Георги Караславов
Снаха (4)

4

Над земята се сипеше вече жегата на ясния летен ден, заливаше изпомачканите стърнища и редките угари и угасваше в посърналата зеленина на царевичните полета. Тук-там режеха върши и над оголените мамули, налени със зърно и разкривени над дълбоките каръци, се мяркаха бели кърпи, блясваха сърпове, прозвучаваха откъслечни песни, монотонни и жални.

Утъпканият край пътищата чернозем беше се напукал, земята като че ли искаше да си поеме дъх, премаляла от страшните горещини, зажадняла за влага и дъжд. Над хълмовете се сплитаха първите огненосветли жички на ранната мараня и нивите падаха и се губеха, оплетени под безкрайна и неуловима мрежа, просната от синкавите върхове на Стара планина до моравите очертания на Родопите.

По кривите междуселски пътища скърцаха коли, натоварени със снопи. Тези снопи бяха от най-далечните ниви, тях пренасяха най-после. На места Юрталана кимаше на ранобудните стопани, на места махаше високо с ръка:

— Добра среща! Добра среща!

Ако се случеше някой по-близък, дето му беше по сърце, той го спираше за малко, подаваше му кутията с цигарите и кимаше с глава към натоварената кола:

— Тежи ли? Тежи ли?

— Средна хубост.

Уморен, изпотен, той се дотътри до Еминаговото кайначе и се тръшна в сянката на самотната шипка. Някога — той го помни — това кайначе беше голям бистър извор. Беше каптирано и оградено с тежки дялани камъни от някой си Емин ага. Никой вече не помнеше този благороден турчин — отдавна, още по Сръбско-българската война през 1885 година, бяха се изселили всички околни турци, — но името на този незнаен благодетел остана свързано с извора и с целия тъдявашен кър. Само че през Европейската война кайначето беше съсипано — една нощ кметът задигна камъните и сега то сълзеше като мътно, гуреливо око. Две-три жаби се гуркаха в зеленясалите му води, по плиткото дъно шаваха мъмарици, червейчета, водни буболечки.

Юрталана се наведе намръщи се, но пи. Нямаше нито канче, нито кратунка, всичко крадяха и изпочупваха проклетите му хора. Той се изправи, проломоти една тежка псувня и пое към нивата си, която започваше от Орловия дъб и се извиваше надолу чак до Змиин дол.

Ето, от тази царевица той чакаше най-много тази година. Тя беше засята малко по-късничко от другите, по на влага ли се улучи, времето ли беше такова, не можеше да се разбере, ала стана една царевица за чудо. Вършите й още не бяха за рязане, можеха да почакат до една седмина. Аслъ тъкмо докато да пренесат фия.

Юрталана отдавна не беше минавал насам, та не беше видял с очите си, че царевицата му е избуяла така и е завързала такова едро, здраво зърно. Гледаше я той и му ставаше леко, и гърдите му се издуваха, и дишането му беше дълбоко и сладко. Двадесет и два декара — цяло поле. Очите му не се откъсваха от високата стена на плодоносните стърци; от радост не сещаше страшната горещина, не бършеше потта, която се стичаше по челото му и по дълбоките странични бръчки стигаше до очите, смъдеше го и замрежваше погледа му. Той мигаше само и в ума му се премятаха купове мамули, претъпкани коли, проснатото на хармана зърно, капладисани чували и топчета новички, още непипани банкноти. „Да има… да има… — пресмяташе той, като бършеше чело — да има най-малко пет хиляди килограма.“ Няма да продава царевицата, ще я държи чак до напролет, да поскъпне, че тогава. Ще я продаде на цена, та да й види сладостта. Ама колкото и да мине, каквато цена и да му дават, все едно двайсет и пет хиляди лева ще вземе…

Юрталана навлезе навътре. Гъста шума беше се сплела над каръците, едри мамули, обвесили ръждивокафяви ресни, се кръстосваха на всички страни и го тупаха по краката, по слабините и по кръста.

— Дее, по-полека! — гълчеше ги той галено. — Дайте път да мина.

