата. — Каква е тази градска мода — да не искате деца!… Нали ще трябват помагачи…

— То… докато да станат помагачи!… — проломоти Севда, смазана от мъка.

— Ех, ще растат и ще порастат… Рано ако го родиш, рано и ще го отгледаш…

— То си е така… — рече през плач Севда, а в ума си допълни: „Но когато е до волята на човека…“

Тя разбра — зълва й не идеше при нея случайно и неслучайно подхвана този разговор за децата… Пратена е от свекървата — види се, и за това са си приказвали. А свекървата е говорила със свекъра.

„Много чаках! Много чаках аз! — започна да се укорява Севда. — Трябваше да кажа на мама, да й се оплача, тя е по-стара, по ги разбира тези работи, белким ми помогнеше с нещо… А ето че дочаках да ми го кажат в очите, че и аз като гражданките…“

Тя се прибра в къщи бледа и замислена. Този ден беше наумила да не ходи на гости у майкини си, но не я сдържа. И като се повъртя насам-натам, попита свекърва си и защапа с везаните чехли към реката.

— Е-хе! — утеши я майка й. — Та за това ли си се закахърила. Четири години Кундураджийкина Начовица нямаше ни дете, ни коте, че сетне като взеха да се тръшкат — всяка година и все момчета… Боже, Боже, викаше тя, какво ще ги правя толкова мъжкарлаци, нали на всичките трябва и дарове, и къщи да се дават… Ами Гидиева Дона?… Тя пък осем години нямаше дете. Па и на нея даде Господ, хе, коскоджамити мъж е станал вече… И само те да са! Не ща да се косиш за такива работи… Ето, може да повикам и баба ти Петра Саралийката, тя отбира от такива работи, та да ти направи някоя разтривка…

През следната неделя дойде и баба Петра Саралийката. Тя беше едра като мечка, грозна и здрава, с големи изпъкнали очи, с рунтави вежди и с мустачки, които, ако речеше, можеше и да засуче.

Саралийката и Севда се отделиха в гостната стая и там старата знахарка така започна да пита и разпитва, че на младата жена се доплака от срам.

— Какво, мари! — хокаше я бабата. — Не си момиче, та ми се извиваш така.

— Ще може ли? — попита Севда глухо и с надежда в очите.

— Ти ли? — гледаше я с нечист поглед Саралийката и клатеше широко глава. — Ти такъв юнак ще родиш, че още на другия ден ще вземе да се кара на тейка си… Само разтривчици ще трябват, невясто… повечко разтривчици…

И се заредиха тежки и мъчителни празници. Севда ходеше у майкини си кога сама, кога със Стойка и там баба Петра я натискаше на стомаха до задушаване, мачкаше я като тесто и приказваше думи, които падаха върху лицето й като помия… У Казълбашеви старата знахарка шеташе вече като в своя къща, обядваше и вечеряше там, чупеше големи комати хляб за внучетата си, просеше си сланина и сирене, задигаше вълна и памук, прибираше всички парцали, които й попадаха подръка. Казълбашевите снахи я гледаха злобно, мъжете й се заканваха, дори старият веднъж подхвърли сдържано:

— Нека да й видим добрината, па тогава ще й платим каквото трябва…

— Хайде, хайде! — сряза го Казълбашката. — То голямо чудо станало… За тези работи така се плаща…

А Севда ходеше като премазана, слабините я боляха, при всяко друсане, при всяко извиване стомахът я мъчеше като разранен. Но тя вярваше и чакаше. Вслушваше се в дъха си, броеше ударите на сърцето си, пърхаше от радост при всяко прилошаване, молеше се:

— Божичко милостиви, помогни ми!

Така, отмаляла от надежди и щастливи тревоги, тя изброи студените зимни дни. Не й помогнаха разтривките на баба Саралийка и в ума й бяха заседнали само мръсните и безпътни приказки на старата знахарка. После заплетената къщна работа преди Великден я омота, а почнаха да ходят и на полето, раззеленяло, избуяло, натежало от плодородие, което чакаше неуморната човешка ръка… Но и през тия дни на непосилен денонощен труд Казълбашката не се спираше. Тя обикаляше прочути баячки, търсеше стари и опитни билкари, вареше постоянно корени, треви и кори, наливаше с горчиви и противни церове шише след шише. Тези шишета Севда принасяше у дома си, пиеше скришом, мръщеше се и чакаше.