Джоана Линдзи
Зимни огньове (42)

Глава четиридесет и втора

Малката къщичка чудесно отговаряше на нуждите на Брена. Беше съвсем близо до гората, която гъмжеше от дивеч, а това беше много удобно за Брена. В къщата имаше всичко, от което се нуждаеше, с изключение на едно. Нямаше къде да се къпе. Тя предположи, че това е така, защото езерцето беше наблизо, но сега то беше покрито с лед и възможността да се къпе в ледена вода не беше от най-примамливите за Брена. Трябваше да използва само гъба, докато времето не се стоплеше.

Тя се настани в новия си дом с радостта и вълнението на малко дете. Сега беше независима и можеше да разчита единствено на себе си. Свободата я опияняваше, но не след дълго тя се почувства много самотна. В своето уединение не можеше да си наложи да не мисли за Гарик. Един ден те се разминаха в гората и се изгледаха като смъртни врагове. Това раздразни още повече раната й и вече единственото, за което си мислеше, беше Гарик.

Дните й се заредиха монотонни и еднообразни. Правеше едно и също. Ловуваше, приготвяше си храна за следващия ден и лягаше да спи.

Снегът започна да се топи и дните станаха по-дълги. След дългата зима пролетта най-после беше дошла в тази далечна северна земя.

Когато един ден видя да приближават хора, тя безкрайно се зарадва, защото помисли, че са или Елоиз, или Лини с новини кога ще отплава. Но толкова й се искаше да поприказва с някой, че когато видя Яни, Мойда и Ерин да приближават, тя въобще не се разочарова. Покани ги вътре и беше доволна, че имаше с какво да ги нагости. Ерин беше взел един мях с вино и те го изпиха с удоволствие. Въпреки протестите на Брена, Ерин отиде да й нареже малко дърва, защото се почувства не на място между толкова много жени, които за минутка не млъкваха. В началото Яни и Мойда се чувстваха неудобно от новото положение на Брена, но след като сръбнаха малко вино и усетиха, че тя с нищо не се е променила и двете се отпуснаха, и спокойно се разбъбриха.

— Ерин ни каза какво си преживяла, Брена. Това е толкова невероятно — започна Мойда.

Брена само кимна. Рядко се сещаше за времето, когато едва не загина. По-добре беше да не си спомня за тогава.

— Сега Гарик е истински викинг.

— Какво искаш да кажеш, Мойда? — попита Брена. Имаше нужда някой да й говори за него.

— Стана ужасно зъл, след като ти замина. По-лошо е дори оттогава, когато Морна го напусна заради друг. Състоянието му плаши всички ни.

— А със здравето как е?

— Добре е, но пие много, докато заспи. С поведението си отблъсна всичките си приятели и дори Перин. А което е още по-неприятно, след като ходи отвъд фиорда, се завърна още по-зъл.

— Кога беше това? — развълнувано запита Брена.

— Не много след като ти замина. Беше се въоръжил като за война. Но го нямаше само един ден. Не каза на никого защо отива, нито какво е открил там.

Би ли могло да има нещо, което да не потвърждава думите й? Или може би е научил истината и беснееше, че беше сгрешил?

— Истинско чудо е, че се върна. Ако Боргсен го бяха открили, щяха да го убият.

— Защо не ми разкажеш за тази вражда между двата клана? — полюбопитства Брена.

— Нима не знаеш? Аз мислех, че Яни ти е казала.

— Аз пък мислех, че ти си й казала.

— Добре, някой от вас ще ми каже ли за какво става въпрос? — нетърпеливо ги прекъсна Брена.

— Няма какво толкова да се говори.

— Тогава остави на мен — обади се Мойда и започна:

— В миналото вождът на клана Боргсен и бащата на Гарик са били най-близки приятели и кръвни братя. Латам Боргсен имал трима синове: най-малкият, Седрик, за когото ти твърдиш, че…

— Да, продължавай.

— Било е зима, времето, когато се отплащаме на боговете за добрата реколта, която сме събрали през лятото. Анселм подготвил пищен празник и двата клана се събрали да празнуват. Пиенето и веселбата продължили със седмици.

— Но какво толкова се е случило, за да се прекъсне такова дълго приятелство?

— Причината беше смъртта на единствената дъщеря на Анселм, Тира. Тя е била много красива девойка, но била много срамежлива и никога не ходела на празненства. Затова синовете на Латам не я познавали, тъй като не я били виждали никога преди.

— И какво са направили?

— Не се знае как точно се е случило, но това, което всички знаят, е, че Тира е излязла да се разходи, за да избегне шума от празника. Намерили са я на следващата сутрин с рани по лицето, с омотана на кръста й пола и кръв по бедрата. Сама се пробола със собствената си кама, ръката й все още държала оръжието, когато я открили.

Брена беше ужасена от съдбата на тази девойка.

— Самоубила се е?

— Никой не знае със сигурност, но така смятат повечето хора, защото тя не би могла да живее, след като е преживяла такова нещо.

— Кой би могъл да постъпи по такъв чудовищен начин с нея?

— Синовете на Латам: Жервис, Едгар и Седрик — и тримата.

— Как се е разбрало това?