Ето, замисля се той, спомня си как я купи тази нива и се усмихна. Късмет. Насила му я тикнаха в ръцете, дето има една приказка. Дотогава това място минаваше за слабоватичко. Току-що беше се върнал от войната, за ниви и за имот още не му се мислеше. Като всички фронтоваци и той не можеше още да се нарадва, че след тригодишни мъки и сражения е запазил душата си. Ала не щеш ли, изтърси се един ден при него Иванчо Поптодоров, на стария поп Тодора най-малкият син — продавал си дела, щял да се мести в града. Купил си там имотец, а не му достигали парите. Юрталана му даде двайсет хиляди лева — като на шега. И взе гидицкото му момче, та склони. Какви години бяха тогава — плати я наведнъж, току-речи, с две коли пшеница. Преди години, още до Балканската война, Поптодоровите бяха я работили тази нива, но я бяха изоставили и се обърна тя на целина, безплодна и загубена целина.

Като я купи, Юрталана се запретна, та я изора дълбоко, сетне събра миджии, откараха трийсетина коли тор, разхвърлиха го навсякъде, изядоха една овца на шиш и се разотидоха. Впрегна пак Юрталана воловете и я изора втори път, но сега по-плитко. Засея я с пшеница и стана една пшеница — злато. Но не свърши с това. Още щом я ожъна, спазари се с Райко Мурджев, най-големия овчар в селото, да откара стадото си на егрек срещу две коли фиева слама. Въртя Райко овцете си няколко месеца из подметнатото стърнище, съвзе се тая нива, че като рече — ти сей, пък аз ще ти раждам! — та го не излъга ни една година.

Юрталана слезе надолу, зачервен от задуха и вълнение, намести се на стръмния синор под чадърестата круша и се вгледа зад Змиин дол към корията. От срещния гол бряг до ниската дъбова горичка всичко беше засято с царевица. Белезникавите цветове на високите стръци заливаха това зелено море като някаква нежна, пухкава пяна. По-сугарните царевици се отделяха и опитното око ясно можеше да различи тънките линии на техните синори. Юрталана гледаше упорито натам и очертаваше с поглед границите на най-младата царевица. Това е неговата царевица, той и там има нива, останала от баща му. Делиха я с брат си — тъмнозеленото петно отдясно е неговият дял.

„Ще намина да видя и нея! — хрумна му изведнъж. — Не е много далече, а друг път надали ще мога да отскоча натам.“

Юрталана пое надолу и потъна като в някакво бездънно море. Беше тихо, спокойно, задушно, отникъде не се чуваше нито звук, нито шум, отникъде не идеше дори сянка от полъх. Само от време на време, когато минаваше през тревясалите синори, в краката му се стрелкаше пъргав гущер. В такова време, сред такова място, сам, далеч от хорските погледи, Юрталана беше като у дома си. Той минаваше от нива на нива и по троскота и каръците, по гъстотата на стръците можеше да познае какъв е стопанинът — работлив или мързелив, нехаен или пресметлив. Но той знаеше всяка стъпка от този кър, нали из тези ниви, сред тези кории беше израснал!

— Аа, бай Стойо — мислеше гласно Юрталана, като се поспираше на един синор, — не си натискал ралото, не си!

На друго място той прехапваше устни и гледаше завистливо:

— Я го виж ти Пъшин Гого — ще яде качамак!

Пред една малка нива той се спря слисан и дълго стоя, заковал алчен и ревнив поглед.

— Ето това е стока — рече само той и тръгна пак полекичка.

Юрталана нагази в ниска, пожълтяла царевица.

— Тази е на Диня Дръндавелов — обходи я той с ястребов поглед. — Не си натискал ралото, Диньо! — закани се той, като че ли стопанинът беше пред него. — Не пълнят хамбарите тези вретена!

Юрталана спря пред синора на своята нива, свали си гуглата, избърса бавно и внимателно потта от лицето си и въздъхна радостно. Царевицата се отделяше от всички други царевици — буйна, натежала от дълги едри мамули като бухалки.

— И на царевиците съм пръв! — отпусна се той грохнал от задухата и дългия път. — Харно направих, че наминах да я видя.

