Джоана Линдзи
Зимни огньове (44)

Глава четиридесет и четвърта

Следващите седмици по нищо не се различаваха от предишните, дните минаваха по същия начин, с изключение на това, че Брена чувстваше повече енергия в себе си. Тя се опитваше да не мисли за промените, които ставаха с тялото й, и не искаше да си спомня последната си среща с Гарик, когато го видя заедно с Морна. С нетърпение очакваше новини за здравето на Анселм. Слънцето бързо стопи последния сняг, така че корабът скоро би могъл да отплава. Пролетта си отиде, а все още никой не бе дошъл да й каже, че трябва да се приготвя.

Не можеше повече да чака. Освен това беше закъсняла с плащането, така че трябваше да отиде до къщата на Анселм, и може би там отново щеше да срещне Гарик. Кожите, който им дължеше, щяха да послужат за извинение, че напуска уединението си, но, от друга страна, това означаваше да разкрие пред всички положението си. Тя реши да рискува, защото искаше да разбере причината, поради която никой не идваше при нея.

Лятото беше дошло с цялата си пъстрота и щедрост. Пролетта беше прекрасна, но лятото истински омайваше, слънцето грееше с цялата си сила, а из въздуха се носеха опияняващи аромати.

До деня, в който тръгна за дома на Анселм, топлото време беше добре дошло, но тогава на нея й се стори, че е като в горяща пещ. Чудеше се дали да продължава, или да се върне в къщичката си. Но докато спореше със себе си, се намери в двора на Анселм и един слуга се погрижи за коня й.

Въздъхна с облекчение, когато влезе в гостната и завари там само леля си.

— Брена! Толкова се радвам, че те виждам.

— Аз също съм щастлива да те видя. Надявах се, че сега, когато времето се оправи, ще дойдеш да ме посетиш някой ден.

— Прости ми, мила, но тук имаше толкова много работа. Садихме новата реколта, след това правихме пролетно почистване и какви ли не други дреболии не излизаха междувременно.

— Ти си работила на полето?

— Да, всички помагаха. Анселм има много земя. Освен това повечето от викингите се занимават с обработване на земята, нещо, което и ти вече сигурно знаеш.

— Да, или са търговци като Гарик — прибави Брена с нисък глас.

Лини бързо смени темата.

— Виждам, че си донесла кожите за Анселм. Дори повече, отколкото е нужно. Ти също си имала с какво да се занимаваш.

Брена поклати утвърдително глава и сложи на земята големия куп с кожи. От нея обилно течеше пот, но тя не сваляше наметалото си. Не би доверила на никого тайната си, дори и на леля си.

— Само за да донесеш кожите ли си дошла? Няма ли да останеш за малко?

— Няма да оставам, лельо. Искам само да разбера дали Анселм смята скоро да отпътуваме. Ти можеш ли да ми кажеш нещо?

Лини се намръщи.

— Нищо не знам, Брена.

— Да не би все още да е болен?

— Не, той бързо се оправи, но в момента не е тук.

— Как да разбирам думите ти? Да не би да искаш да кажеш, че е тръгнал без мен?

— Корабът му е тук, но той отплава заедно с Гарик и Хю на север, на лов за бели мечки.

— Как е могъл да направи това нещо? Обеща да ме върне у дома.

— Той наистина ще те отведе в родината. Да се отиде на север, беше идея на Хю, Гарик не искаше да забавя своето пътуване на изток, но тъй като Анселм пожела да отиде със синовете си, Гарик се съгласи и те заминаха.

— Кога ще се върнат?

— Скоро. Корделия наближава да роди, а Анселм не би искал да пропусне раждането на първото си внуче.

— Разбира се, че не би трябвало да пропусне такова нещо. Нали ще се прави на Господ, за да реши дали детето му ще живее, или ще трябва да умре.

— За бога, Брена! Какви мисли се въртят в главата ти?

— Съжалявам, лельо, напоследък съм много раздразнителна. Просто трябва да си вървя. Да знаеш само как ми липсват дните, когато не познавах Гарик и не знаех що е любов и омраза.

Брена избяга от стаята, а очите й бяха пълни със сълзи. Съжаляваше и за дните, когато никога не плачеше. Сега това беше нещото, което правеше постоянно.

 

 

Същата нощ Брена беше разбудена от силно тропане по вратата. Стана, за да отвори и се наметна само с одеялото.

За нейна изненада на вратата стоеше Елоиз, а на лицето й беше изписана тревога.

— Дойдох възможно най-бързо, Брена. Корделия те вика.

— Дойде ли времето?

