Джоана Линдзи
Зимни огньове (18)

Глава осемнадесета

Брена седна до малката масичка срещу Гарик. Сутрешната й закуска беше сложена пред нея. Облегната на стола, тя мрачно се хранеше. Гледаше ядосано Гарик, но той беше прекалено зает с яденето, за да забележи това.

От една седмица я държеше затворена в тази стая и само проклетото куче й правеше компания. Гарик сам й носеше храна, но през целия ден я оставяше сама. Идваше при нея само за през нощта. Не я беше докосвал, откакто я доведе, дори й позволяваше да спи на нара вместо до него.

Онази сутрин след нощта, когато бяха прекарали заедно, тя се събуди отвратена от нещата, които бе вършила с него. Не беше Брена тази умела мръсница, а презряното й женско тяло. Тази предателска част от нея беше поискала от Гарик да й разкрие всички тайни, за които досега не беше подозирала. Той беше разпалил непознати огньове в нея, но това нямаше да се случи никога вече. Удоволствията, на които се беше насладила, ще бъдат забравени. Да, тя не се нуждае от този екстаз, защото така се предава прекалено много във властта на друг, непознат човек.

Въпреки че беше късно да промени това, което се беше случило, тя би се проклела, ако се повтореше отново. Беше глупачка да си мисли, че след това Гарик би променил отношението си към нея. Той продължаваше да настоява тя да му служи както той иска. Нямаше да му прости това, не и след върховния момент, който бяха преживели.

Кучето лежеше в краката й и тя по навик му хвърли парче риба.

Така беше свикнала да прави в бащината си къща с хрътките на баща си, които лудуваха из стаите. Когато животното потърка муцуната си в ръката й за още, тя осъзна какво е направила и като погледна Гарик, видя, че се беше намръщил. Добре, злобно си помисли тя. Това беше по-приемливо от самодоволната усмивка, която постоянно цъфтеше на лицето му.

— Какво те разстрои? — невинно попита тя, а в очите й блестеше дяволито пламъче. — Нима се страхуваш, че отнех верността на кучето ти?

Тъй като видът му стана още по-мрачен, тя се ухили и продължи:

— Не знаеш ли, че ние станахме приятели? Какво очакваше, като ни заключи в тази стая? Скоро той дори няма да повдигне глава, когато изляза от тук.

Гарик студено я изгледа, преди да отговори:

— Ако това, което говориш, е вярно, ще трябва да сложа катинар на вратата.

Лицето на Брена потъмня.

— Няма да го направиш!

— Ще го направя! — В гласа му прозвуча стоманена нотка. — И без това довечера съм свободен.

— Просто те подразних, Гарик — опита се Брена да смекчи нещата. — Можеш да вярваш на кучето си, че ще изпълни заповедите ти.

— Ти си тази, на която не вярвам. — Той ядосан се отправи към вратата.

— Колко време ще ме държиш тук? — извика тя.

— От тебе зависи. Просто почни да правиш това, което искам.

— Отвратителен, долен мръсник! — избухна тя и скочи със свити юмруци. — Ще се пържиш в ада.

— Упорита, опърничава жена — отвърна той презрително. — Скоро ще разбереш на какво съм способен.

С тези думи напусна стаята, оставяйки я толкова ядосана, че тя сграбчи пълната с мляко чаша и я запрати във вратата, но това не я задоволи. Обхваната от разрушителен гняв, прекатури масичката и храната се разпиля по пода, а кучето избяга в другия край на стаята. След това отиде до леглото и разкъса завивките.

После отиде до раклата на Гарик и със злоба разпиля съдържанието й по пода.

Беше толкова вбесена, че не чу кога Гарик се беше върнал в стаята. Той я сграбчи и я хвърли на леглото.

— Така не би постъпила една жена, каквато си всъщност!

Когато Брена се обърна да го погледне, той беше коленичил и се готвеше да я удари. Изгледа го с настойчив, предизвикателен поглед. За момент Гарик се поколеба. Мигът бе достатъчен, за да премине гневът му. Отпусна ръка, проклинайки, и я погледна унищожително.

— Ти сама си намери работа. Ще подредиш тази стая, преди да се е стъмнило, или ще легнеш гладна тази вечер. И знай, че няма да ти се дава храна, докато не оправиш всичко сама — като каза това, Гарик напусна стаята и хлопна вратата след себе си.

— Какво да правя? — запита Брена кучето, сякаш то можеше да намери разрешение на проблема й. — Дали да гладувам, за да му докажа, че няма да ме промени? Това не ми харесва, но така този деспот ще разбере, че не може да ми заповядва. Да върви по дяволите. Защо прави това с мен? Иска да пречупи гордостта ми и да я овъргаля в праха. Всичко вървеше толкова добре. А сега ще ме подложи на глад. Да, каза го и няма да отстъпи. Този път трябва да се примиря…