Наистина, съседите я хвалеха, но на тях той не хващаше твърде вяра. Такива са хората — чуждото им изглежда по-хубаво. Само едно — беше много сугарна. Допадна й един хубав дъжд, когато другите царевици бяха спекли вече зърното. И отпра още по-дълги листа, като че ли за втори път се засили да расте.

Юрталана се вгледа в един висок стрък и пламна:

— Кършили са за печене!

Но не беше само един стрък — мамулите бяха окършени наред и все край синора.

— Някой нехранимайко е мърсувал, ама де да видим! — закани се той. — Ще падне някой в клопката, та ще го питам сетне откъде изгрява слънцето.

Стъпките извиваха навътре. Крадецът беше обходил целия долен край и навсякъде беше направил поразия. Разбелвал мамулите на стърка и което зърно не му харесало, тъй си ги и оставял.

— А, ще викам комисия — реши Юрталана, позеленял от гняв. — Вълча работа — едно изял, сто съсипал…

Той се запъти към голямата круша по средата хем да си поседне на сянка, хем да види дали няма узрели круши. И както си вървеше, замислен и ядосан за голямата пакост, тъй си и остана прикован на място: счуха му се стъпки откъм крушата, долови някакъв шум, като че ли някой разгръщаше широките зелени листа.

— Някое добиче! — повдигна се на пръсти Юрталана и се вгледа.

Нямаше нищо, всичко се спотаи пак, само далече някъде по пътя тракаше монотонно натоварена кела.

През горещите летни дни много дръгливи овчарски кучета търсеха прохлада и спасение от мухите в кръстците из високите стърнища и под сенчестите дървета из царевиците. Някои крави бягаха от чердата и също пакостяха по къра. Из царевиците често скитаха и магарета, които най-напред си чоплеха невинно край синорите и след това хитро и бързо хлътваха в царевицата. Но те обикновено спираха под някоя сянка и белеха лениво листата на мамулите.

— Куче трябва да беше — реши Юрталана. Кучетата изчезваха така бързо, без шум и без следа.

Но откъм крушата пак се счуха стъпки и листата пак прошумоляха.

— Добиче е! — отсече Юрталана.

Каквото и да е, той ще го залови, ще го отведе в общината, ще го предаде там и ще иска оценка на загубите. В такива случаи плаща онзи, който падне в клопката. Само трябваше да пристъпя предпазливо, за да го издебне. Ако е крава — кравите са много плашливи животни, — ще вирне рога, ще изфучи — и иди я гони. Но където и да иде, Юрталана няма да я остави. Ако е магаре, лесно ще се нареди. Хем бързо ще го хване, хем няма да бие пеша чак до селото…

Между сплетените широки листи се мярна пъстра риза. Лицето не се виждаше, защото крадецът беше, извърнат гърбом. Той беше разбелил един мамул и сега се мъчеше да го откъсне. Превиваше го горе, за да бъде без дълга дръжка, но, види се, работата не беше лека, защото пъшкаше от време на време. Юрталана прекрачи бавно два реда и се наведе в дълбокия карък. Виждаха се боси крачета и опърпани крачолчета на избелели памучни потурки. Две ръчички пипаха чевръсто. Момче! Кое ли ще да е? Да е свое, роднинско? Не, не! Между високите стръци се показа една суха глава с четинеста козина. Не се виждаше хубаво през гъстите липи, по на два-три пъти, когато то се мярна в отвора между двата реда. Юрталана можа да го зърне в лицето. Не беше ратайче-другоселче, но трябва да беше от долния край на селото, Юрталана не познаваше тамошните деца, но те все бяха му се мяркали из улиците, по хора и сватби. Юрталана прекрачи още един ред, свит като котка, но момчето долови тези леки стъпки, отпусна ръце, разгледа се и се вслуша. И двамата бяха наострени, потънали в дълбоката тишина на задушната лятна пладня, през която нямаше никакъв полъх и дори листата на дърветата бяха заковани. Стопанинът следеше жертвата си, дишаше сдържано, но дълбоко и кръвта биеше в слепите му очи. Трябваше да се бърза, защото малкият крадец можеше да го види и да хукне. Да знаеше барем от кои е, Юрталана ще го намери и в селото. Пък по-нататък комисията ще види какви поразии е направил. Но не го познаваше. По едно време момчето пак се изправи и пак се ослуша. Ала този път не разбра откъде го дебнат, защото се извърна към корията. Беше тихо, спокойно и нетърпимо горещо. Долитаха само откъслечни скърцания от натоварена кола. Понякога и те заглъхваха. Така спираха колите, когато се разместяха снопите или когато се счупеше нещо.

