Джоана Линдзи
Зимни огньове (29)

Глава двадесет и девета

Последният месец от годината беше много студен, всичко беше сковано в лед и сняг покриваше цялата земя. Повечето време Брена прекара на легло, а Яни и Мойда постоянно бяха край нея. Рейна й правеше супа от лековити билки. Жените нямаха нищо против да я обслужват, защото тя беше една от тях и едва се беше спасила от смъртта. Освен това беше любимката на господаря и това ставаше все по-явно с всеки изминал ден, въпреки че Брена не го забелязваше.

Накрая Гарик реши, че тя е достатъчно добре, за да се върне към ежедневните задължения и стаята си. Но най-трудната работа, която й позволяваха да върши, бе да полива месото от глиган с мед, а това я ядосваше, още повече че останалите се отнасяха с прекалено внимание към нея.

Брена отвори вратата на Гарик, без да чука. Той тъкмо вечеряше и беше изненадан повече от присъствието й в стаята, отколкото от безцеремонното й нахлуване, но не обърна внимание на предизвикателната й стойка и на заплашителния блясък в очите й и продължи да се храни.

— Би трябвало вече да си в леглото. Това ти беше първият ден, в който работи — каза той.

Тя влезе в стаята.

— Това, от което се нуждая, е да престанеш с грижите си за мен. Не съм инвалид, Гарик. — Едва сдържаше гнева си.

Знаеше, че е безсмислено да се спори с него, когато той беше благоразположен. Мразеше го такъв. Приличаше й на всепрощаващ баща, а точно от опрощение се нуждаеше най-малко сега.

— Още ли се съмняваш, че съм добре?

Той завъртя глава, като все още не я поглеждаше.

— В това съм сигурен, но ти не трябва да се преуморяваш. Едва оцеля, така че не би било разумно да вършиш много неща наведнъж.

— Но за мен това е необяснимо. Първо ме държиш в леглото повече отколкото е необходимо. Сега се отнасяш към мен, сякаш съм от стъкло и ще се счупя всеки момент. Чувствам се отлично, повярвай ми. — Тя сплете ръце. — Господи, имай милост към мен! Аз не съм мързелива. Толкова много исках да работя в твоите конюшни, но ти не ми разреши. Ако непременно трябва да върша къщната работа — добре, защото аз наистина трябва да се занимавам с нещо.

— Доста по-различни неща ми каза сестра ти за теб.

— Ти си говорил с Корделия?

Брена беше изумена.

— Разговарях с нея преди известно време.

Изведнъж тя си представи как Корделия и Гарик говорят, смеят се и правят любов. Всичките нощи, в които Гарик се връщаше късно, е прекарвал с Корделия.

— Брена, ела тук.

— Какво?

— Ела тук! — повтори той.

Все още не го поглеждаше и не се помръдваше. Накрая той дойде до нея и докосна лицето й. Тя отблъсна ръката му и му обърна гръб.

— Не ме докосвай! — В гласа й имаше и болка, и яд. — Да не си посмял вече да се доближиш до мен!

Гарик объркано я загледа.

— Тор, помогни ми! Какво ти става?

— Ти трябва да си луд ако си мислиш, че бих те делила със сестра си. Ако я искаш, имай я, но ако пожелаеш и мен, знай, че ще те убия!

В очите на Гарик се появи игриво пламъче.

— Защо ми е да искам сестра ти, когато имам теб? И защо си мислиш така, след като ти казах, че само разговаряхме?

— И не си правил любов с нея?

— Не съм. Но и да бях, защо това те разстройва, Брена?

Тя почувства как се изчервява и осъзна колко глупаво е прозвучала, почти като ревнива съпруга.

— Брена!

— Не мога да ти забраня да имаш друга жена — тихо отвърна тя, а в гърлото й отново заседна буца. — Ако друга може да удовлетворява нуждите ти, добре, това означава, че така ще ме оставиш на мира. Но не може да имаш и двете ни, сестра ми и мен. Това не е правилно.

— Това ли е единствената причина?

