Джоана Линдзи
Зимни огньове (9)

Глава девета

Огромният викингски кораб спокойно се завръщаше у дома, носейки се по водите на фиорда като огромен дракон с весла, вместо крила. Мъжете искаха да се веселят и да направят тържество при Анселм, когато минаха край земите му, но Гарик ги спря. Въпреки че луната светеше като огромна огнена топка на хоризонта, все още беше средата на нощта и сигурно всички спяха дълбоко. Сутринта щеше да има достатъчно време за пируване със старите приятели, но сега Гарик искаше да прекара нощта в собственото си легло.

Мъжете щяха да преспят у Гарик. Сутринта щяха да си отидат по домовете, да вземат семействата си и да се върнат при Гарик за празненството. Всички бяха изморени до смърт, защото само допреди няколко часа се бяха борили със силна буря. Двама мъже останаха да пазят товара на кораба. Останалите последваха Гарик нагоре по стръмната пътека, носейки само най-необходимото със себе си. Къщата беше тъмна и смълчана, тъй като времето все още не беше толкова студено, че да оставят огъня да гори и през нощта. Лунната светлина влизаше в къщата през отворената врата и не можеха да се придвижват, без да се блъскат в стените или във вещите.

Гарик изкачи тъмните стълби без никаква трудност, тъй като голяма част от детството и младостта си беше прекарал в тази къща заедно с дядо си. На втория етаж имаше четири стаи: неговата собствена и голямата стая на дядо му бяха от едната страна на коридора, а от другата имаше една малка работна стая и една голяма гостна с две легла и още една стая, която беше на Яни, неговата икономка. В края на коридора имаше врата, която водеше към външни стълби. Основното й предназначение беше да се използва през лятото, за да пропуска свеж въздух, но Гарик много рядко си беше вкъщи, за да се наслаждава на това удобство.

Той отвори, за да пропусне светлината отвън в коридора, след това се завърна долу при мъжете. Някой от тях заедно с Перин заведе в гостната. Другите щяха да спят долу в залата върху легла, които им харесваха повече.

Накрая Гарик влезе в собствената си стая. Тук щеше да донесе кушетката, която беше купил от един търговец на изток, и двата приличащи на трон столове, купени от Хедби. Сега в стаята му имаше само едно голямо легло, стол с висока облегалка и огромен сандък.

Нямаше никакви други постелки, освен една стара меча кожа, по стените нямаше никакви украшения. Това щеше да се промени, след като разтовареха кораба, защото Гарик беше купил различни неща за обзавеждане, някои от тях доста екстравагантни. Искаше да придаде уют на тези студени каменни стаи.

Няколко лъча от коридора се промъкнаха в стаята. Гарик отиде до голямата врата отсреща. От нея се излизаше на каменна тераса.

Пред очите му се разкри величествена гледка. Засенчен, фиордът се беше разпрострял под него. От запад синееше океанът, а върховете на планините се извисяваха от изток. Но най-зашеметяваща беше картината ниско на хоризонта, където в оранжеви огньове се къпеше дискът на слънцето.

Гарик прекара доста време на терасата, докато отново почувства колко изтощен беше. Остави отворена тази врата, за да се изпълва стаята със светлина, и отиде да затвори другата врата, преди да си легне. И изведнъж върху хермелиновата покривка на леглото забеляза една фигура. Момиче, което се беше свило на топка и затова изглеждаше още по-малко върху голямото легло. Той спря. Дългата й черна коса се беше разпиляла върху белия хермелин на леглото му. Беше облечена в груба вълнена рокля и това правеше трудна за отгатване възрастта й.

Гарик не чувстваше любопитство, а яд, че не може да ползва леглото си сега, когато най-много се нуждаеше от него. Той се обърна и излезе от стаята. Отиде право при Ярмил. Влезе, без да чука, и разтърсвайки я грубо, изтръгна жената от прегръдките на съня.

Ярмил с мъка отвори очи и се взря във високата фигура, изправена до малкото й легло. Лицето му беше на тъмно, но тя го позна.

— Гарик! Ти си се върнал!