Голямата руса глава се наведе пак и ръчичките зацепиха върховете на зелените мамули. „Ах, разбойник! — гледаше го Юрталана и кипеше, от яд. — Как ми съсипва стоката!“ Не можеше да трае повече, да се бави и да гледа тези поразии. Той направи клечешком две стъпки, вплете се в една тиквена властуна и падна в каръка. Момчето скочи като ужилено, огледа се като заек, видя го и хукна към корията.

— Стой! — извика повелително Юрталана и се хвърли след него.

По слабините го чукаха едрите мамули, по лицето го шибаха метлестите цветове и широките остри листа. Той кривеше и чупеше стръци, спъваше се и се блъскаше от редица в редица. А момчето се провираше отдолу като лалугер, ситнеше с босите си крачета и вземаше все по-голяма и по-голяма преднина. На гърба му се премяташе широка сива торба с набраните мамули. Ей с тази торба през рамо и с тези мамули на гърдите ще го прекарат през селото, а отпред ще бие барабанът. Ще се сипне цялото село, та да го види за приказ и пример. Дете ли било? Че какво, като е дете! Нека и старите да се поучат от него. Де що има хайдути-харсъзи, да се свият в черупките, си. Ще видят кой е Юрталана и какво може да направи той. Ще го спипа, както и да тича и където и да иде. В миша дупка да се скрие, и оттам ще го измъкне.

Но момчето наближаваше корията. Ако се шмугне вътре, мъчно би го хванал. То ще се провира като гущер през храсталаците, ще се тули зад драките, най-сетне, когато му дойде сгода, ще се свие някъде и ще се спотайва като яребица. Ето на, тича като вихрушка, остава му още малко и да се гмурне в корията.

— Стой! — закани се пак Юрталана и гласът му, свиреп и страшен, като че ли още повече подплаши пръхналото момче. „Да му се не види макар! — косеше се Юрталана. — Одеве тропаше кола по пътя, а още никаква я няма… Сега да го претече някой оттам, ще го хвана!…“ По това време полето осиротяваше, хората изведнъж го изоставяха като чумаво и потъваха в селото — из харманите и по дворищата. Едни вършееха с дикани, други бяха довършали и почистваха харманите, трети още свличаха снопи от далечните ниви и чакаха вършачката. Воловари, пъдари и случайни работници по къра се прибираха по това време на сянка край кладенци и извори. Кой беше луд да ходи сега из корията или да се шляе из запаления път?

Разгърден и задъхан, разчорлен и прашен, Юрталана се хвърляше като луд из високата царевица. Пред очите му играеха само зелените върши на корията и голямата руса глава на малкия беглец. Той не гледаше вече къде стъпя, не пазеше крехките стръци, не разгръщаше с ръце широките островърхи листа, които го перкаха по лицето. И ето, момчето изостава, ще го настигне до пътя. Но на едно място Юрталана сплете крака, изви се и грохна по лице в дълбокия карък. „Ще го пребия!“ — побесня той и се хвърли пак напред. В този див, нечовешки скок ръката му докопа някакъв ръбат камък. Момчето пак беше взело преднина, а до корията оставаха още тридесетина разкрача.

— Стой! — ревна Юрталана и замахна с камъка.

Момчето се похлупи по очи и че мръдна. Торбата с мамулите се преметна и тупна пред главата му. Дясната му ръка беше превита, дланта опираше на челото до веждата, сякаш то още се мъчеше да се запази от някакъв удар. Лявата му ръка беше протегната напред, в стиската си беше сграбчило малко пръст.

