Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 54 гласа)

10

Всички в селото вече приказваха за Севда и за Стойка. Това, че заедно бяха ходили на манастира и че Стойко и посред бял ден си отскачаше на гости като годеник, се тълкуваше от жените по вратници, на гости, в църквата, по кръщенки и гощавки, разправяше се от мъжете из кръчми и кафенета.

Но хората знаеха характера на Юрталана и поради туй малцина вярваха, че сватбата ще стане. И още отсега съжаляваха и Илия Казълбашев, и хубавата му дъщеря.

— Дрънкайте си вие каквото си щете, опечена работа е тая — казваше Куцото. — Да видим само кога ще хванем бай Тодора, та да му ударим едно пиене…

— Щом ще е от Юрталана, на гърлата ни ще остане! — подметна Делчо Сертлиев, на когото никой не се сърдеше.

— А бе то, ако стане тази работа, пиенето ще излезе от Казълбаша, макар и да е сиромах човекът — обади се Христо Усталъчето.

— Защо да не стане? — разгорещи се престорено Куцото. — Аз ви казвам, че всичко вече е в кърпа вързано.

— От кого го знаеш? От Юрталана ли? — изгледа го подигравателно Христо и смигна многозначително. Хората се усмихнаха сдържано, защото знаеха, че за такива работи Юрталана никому не разправяше.

— От Юрталана! — отсече Куцото.

— Слушай, Гане! — извика повелително Делчо и всички в кръчмарницата наостриха уши. — Ти на Юрталановата кола не се качвай: той тръгва за Пловдив, а отива в Хасково…

— Де не приказвай така за човека! — сопна му се приятелски Куцото. — Дал вече дума, пък той плюе ли веднъж, не лиже…

А никому никаква дума не беше дал още Юрталана. И ако някога се изтърваваше да каже нещо за Стойковата женитба, казваше го само пред жена си. А Юрталанката се страхуваше от него и никъде не смееше да продума нито думица. Напразно Казълбашката обикаляше всеки празник Юрталановите роднини в черквата, вреше се и се мъчеше да научи от тях какво мислят да правят и готвят ли се вече за годеж. Тя изпрати и двамина сватовници — само да изпитат отдалече, да разберат какво мисли Юрталана и какво крои, но без той да се досети за това. Но и те нищо не откопчиха от него.

— Севде! — спираше Казълбашката дъщеря си, след като изпратеше Стойка. — Не ти ли каза сега нищо, а?

— Какво да ми каже, мамо?

— Ами… все такова гостенско ли ще ни прави?

— Ами какво, мамо? — правеше се Севда, че не я разбира, но и нейното сърце беше свито.

— Ами като годеник да ни дойде… много стана вече, ей на, цялото село приказва…

— Нищо не ми е казвал, мамо — отвръщаше Севда тихо и тъжно.

— А ти не си ли му подметнала?

— Не съм… Пък и как да му подметна, когато той…

— Подкачи го… тъй… не направо… виж, да му найдеш сгодата…

— Как да го подкача мари, мамо?… Нали постоянно ми разправя, че ще ме вземе…

— Знам, че той ти казва, ама дали тейко му казва, това виж ти…

— Стойко ми разправя, че каквото каже той, това ще бъде — майка му и баща му нямало да му се месят…

— Ох, то младите все така разправят, ама като ги натиснат в къщи, отричат се и забравят.

— Стойко няма да ме остави! — думаше уверено Севда.

Тежка грижа беше за Казълбашеви тази открита любов между дъщеря им и сина на Юрталана. Хората приказваха, пущаха си какви не измислици и чакаха. Дори Казълбашевите роднини завиждаха и уверяваха, че Юрталана няма да вземе снаха без зестра. А Стойко си идваше на гости всяка вечер, стоеше до някое време, приказваше за какви не работи. Само за годеж и сватба приказка не отваряше. Старата му се усмихваше любезно, угаждаше му, готвеше му вечери, една от друга по-хубави и по-изобилни. „Хванахме се на хорото и да не ни се играе, ще скачаме!“ — казваше си тя, стопена от мъка и страхове. И дните си се нижеха така, по-мъчителни и по-безнадеждни. Сума Севдини акранки и дружки се сгодиха, едни се задомиха, други се готвеха за сватби. Какво щеше да стане, ако Юрталановите се отметнеха?

Казълбашката виждаше как и старият се мъчи и сумти все по-недоволен, та реши сама да издебне случая и да каже на Стойка. Не е нито срамота, нито грехота. Което трябва да стане, да си стане с време. И неочаквано за всички една вечер Стойко обади:

— В неделя ще правим годеж.

Цъфна Севда, отдъхнаха си старите, засмяха се в къщи, целият дом светна и се развесели. Но Казълбашката все още не вярваше на стария Юрталан. Скрит и користен човек беше той — можеше и да дойде в неделя, а можеше и да не дойде. И на другата вечер старата посрещна Стойка и уж невинно и случайно го запита:

— Готви ли се сватята, а?

— Готви се — ухили се Стойко. — Тетю й остави пари и прати писъмце на зетя и сестрата да дойдат и те, ако могат.

— Ами трябва да дойдат, може ли да не дойдат — задави се от радостно вълнение старата. — На такъв ден ако не дойдат, ами кога…

И Казълбашката пак заръча да не приказват за годежа. Тя искаше да види работата свършена и чак тогава.