— Те сами си признали на сутринта, когато разбрали коя е Тира. И тримата веднага си тръгнали. Било е ужасно, първо мъката, след това жаждата за кръв, която ги е обзела. Гарик обожаваше малката си сестричка, също толкова я обичаше и Хю. И двамата искаха да отмъстят за смъртта й. Накрая се реши да бъде Хю, тъй като той беше по-големият. Нямаше значение, че братята Боргсен не са познавали момичето, важно беше, че срещу клана Хаардрад е извършено престъпление, което трябваше да бъде наказано.

Анселм, Гарик и много други преминаха фиорда заедно с Хю. Анселм беше болезнено засегнат от случилото се, но също и Латам беше потресен от това нещастие. Хю предизвика Едгар и го уби в честен бой. Когато се готвеше да предизвика и другите двама синове на Латам, Анселм го възпря въпреки протестите на Хю и на Гарик. И така Хаардрад се върнаха в дома си, очаквайки отмъщение от Боргсен, но те не предприеха нищо. Само понякога убиваха от животните им и двете фамилии бяха пострадали, и двамата вождове не искаха кръвопролитията да продължават.

— Това е наистина много трагична история. Нима никой никога не се е зачудил защо Тира не е викала, когато са я нападнали?

— Тя беше толкова тихо дете и се страхуваше от всичко. Сигурно е била прекалено изплашена, за да извика — отговори Яни.

— Казват, че била много крехко дете още от рождение — прибави Мойда. — Чудно е, че са я оставили да живее, след като се е родила такава слабовата.

— Какво имаш предвид, Мойда?

— Така е, Брена. Ако аз бях запозната с този обичай на викингите, щях да бъда изплашена до смърт, когато очаквах сина си.

Брена цялата пребледня.

— За какъв обичай на викингите говориш?

— Ритуалът на раждането — каза Мойда с отвращение. — Новороденото трябва да бъде прието от баща си независимо дали майката на детето му е съпруга, или му е робиня. Както сама знаеш, тези хора са издигнали в култ силата и ненавиждат слабите и страхливите. Ето защо те унищожават недъгавите и слабовати деца.

— Но това е варварско! — не издържа Брена.

— Кое е варварско? — попита Ерин, който тъкмо влезе в стаята с наръч дърва.

— Обичаят да се изоставят вън на студа болните и слаби бебета, за да умрат — отвърна Яни.

— Защо мислиш така? — запита Ерин, докато слагаше дървата до огъня.

— Нима не си възмутен от това, Ерин? Ако е така, значи ти си също толкова порочен, колкото и тези викинги.

— Не съм казал, че одобрявам такова нещо, но според мен това е да избереш по-малката от двете злини. Попитай Яни, тя е майка. Попитай я дали любовта ще става все по-силна, като гледа как с всеки ден детето й расте и става все по-силно.

— Ерин е прав.

— Какво искаш да кажеш, Ерин?

— Връзката между майката и детето е силна, но тя не е толкова силна, ако майката не вижда това дете.

Брена беше отвратена.

— Значи ти мислиш, че е по-добре детето да бъде премахнато, преди тази връзка да бъде създадена? Ами какво ще кажеш за чувството, което майката изпитва към рожбата си, докато я носи в себе си? Или това няма значение?

— Самият аз изгубих дете при раждане, жена ми и аз тъгувахме известно време, но след това забравихме. После имахме син, който загина на десет години, и за него все още ми е мъчно и не мога да го изтрия от съзнанието си.

— Съжалявам, Ерин.

— Ти съжаляваш, но дали разбираш, Брена? Ясно ли ти е, че е по-добре да загубиш дете при раждане, отколкото след това, когато родителите са разбрали какво означава да обикнеш това дете, да свикнеш с навиците му, с грешките, които прави, и когато изведнъж него го няма, за тях дори светът става друг, черен и пуст, и никой, и нищо не може да възстанови тази загуба.

— Не, не мога да разбера това нещо. Едно крехко дете може да порасне силно и здраво, защо не опитат да се грижат за всяко родено човешко същество?

— Може би това е възможно в твоята земя, но тук, където царуват снегът и ледът, законите са други. Виж, вече е пролет, а ти все още палиш огън в огнището. Виж дима, Брена. Едно крехко бебе би загинало от този пушек, а ако го оставят далеч от огъня, ще умре от студа.

— Никога няма да се съглася с теб, Ерин, така че по-добре е да престанем — каза Брена и се обърна на другата страна.

Ръцете й трепереха, докато поднасяше на гостите си ястията. Толкова се беше зарадвала, когато ги видя, а сега й се искаше никога да не бяха идвали. Това, което й бяха казали за неразбирателството между двата клана и за убиването на бебетата, я беше разстроило ужасно. Тя дори не се докосна до храната си. Останалите си приказваха, сякаш предишният им разговор не беше съществувал. Ерин замислено се загледа в Брена, тя се опита да избегне погледа му и накрая стана от масата и се зае с почистването. След известно време тя видя, че той продължава да я наблюдава, и не издържа.

— Защо ме гледаш така?

— Дете ли чакаш, Брена?

— Не — рязко отвърна тя.

— Аз щях да те питам същото, Брена. Изглеждаш напълняла.

— Казах ви, че няма такова нещо — извика Брена и несъзнателно закри корема си с ръка.

Всякакви възможни варианти преминаха през главата й: Гарик не признава детето й заради омразата си към нея; принуждават я да остане тук, като Корделия… Но това нямаше да се случи. Пролетта беше дошла и тя скоро щеше да си тръгне за родината. След избухването й, гостите й си тръгнаха не съвсем убедени, че им е казала истината.