— Да. Нямаше да дойда тук, но никога през живота си не съм израждала дете, а това е първото ми внуче.

— Разбирам — каза Брена, но беше озадачена, защото беше вярвала, че тази жена може да се справи с всичко.

— Болките й са започнали тази сутрин — нервно продължи Елоиз, — но тя ни каза чак привечер. Побързай, Брена.

Без да се замисли, Брена хвърли одеялото и грабна наметалото си. И тогава Елоиз я видя. Бременност с петия месец не можеше да бъде скрита.

— Господи, Брена! Защо не си казала досега, че ти също очакваш дете?

Беше прекалено късно, за да съжалява за грешката си, и тя само въздъхна и каза:

— Нека да говорим за това по-късно. В момента се ражда дете, а моето ще се роди чак през зимата.

— Почакай, Брена. Това е първото дете на Корделия. Може би ти не би трябвало да ходиш при нея. Най-добре е да не знаеш какво те чака.

— Виждала съм такова нещо преди, милейди. Знам, че много боли. Корделия иска да бъда с нея. Двете никога не сме били близки, но това е най-малкото, което бих могла да направя.

 

 

Родилните болки продължиха цяла нощ, безкрайно дълги часове, които измъчиха всички. Слушайки виковете, които раздираха напрегнатата тишина, Елоиз се чудеше дали тя също е крещяла така при всяко от ражданията на петте си деца. Това обясняваше защо Анселм винаги беше толкова бледен, когато дойдеше при нея. Последния път мъките й бяха облекчени благодарение на билките, които й даде една робиня от Далечния изток. Ако тази жена беше издала тайната си, преди да умре, сега Корделия нямаше да страда толкова много и нямаше да се страхува за бъдещите раждания.

 

 

Когато отново влезе в стаята, Брена изглеждаше страшно изтощена, сякаш не Корделия, а самата тя бе преживяла тези болки. Ризата й беше мокра, а косата й — разбъркана. Елоиз едва я позна.

— Не съм разбрала, че болките са престанали. Детето вече се е родило?

— Всичко е наред, милейди — каза Брена и се отпусна на един стол. Гласът й беше много тих, а очите й бяха загубили блясъка си. — Имаш прекрасен внук, а в момента Корделия спи спокойно. Леля и Уда се грижат за детето.

— Момче! Хю ще бъде толкова щастлив. Мъжът ми също ще бъде горд.

— Още нещо, което е много важно. Бебето е здраво и изглежда чудесно. То ще живее.

За известно време Елоиз не каза нищо, след това тихо запита:

— Нима си научила?

— Да, казаха ми. Преди малко ти ме попита защо не съм казала на никого, че очаквам дете. Ето защо. Няма да остана в страна, където животът на детето ми ще зависи от това дали то изглежда здраво и силно, или е крехко и слабовато.

— Знам, че това е суров обичай. Самата аз не знаех за това отначало. Изгубих две деца при раждане и когато научих за този обичай, у мен се надигнаха съмнения. Но въпреки това не мога да попитам Анселм. Третото ми дете се роди много хилаво, но Анселм знаеше колко много го исках особено след загубата на първите две. Това дете също умря по-късно.

— Знам историята и искрено съжалявам!

— Исках да умра, когато дъщеря ми загина. Щеше да бъде по-добре въобще да не беше живяла.

— Грешиш, Елоиз. Жестоката съдба е отнела скъпото за теб същество. Ти сигурно имаш прекрасни спомени за нея, а тя е могла да види, макар и малка част от този свят. Аз никога няма да се съглася с този обичай. Моето дете няма да бъде родено тук.

— Добре познавам мъжа си, Брена. Той няма да те върне у вас, докато не се роди детето. Значи това няма да стане преди следващата пролет.

— Не! — извика Брена и така подскочи, че столът щеше да падне. — Той ми обеща!

— Сега ти трябва да мислиш за детето. Ако не понесеш пътуването по море, може да го загубиш!

— Аз мисля за детето!

— Брена, ти си силна жена. Не е нужно да се съмняваш, че детето ти няма да е като теб.

— Как можеш да ми докажеш това? Можеш ли да ми обещаеш, че Гарик няма да го доближи?

— Законът тук е такъв, че бащата трябва да приеме детето и да му даде името си. Ти съдиш Гарик много строго. Аз го възпитах в християнска любов.

— Но той е викинг и ме мрази. Няма да иска детето ми да живее.

— Помни, че това е и негово дете. Ще ти кажа и още нещо. Гарик ще пътува на изток това лято, но тъй като закъсня, няма да се прибере преди следващата пролет.