Юрталана връхлетя върху него. „Знаем ги ние тези гяволии — ухили се злорадо той. — Сега пък ще се преструва!“ Имаше ги и такива хитри и корави деца — плачеха, та се късаха, без да си ги докоснал, правеха се на смазани от бой, без да си ги ударил, ритаха и пищяха, ако някой се опиташе да ги дигне, пъхаха пръст в носа си и цапваха лицето си с кръв, молеха се да ги пуснат и се кълняха в майчиното си мляко, че никога вече няма да помислят за лудории и пакости. И този хайдутин, и той се прави на пребит и нито пъшка, нито диша, като че ли е в безсъзнание. Мисли си, че така ще се отърве само с някое мъмрене. На село ще върви, на село. Да го видят всички — за приказ и за пример.

Юрталана го хвана за мишницата и го дръпна грубо:

— Ставай!

Но ръката на момчето беше отпусната, дланта висеше като претрощена. Пъстрата извехтяла ризка беше набрана към раменете, избелелите потурки бяха залепнали отзад, напуканите петички и ощавените почернели стъпала бяха изранени. То лежеше неподвижно и по тялото му не трепкаше нито едно мускулче. „Да се е спънало и да се е ударило лошо при падането? — погледна го озадачено Юрталана. — Къде ще се удари в тази рохка пръст!… Да е в безсъзнание? Да не съм го ударил аз с камъка?“ Смътен, смразяващ страх рязна сърцето му. „Играе си с мене!“ — окуражи се той, измери го от главата до краката и се наведе, та го хвана за ръката и крака.

— Ставай, разбойнико, да те науча аз как се бере чужда царевица! — кресна строго Юрталана и го обърна.

Голямата руса глава с четинестата коса се отметна настрани като откъсната. В левия ъгъл на устицата беше протекла слюнка и се беше полепила пръст. Очичките му бяха полуотворени, големи ръждиви клепачи падаха върху тях и като че ли искаха да прикрият студения стъклен блясък на зениците. Юрталана отмаля и изстина, тръпки на ужас и страх пропълзяха от краката му, преминаха по гърба и изцедиха на челото му ситни капчици студена, мъчителна пот.

— Ей, момче! — опули се той и раздърпа увисналата ръка. — Стани де, не си играй!… Чуваш ли! Стани — нищо няма да ти сторя! — И като го прихвана внимателно, дигна го на ръце и го сложи в скута си. Момчето беше плещесто, набито — тежеше.

— Стани де, стани! — викаше той, задушен от вълнение, като го шляпаше лекичко по бузата. — Хайде!… Виж ме! Аз съм, чичо ти Тодор… Хайде, прибери си торбичката, ще ти дам царевица, колкото си искаш…

Момчето като че ли се помръдна. Юрталана хлъцна обнадежден. Но то се изпъна само, прозя се едва забележимо и се отпусна.

Свърши.

Юрталана го гледаше втрещен, мигаше и му се струваше, че сънува страшен, мъчителен сън. Такива сънища често му се явяваха, когато беше малък. И колкото по-мъчителни и страшни бяха те, толкова по-облекчено въздъхваше той, след като се събудеше. Не беше ли това такъв ужасен сън?

Лицето на детето бледнееше бързо, кожата като че се изпъваше по заострените скулички, очичките му съвсем изстинаха и се изцъклиха като на отровена риба. Дори нослето му изтъня и се заостри, както се изостряха носовете на всички мъртъвци, които Юрталана беше видял през живота си. Замаян, поразен, обезсилен, останал без мисъл и без воля, той положи мъртвото дете в дълбокия карък, като че ли щеше да го заравя, и коленичи до него. Очите му, закръглени и неподвижни, се забучиха и едно от копчетата на пъстрата ризка, която беше залепнала на малките гърдички. Това копче беше ясносиньо, заострено старовремско копче. Юрталана си спомни — някога, когато беше малък, и той имаше такива копчета на ризката си. Като сега я вижда тази ризка — и тя беше такава пъстра, тясна с присоска от кръста надолу. Ши я майка му, тя избра и сините копчета. Тогава те бяха на мода и той много им се радва. После тези кончета се изгубиха. Колко ли години има оттогава? И на колко ли ризи е минавало това копче? Най-напред го е носил дядо му, сетне баща му, сетне… Кой е баща му?