— Както виждаш — сухо отвърна той, а гласът му трепереше от яд. — И откривам, че ти безобразно си превишила правата си!

— Аз! За какво говориш? — попита тя възмутено, издърпвайки избродираната покривка до брадичката си. — Обвиняваш ме без причина.

Гарик смръщи чело.

— С какво право даваш спалнята ми на гости, когато стаята, предназначена за тази цел, стои празна?

— Гостенин? — Трябваше й малко време и когато се сети за какво става въпрос, тя се засмя. — Тя не е твоя гостенка.

Гарик губеше търпение.

— Обясни ми, Ярмил, но по-кратко. Кое е това момиче в леглото ми?

— Тя е твоя. Майка ти ми заповяда да се грижа за нея, ето защо тя не е при останалите жени. А аз знаех, че когато се завърнеш, ще имаш нужда от гостната. Реших, че няма да имаш нищо против да разделите с нея стаята ти.

Гарик ядно отговори, без да се интересува кой би могъл да го чуе.

— Първо, имам нещо против! Второ, какво означава това, че е моя?

Ярмил не беше свикнала да го вижда толкова ядосан. Не трябваше да забравя омразата му към жените!

— Това лято баща ти нападна Британските острови и се завърна с много богатства и седем пленнички. Това момиче е една от тях и баща ти даде тази на теб. Тя е дъщеря на лорд и щеше да ти бъде съпруга.

— Съпруга! — избухна той.

— Така си мислеха само тя и нейните хора — прибави Ярмил бързо. — Анселм ги излъга, като по този начин улесни нападението си. Това е дълга история и аз съм сигурна, че Анселм ще се радва да ти я разкаже.

— Какво му е на момичето, че брат ми не я е взел? — попита Гарик, защото знаеше, че брат му винаги вземаше за себе си най-младите и най-красивите, тъй като баща му вече не правеше това.

— Момичето е дяволски подарък. Трябва да си в немилост пред баща си, за да ти даде такъв дар. Казаха ми, че е боец и е жадна за кръв.

— Без съмнение е и грозна, заради това Хю не я е взел за себе си.

Защо баща му беше дал такова момиче?

Гарик въздъхна. Беше прекалено уморен, за да спори.

— Тя спи, така че засега можеш да я оставиш там. Но на сутринта ще я преместиш някъде, не ме интересува къде.

— Тя ще се опита да избяга. Не мога да я оставя при другите жени, защото те са постоянно на работа. За нея ще бъде много лесно да се измъкне от там.

— По дяволите, жено! Казах, че не ме интересува какво ще правиш с нея, но тя не може да остане в моята стая!

С тези думи Гарик напусна стаята и се върна в своята.

 

 

Студеният бриз разпиля косата на Брена върху бузите й и я накара да се събуди. Тя сънено премигна срещу светлината, която изпълваше стаята, и си каза, че най-после е утро. Изглеждаше, като че ли само преди няколко часа я бяха освободили от въжетата и предупредили да не напуска стаята. Тя предполагаше, че пред вратата имаше някой, който да я пази, но това нямаше значение. Все още нямаше сили, за да избяга. Тялото й трябваше да укрепне след принудителния престой. Знаеше, че не е в състояние да посрещне непознатото. Първо трябваше да си възвърне силите и след това да обмисли възможностите за бягство.

Тя стана и затвори двете врати, оставяйки стаята в пълна тъмнина, след това отново си легна. Беше почти заспала, когато чу висок глас ядосано да отговаря нещо. Веднага след това вратата се отвори и в стаята влезе един много висок млад мъж.

Брена веднага застана нащрек. Всеки нерв по тялото й алармираше тревога. Тя не се помръдна, но наблюдаваше викинга през полуотворените си очи, готова да грабне ножа му, ако това се наложеше.

Непознатият не поглеждаше към нея, нито се насочи към леглото, а отиде до стола срещу стената и започна бързо, и нервно да се съблича. Първо махна от себе си меча, след това къс нож, после хвърли върху седалката на стола туниката си.