— Няма други, бъди сигурен.

— Добре, щом е така.

— Това е истината независимо дали ти харесва, или не.

— Много бързо избухваш тази вечер. — Гласът му звучеше весело.

Той отиде до сандъка.

— Може би, това ще подобри настроението ти.

Тя го загледа с внимание, като омагьосана. Русите му къдрици, които свободно се спускаха по челото, му придаваха по момчешки безобиден вид и никой никога не би могъл да предположи, че този човек е безмилостен войник, насилник и жесток господар, какъвто го познаваше тя. Не й се искаше да отделя очи от лицето му, но накрая погледна към кутията, която той извади от сандъка. Очите й заблестяха от любопитство. Когато се приближи до нея, тя видя, че това беше миниатюрно ковчеже, изработено някъде на изток и украсено със слонова кост. Беше много красиво. Когато й го подаде, тя попита:

— Защо ми го даваш?

— Отвори го.

Брена повдигна капака. Вътре имаше златен пръстен, който представляваше две преплетени една в друга змии. На мястото на очите им имаше рубини. Брена знаеше, че викингите много ценят такива пръстени. Жената на Хю, също и Елоиз, имаха такива на ръцете си. Някои мъже също носеха пръстени. Те показваха колко богат е човекът, който го носи. Този, който Гарик й показваше, беше много скъп. Тя го взе и видя, че е много тежък. Погледна Гарик в очите.

— Защо ми го показваш? — Върна му кутийката.

— Не само ти го показвам, подарявам ти го. Твой е заедно с кутийката.

Тя отново погледна пръстена и с неверие в гласа попита:

— Защо?

— Такова е моето желание.

— Даваш на робиня толкова скъпо бижу?

Тя се ядоса. Явно искаше да успокои съвестта си, че я затвори в оная ледена дупка. Но тя никога нямаше да му го прости.

— Кога ще го нося? Когато ти пера дрехите или когато мета стаите? Не, аз няма да го нося.

— Напротив, ще го носиш — отсече той, а погледът му загуби веселостта си. — Освен него ще носиш и роклята, която майка ми шие за теб. Ще бъдеш с тях на празника в къщата на баща ми по случай зимното слънцестоене.

Брена беше напълно изумена.

— Майка ти ми шие рокля?

— По моя молба — рязко отвърна той.

Брена беше изненадана: Елоиз се е съгласила да прави рокля за робиня? Тя знаеше, че Елоиз е християнка и с добро сърце, но самата тя да приготвя дрехата за една робиня изглеждаше съвсем невероятно. Също толкова непонятно й изглеждаше, че Гарик щеше да я вземе със себе си в дома на Анселм, и то на празник.

— Не разбирам, Гарик, защо, след като толкова пъти съм те молила да ме заведеш в къщата на Анселм, за да се видя със семейството си, ти си ми отказвал, а сега ще ме водиш, без въобще да съм ти споменавала?

— Трябваше ти известно време, за да свикнеш с новия си живот, без да си спомняш за дома.

— Нима наистина мислиш, че вече съм се приспособила? Та аз съвсем скоро се опитах да избягам от теб?

— Не говоря за себе си, а за живота ти тук, който е нещо ново за теб.

— Но защо ще водиш робиня на тържество? Такъв ли е обичаят?

— Не, но аз не се придържам стриктно към традициите. Ти ще дойдеш, за да ми служиш, когато имам нужда от теб.

— Ами ако откажа?

— Не можеш да откажеш — засмя се той. — Ще бъдеш там, където аз кажа.

— Възможно е. Но ти обещавам, че това никак няма да ти хареса. Ще дойда само ако ми позволиш да нося кама.

— Съгласен съм.

Тя се усмихна и се запъти към вратата, а в ръцете си държеше подаръка, който й беше дал. Почувства, че този път наистина бе излязла победител.

— Колкото до това, че ще ти прислужвам на празненството, ще го решим на място.

— Няма да има нищо за решаване.

— Бъди сигурен, че ще има — противопостави му се тя и напусна стаята.