В събота срещу неделя годежарите дойдоха.

Посрещнаха ги така, както такива драги гости можеха да бъдат посрещнати. Юрталана вървеше със зетя си и личеше, че се гордее с него. Зетят беше млад и приличен мъж с граждански дрехи, беше гладко избръснат и причесан, много приказлив и общителен. На всички той раздаде подаръци, сприятели се с децата, обеща да им донесе още по един голям шоколад и дълго след това те разправяха за него и питаха кога ще им дойде на гости. И жена му се беше попременила. Тя беше с отрязана и накъдрена коса, с хубава рокля, с тънки копринени чорапи и обуща с високи токове.

Старата Казълбашка не се засрами. Имаше изобилни и сладки ястия, виното беше отлежало и вкусно — вино от свое лозе — и ракията беше силна и бистра — ракия от свои джибри печена. Юрталана знаеше, че тези приготовления и тези разноски са правени само заради него, и поради това той беше много весел, доволен и като никога — шеговит и приказлив.

А и Казълбашката се чудеше как да му угоди и да покаже пред всички колко го тачи.

— Севде! — следеше тя дъщеря си на всяка стъпка. — Виж там, сипи на сватанака Тошо още… Хем, свате, да не останеш гладен!… Вземи си от пилето, много му е крехко месото, есенче е…

На него слагаха най-напред, най-напред му сипваха от всички ястия — като се почне от супата, от яхнията, от пилето… Пред него сложиха тепсията с най-добре изпечената баница, най-дълбокия съд с най-мазното кисело мляко, най-пълната чиния със сутляш от овче мляко. Накрай поднесоха котмач и пак най-големия и най-пълния съд сложиха пред него. Каквото и да е ял човек, колкото и да е ял, от котмача той не може да се откаже, стига да се кусне веднъж от него. А какъв котмач беше сварила Казълбашката — ще го помнят всички годежари, докато са живи.

След това започнаха приготовленията за сватбата. Юрталана каза, че няма да я протакат много, но горе-долу след колко време щеше да стане, не знаеха. Казълбашката стягаше даровете и дрехите на Севда. Снахите тъчеха денонощно кърпи и ризи. Синовете пренасяха пясък от реката и запълваха двора. А Казълбаша постоянно пресмяташе колко овце да продадат и по колко да ги продадат, за да посрещнат разходите по сватбата. Нямаше овце за отделяне, че му беше голямо семейството, а с тях го крепеше кое за ядене, кое за носене, кое за къщни разноски, но и сватбата трябваше да направят като за пред хората. И както да кроеше, както и да пресмяташе, все излизаше, че ще трябва да похарчи към петнадесетина хиляди лева. И да беше само мъжко знаене — лесно. Но тук командуваше и старата, а за тая сватба тя беше пощуряла. И когато той започваше да я убеждава, че не е потребно да правят чак толкова големи, разходи и че от момина страна посрещането не е толкова важно, тя само отсичаше:

— Не може. На големи сватове — голяма бъклица.

— Ето на! — гледаше той умолително. — Виното и ракията, дето ни останаха, ще стигнат за сватбата, защо да купуваме още?

— Една дъщеря женя аз! — отвръщаше тя късо и заповеднически.

— И като е една, та да се съсипем ли? — сърдеше се той.

— Така! Ако питаме тебе, ще оставим всичко, та Севдето сетне да се пука от срам пред ония хора.

— Защо да се пука? — мигаше той.

— Че какво ще рече сватанакът Тошо — продължаваше остро и наставнически тя, — ако посрещнем гостите му с едно шише ракия, а?… Ами нали и ние имаме роднини, нали и на нас ще ни дойдат гости?… Да ги изпъдим според тебе, а?

— Прави каквото знаеш! — объркваше се старият и се запиляваше навън.

Една вечер те пак се разправяха в кухнята за сватбата и за разноските по нея и тъй си останаха смутени и объркани, като видяха Севда да води свекъра си.

— Прощавайте, дойдох така… — взе да се оправдава Юрталана за ненадейното си гостуване, но старата тутакси го прекъсна:

— Хубава, работа, свато! — любезно, престорено обидена рече тя. — Че нашата къща е като твоя къща, ще идваш, когато ти се поще и когато минаваш оттук… Че все покана ли ще чакаш… като чужд човек… Скришно от тебе нямаме ки…

— Дойдох за сватбата — подхвана поласкан Юрталана. — Да решим кога да я направим, да се свърши и това…

— Да решим, свато, да решим — заклати глава старата.

— Аз съм си наумил нещо, ама реших да попитам и вас.

— Каквото решиш ти, свато.

— Аз викам, ако има живот и здраве, да я направим по-другата неделя.

— Ами да я направим, свато — повтори като ехо старата.

— И да я направим икономически, защо да пръскаме пари — изгледа ги изпитателно Юрталана.

— Така, свато, така — обади се ободрен и Казълбаша. И се обърна тържествуващ към жена си: — Видиш ли ма? Разправях ли ти аз!

— Ще идем в града — продължи Юрталана, — ще ги венчеем там, и толкова. Ние — назад, а те ще се качат на трена и ще заминат за София… Да се поразходят… да видят свят…

— Хубаво, хубаво, свато! — заклати глава старата. — Много хубаво си го намислил!