Брена напрегнато наблюдаваше всяко негово движение. Толкова привлекателен мъж тя не беше виждала никога преди. Дълга, чуплива, златисторуса коса се спускаше на къдри по широките му рамене. Имаше прав нос и леко издадена брадичка. Върху голите му ръце и по гърдите, и гърба изпъкваха мускули, и трептяха при всяко негово движение. Цялото му тяло излъчваше здраве и сила. Беше почти съвършено, белязано на някои, места от незначителни белези. Такова тяло беше истинско оръжие. Брена почувства да я пронизва непозната тръпка.

Той започна да разкопчава панталоните си и Брена почувства как изтръпва. Една част от нея искаше да види останалото от тази прекрасна физика, но разумът й подсказваше, че от това няма да излезе нищо добро. За щастие, мъжът погледна към леглото и промени решението си.

Брена затаи дъх. Тя все още не знаеше какво означава присъствието на викинга в стаята. Защо той влезе при нея и се държеше, сякаш ще си ляга? Дори за миг не й мина мисълта, че това би могло да бъде Гарик Хаардрад.

В този момент мъжът се обърна и озадачено се загледа в балконската врата. След това отиде и отново я отвори. После затвори другата и се върна при леглото.

Брена имаше чувството, че той знае, че тя е будна, и затова се отказа да се прави, че спи. Претърколи се до края на леглото, тъй като то беше разположено в ъгъла и от едната му страна имаше стена. Тя се присви с трептящо от напрежение тяло и разпиляна върху нощницата коса.

И двамата замръзнаха на място, когато очите им се срещнаха и се измериха един друг с погледи. Брена се почувства като хипнотизирана от тези светли очи. Ядоса се на себе си, защото за момент бе спряла да диша.

— Мисля, че играеш нечестна игра, момиче. — Гласът му беше дълбок, нито сърдит, нито нежен. — Ти не изглеждаш като дива лисица, която се готви да избяга, по-скоро си едно малко изплашено дете.

Тя силно се разсмя.

— От теб, един викинг? Първото описание, което направи, беше вярно.

— Но ти все още си тук — отбеляза той.

— Само защото до вчера бях вързана за това легло.

Лека усмивка заигра по устните му.

— Това е удобно обяснение, но лесно може да бъде опровергано.

Брена смръщи тъмните си вежди. Не беше свикнала да я обвиняват в лъжа. Тя скочи от леглото и моментално се озова пред него с ръце на хълбоците, и леко разтворени крака.

— Трябва да знаеш — каза тя със святкащи от ярост очи, — че аз, Брена Кармарам, никога не лъжа. И когато кажа нещо, то значи е така.

По лицето на Гарик се изписа учудване, докато наблюдаваше тази горда красавица. Той не обърна внимание на думите й, понеже ги взе за чисто самохвалство.

— Тъй като за Ярмил е трудно да реши как да се оправя с теб, добре е, че се върнах, за да реша това — тихо каза той.

— Какво? — попита тя и преди той да й отговори, добави, изпълнена със съмнения. — Кой си ти?

— Твоят господар, както ме информираха.

— Мен никой няма да ме притежава.

Гарик повдигна рамене. Очевидно беше, че няма да му бъде лесно с нея.

— Нямаш избор.

— Казах, не! — извика Брена, а пламъкът в очите й издаваше обхваналата я ярост. — Никога!

— Няма да обсъждам този факт с тебе. — В гласа му се промъкна нетърпение.

Тя го изненада, като му отвърна надменно.

— Нито пък аз.

Гарик се засмя. Никога преди не беше имал такава робиня. Тя притежаваше невероятна гарвановочерна коса, гъста и блестяща, кожата й беше нежна и бяла, а лицето й имаше божествени черти. Изкушаваше се да я опознае по-добре и да разбере какво се крие под тази нощница.

Брена го гледаше враждебно, докато той седна на леглото и прокара пръсти през косата си. Значи това беше Гарик Хаардрад, мъжът, за когото щеше да се омъжва и който сега си въобразяваше, че й е господар. Той говореше нейния език, нещо, което я изненадваше, но на това вероятно го беше научила майка му.