Юрталана разтърка челото си и се посъвзе като след ненадеен и тежък удар. Струваше му се, че всичко би се наредило някак по-лесно и по-добре, ако знаеше на кого е това момче. И по лицето не можеше да го познае. Кой имаше такава гъста остра коса? И каква едра глава с широко, ниско чело? Скулите, очите и брадата? Виждал е такива скули, такива очи и такава брада. Само не може да си спомни къде ги е виждал. Мозъкът му е размътен, мислите му са разпръснати, той още не може да се опомни.

Тропотът на натоварената кола го свести. Той се загледа уплашен и се дигна предпазливо. На завоя на корията наистина пълзяха две коли, натоварени със снопи.

— Ще ме видят! — ужаси се Юрталана и хукна приведен към крушата. Но се закова на мястото си и едни миг стоя така, замислен и колеблив. Там, на тридесетина разкрача от пътя, остана убитото момче. То лежи в каръка и може някой от хората да погледне случайно между двете редици и да го види.

„Лошо е, ако го намерят в моята нива! — досети се Юрталана и се върна назад. — Ще пипнат най-напред мене и ще започнат разпити, огледи, следствия, съдилища, мъчения, глоби — съсипия. Иди им разправяй как е станало, оправдавай се, ако си нямаш работа. Трябва да го махна!“ — пристъпи твърдо към трупчето той, грабна го на ръце и все така приведен, хукна назад. Той измина тичешком своята нива, измина втора и трета. Грохнал, задъхан от умора, задуха и страх, той спря на един синор.

Но какво да прави сега? Да го остави и да си отиде? Ще си мълчи, никой не знае, че е бил в този край, не го е чул, не го е видял. „Ще го оставя!“ — реши Юрталана и изведнъж го обори умора, ужас и отвращение. Какви тревоги се струпаха на главата му! А само преди един час той си вървеше безгрижен и радостен из царевиците. Кой дявол го накара да се дигне чак от Еминаговото кайначе!… И защо му трябваше да гони момчето — нека си набереше царевица, нека цялата нива смъкнеше у дома си, да се не види и нивата й, и намерата й!…

Юрталана размисли. Ще го остави тук, ще го завие с треви и властуни, а като дойдат да режат тук върши, те го намерят. Ако не дойдат да режат върши, ще го открият по миризмата. Ще разпитат родителите му, съседите му, другарчетата му. И ще свърши.

Юрталана прехапа устни — най-напред тях ще хванат. Виж, за тях той хич и не помисли. Да е било самичко, не е било. Сутринта е излязло с други деца. Ето, тези деца ще разкажат къде са пасли през деня добитъка, как са се наговорили да си опекат царевица и как то се е похвалило, че ще им донесе зелени мамули. Откъде? От Юрталановата нива до корията. Знаят я те, защото, както се видя, и по-напред са брали. И оттук чорапът ще почне да се разплита.

Юрталановата нива до корията! Ще почне оттука, а докъде ще стигне, един Господ знае.

— Какво направих аз? Какво направих аз? — стисна се за слепите очи той.

И пак погледна трупчето, разтърси се от мъка и страх, извърна се, сам пребледнял като смъртник, и процеди:

— Трябва да го скрия.

Колкото и да беше забъркан и уплашен, Юрталана съобрази какво ще трябва да прави. Никой не трябва да знае къде е отишло момчето и какво е станало с него. Родителите му ще го чакат ден, два, ще го чакат и седмица дори и все ще се надяват да се върне. И чак след това ще хукнат да го търсят. Къде ще го търсят? По бостанджийските колиби, из водениците, по овчарските егреци. Ще се лутат все из тъдявашните кърища. Сетне ще се запилеят по съседните села, та и по селата на съседните околии.

„Кои ли хорица ще тичат като луди по пътищата и кръстопътищата! — хвана се за главата Юрталана. — На кои ли сиромаси изгорих чергата?“

Колко трупове е газил през войната — защо тогава не се е потрисал така, както се потресе сега? Дали защото там няма отговорност?