Искаше й се той да не се беше върнал толкова скоро и тя да беше имала време да прецени ситуацията. Сега не знаеше дали трябва да се страхува от него. Беше много красив и тя откри, че би желала нещата да бяха по-различни и тя да беше тук като негова съпруга. Анселм беше причината за сегашното положение и тя никога нямаше да му прости това, което направи с нея.

— Какво означава това, че ти ще се занимаваш с мен? — попита тя.

— Не одобрявам ненужната собственост. Моите роби изпълняват различни задачи и ако не правят това, аз ги продавам.

Студенината в гласа му, както и коравосърдечните думи предизвикаха тръпки по гърба й.

— Ще се опиташ да ме продадеш?

— Да опитам? Искаш да кажеш, че нямам това право.

— Нямаш! — провикна се тя, разгневена от думите му. — Казах, че никой няма да ме притежава.

— Один, помогни ми! — помоли се Гарик раздразнен и я погледна ядосано. — Ще се въздържаш или иначе ще изпълня заканата си.

Тя се готвеше да попита как, но бързо се отказа. Нямаше да отстъпи, но сега, когато той не искаше нищо от нея, можеше да се направи, че не го е чула.

— Много добре, Гарик Хаардрад — спокойно каза тя.

Той я погледна със съмнение, несигурен дали тя отстъпи, защото се изплаши от думите му, или причината беше друга. Ако не беше толкова уморен, нямаше да търпи ни най-малко надменния й тон.

Тази жена със сигурност се нуждаеше от укротяване. С изненада осъзна, че усилието би му доставило удоволствие. Отдавна жена не го беше привличала по този начин. Той се зачуди дали това не дължеше на красотата или на гордото й неподчинение. Искаше му се да не беше толкова изморен точно в този момент. Можеше да почака. Тя щеше да бъде тук, когато бъде готов за нея.

— Можеш да спиш — изморено каза той. — Утре ще продължим да обсъждаме положението ти.

Тя объркано погледна към терасата.

— Сега е сутрин.

— Не, сега е средата на нощта и аз до смърт се нуждая от сън.

— Не съм сляпа — остро каза тя, — прекрасно виждам слънчевата светлина.

Той нямаше намерение да спори, отметна хермелиновата завивка и легна.

— Много сме на север. През лятото дните и нощите не са каквито са при вас.

Сега тя си спомни уроците с Уиндъм. Той я беше учил, че през лятото слънцето тук не залязва, а през зимата изгрява само за няколко часа. Тогава тя си мислеше, че й разказва тези неща, за да прави уроците по-интересни. Погледна Гарик, който почти заспиваше.

— А аз къде ще спя?

— Никога преди не съм делил леглото си, но този път ще направя изключение.

— Благодаря ти за щедростта, но няма да се възползвам от нея — отвърна тя. — Няма да спя с теб.

— Успокой се, момиче. Готов съм да се обзаложа, че подът също няма да ти е по вкуса.

Тя се въздържа да му отвърне и се запъти към вратата.

— Не съм ти разрешил да напуснеш стаята.

Тя се завъртя и го погледна с широко отворени очи.

— Да ми разрешиш? Не съм те питала за това.

Той се подпря на лакът.

— Не, но вече ще питаш.

— Непоносим глупак! — разярено каза тя. — Нищо ли от това, което ти казах, не ти влезе в главата? Никой няма да ми казва какво да…

— Престани да говориш — изкомандва той. — Локи може би ми се присмива в този момент. Лъжеш се, ако мислиш, че искам да споделям постелята си с теб, но за тази нощ нямам друг избор.

— Няма ли други стаи в тази къща? — попита тя.

— Да, но те са заети. Къщата е пълна с мъже, които се завърнаха заедно с мен. Сигурен съм, че няма да имат нищо против да се препъваш в тъмното в тях, но писъците ти за помощ няма да ми действат приспивателно.

— Писъците на твоите хора, не моите — каза тя.

Той дълбоко въздъхна.

— Много се надценяваш, а сега ме остави на мира и ела да легнеш.

Брена не отговори и се приближи към леглото. По-добре е, отколкото подът, помисли си тя. Легна до стената, на възможно най-голямо разстояние от него. Само след малко чу спокойното му дишане, но сънят дълго бягаше от нея.