Никога няма да се изтрие от главата му един страшен случай. Беше в началото на Балканската война. Техният полк настъпваше по брега на мътната пълноводна Марица. Изведнъж на близкия хълм се показаха турски конни разезди, а след малко през насрещната седловинка се прехвърли като облак гъста турска кавалерия. Всички войници замръзнаха. „Момчета! — каза с развълнуван, но твърд глас техният командир. — Трябва скъпо да продадем живота си!“ Но паниката дойде още на следния миг, когато един от войниците посочи към насрещния бряг: две батареи полска артилерия бяха обърнати към тях. Никой не можа да разпознае, но всички знаеха, че там няма български части. Войниците се събраха накуп, като стадо, безпомощни да посрещнат убийствения огън на артилерията. И каква беше изненадата им, когато артилерията откри огън със страшна точност в гъстите редици на турската кавалерия. Ескадроните свърнаха назад, но преградният огън ги пръскаше и помиташе навсякъде. Оказа се, че зад хълма имало и големи маси турска пехота. Тази пехота след един час беше превърната на леш, Юрталана видя и цяла купчинка гаджали, забучили глави във вечен сън. Дълго, ги гледа той и дори му стана страшно и жално, но че тези хора имаха бащи и майки, за това той и не помисли.

А ето, сега мисли за родителите на това дете. Какво ще кажат те, ако се научат кой е убил момчето им? Майката ще пищи до небесата и ще го кълне с всички сили. Той знае как ще плаче и ще го кълне тя — както плачат и кълнат всички майки. Бащата само ще се смръщи.

„За две стиски царевица да ми убиеш детето!“ — ще каже само той. И тези думи ще бъдат по-тежки и по-страшни от всички клетви и проклятия. Защото бащата ще бъде прав: за две стиски царевица!

Цялото село ще се вдигне срещу Юрталана, ще ревнат срещу него, ще връхлетят като глутница и няма да го оставят на мира. И как ще се разправя той, какво ще им каже?

— Как наистина стана това? — хвана се той пак за главата. — Как ми попадна тоя проклет камък и защо го хвърлих към детето?

Много свои постъпки човек не може да си обясни изведнъж… Ето на и с него — уж не искал, а детето мъртво.

— Но наистина ли го убих аз? — стъписа се Юрталана.

Ако го е ударил с камъка, ще има рана, ще има и кръв — хич може ли такъв удар без кръв. А кръв нямаше, а и рана никъде не се виждаше.

Бледен, разтреперан, с една мъничка надежда, че този страшен грях няма да лежи на душата му, той прехвана голямата руса глава и се вторачи в нея с трескав поглед. Отзад, точно над врата, дето, както разправяха, човек можел да умре от едно бодване с игла, имаше синина и една драскотина, която повече приличаше на ожулено, отколкото на ударено. Там, на такова лошо място, е попаднал камъкът.

Нямаше време за разтакане. Трябваше да се работи бързо и предпазливо, докато родителите на детето не са се разщъкали по кърищата да го търсят.

Юрталана знаеше какво ще стане, ако цялата работа се разкрие. Всичко живо ще се дигне срещу него. И тогава този хубав имот ще остане така, да го мисли и да му се радва отдалече, от затвора. А може и да се разсипе — Стойко е още зелен, Алекси е малък, ще се проточат дела, свидетели, глоби… И не само това — как ще излезе сетне между хората, как ще продума дума?… Трябва да се изселва, да бяга далече някъде, дето никой не го познава…

Юрталана извади набраните мамули от торбата, нахлузи я върху главата на убитото момче, дигна го на ръце и все така приведен като крадец, тръгна да търси сгодно място, за да го остави до довечера. Скъта го в гъсти тиквени властуни, потънали в треволаци. Нивата беше на Дечка Голкольов — лична нива, с висок, млад дъб по средата.

Все така приведен, уплашен, бледен като прегоряла царевична шума, Юрталана пое нагоре към Еминаговото кайначе. Оттам той смяташе да мине през угарта, да каже на аргатина, че трябва още през нощта да се прехвърли на другата угар, за да я преоре и нея, а Стойко да се прибере в селото с другите волове, защото утре трябва да пренасят фий. Така ще се нареди добре: аргатинът няма да си бъде в къщи и няма да ги види кога излизат и влизат по никое време, а и Стойко ще му бъде подръка.