Джоана Линдзи
Зимни огньове (45)

Глава четиридесет и пета

Анселм и Хю се върнаха от северните земи, но Гарик продължи направо на изток. Брена можеше да бъде спокойна, че той няма да се върне, преди да е родила детето си.

Елоиз много вярно беше отгатнала реакцията Анселм, той наистина отказа да върне Брена у дома й. Отиде, за да й каже лично това, а със себе си взе Елоиз, за да превежда. Срещата не мина много гладко, защото на Брена никак не й се искаше да остане още една година в тези земи. Но Анселм беше в чудесно настроение след раждането на първия си внук и след новината, че има на път друг продължител на рода. Той настояваше Брена да се върне в къщата му, но тя твърдо отказа.

— Това е за твое добро — обясни Елоиз. — Вече няма да можеш да живееш сама.

— Мога и ще го направя! — разгорещено каза Брена. — Никога вече няма да завися от другиго.

— Трябва да си помислиш, Брена. Ти ще имаш нужда от помощ.

— Казах не!

— Поне веднъж забрави гордостта си, момиче. Вече не можеш да мислиш само за себе си, а и за детето.

— Тя продължава да е също толкова упорита, както и преди — огорчено каза Анселм. — Няма да бъде щастлива при нас. Ако и синът ми не беше също толкова твърдоглав, сега нямаше да имаме такива грижи.

— Ще остана тук и ще се справя. Това, че ще натежа, няма да ми попречи да си осигурявам храна. Няма да яздя, но гората е съвсем наблизо и е пълна с дивеч? Вместо да сека дърва за огъня, ще събирам съчки. Ще се погрижа детето ми да не пострада.

— Ние не си мислим, че ти няма да се справиш, но понякога стават нещастия.

— Аз ще внимавам.

Елоиз въздъхна.

— Ако не искаш да дойдеш при нас, ще се съгласиш ли поне някой да дойде при теб? Леля ти каза, че ти ще реагираш точно по този начин и пита дали ще може да дойде тук. Аз съм съгласна, но всичко зависи от теб.

Брена не отговори веднага. Да бъде отново заедно с леля си, би било чудесно, да има някой, с когото да споделя, да си говори, да й помага за детето.

— А ще направите ли леля ми също свободна жена?

Елоиз се обърна към Анселм.

— Брена би се съгласила Лини да дойде тук само ако й върнеш свободата.

— Това няма да стане никога!

— Какво е по-важно в случая? — избухна Елоиз. — Брена ще умре тук сама. Детето също ще умре. Тя не може да разбере това, но ние можем.

— Това момиче е истинско наказание — ядоса се Анселм. — Преди да я доведа тук, животът ни беше много по-лек.

— Какво е решението ти? Постъпи така, както смяташ, че ще бъде най-правилно.

— Лини ще бъде тук утре сутрин. Ще дойде при теб като свободен човек. Освен нея ще изпратя още една жена, която ще помага за по-тежката работа. Недей да си мислиш, че леля ти ще се занимава с цепене на дърва или носене на вода.

Брена се усмихна.

— Съгласна съм, но само в случай, че продължа да си плащам.

— Ти си най-упоритото момиче, което познавам. В момента си те представям как преследваш заек или някакво друго животно. Това е недопустимо за живота тук.

Брена високо се разсмя.

— През целия си живот съм предизвиквала хората.

Брена мечтаеше за деня, в който щеше да държи детето в ръцете си. Искаше й се да е момиченце, малка дъщеричка със сиви очи и черна коса. Не искаше у детето да има нещо от Гарик.

С края на лятото дните започнаха да намаляват, но въпреки това течаха твърде бавно за Брена, която вече беше натежала доста. Тя все още ловуваше из горите, но не толкова често, защото по два пъти в седмицата намираше прясно месо пред вратата си и не можеше да го изхвърли. В двора си вече имаха крава и от нея си осигуряваха мляко и сирене. На Брена й беше хубаво, че край нея имаше хора, но когато най-неочаквано в мислите й се върнеше Гарик, предпочиташе да остане насаме с болката си.

Един ден беше отишла на лов. Навлезе навътре в гората и унесена в мисли не беше разбрала, че се е отдалечила доста. Когато накрая се огледа, видя, че мястото й е непознато. Освен това имаше странното усещане, че някой я наблюдава. Не можа да разсее това усещане, дори след като огледа близките околности и се увери, че няма никой. Продължи с по-бърза крачка.

И тогава видя един ездач, прекалено много облечен за такова меко време. Качулката му беше на главата, затова Брена не можеше да разбере кой е той. Обзе я страх и ръцете й започнаха да се потят. Успокои се малко, когато видя, че ездачът се отдалечава от нея, но не след дълго чу конят му съвсем наблизо. Брена се обърна точно навреме, за да избегне животното, което тъкмо я връхлиташе. Не можеше да повярва на очите си. Някой се опитваше да я убие. Когато го видя да обръща коня и да се насочва отново към нея, тя се затича. Беше прекалено наедряла, за да бяга бързо, и скоро чу конят да приближава. Извърна се и насочи лъка си към ездача, но беше прекалено късно. Животното вече я връхлиташе. Тя падна. След секунди, когато се опита да стане, я прониза нетърпима болка и тя извика. В този миг чу зловещия смях на жена и когато погледна нататък, видя конят и ездачът бързо да изчезват в далечината.

Болката отново я обзе и тя започна да вика. Докато лежеше там, неспособна да се надигне, мислеше само за бебето, което щеше да се роди, но беше твърде рано за това.

Брена едва отвори очи и между листата на дърветата успя да види Гарик, чиято коса беше по-дълга от обикновено, а лицето му беше покрито с брада. Защо го виждаше такъв в съня си, след като той никога не е бил такъв в действителност? Прегръщаше я, не, носеше я някъде. Искаше да се събуди, защото дори само да го сънува я нараняваше.

— Махай се, Гарик. Ти ми причиняваш болка.

— Стой спокойно — отвърна той.

Гарик искаше тя да страда. Щеше да присъства в сънищата й само за да я измъчва.

Първо треската, след това едва не умря от глад и студ, а сега това! Колко пъти щеше да гледа смъртта в очите? По-важното беше дали щеше да оцелее?

Брена чуваше тихи гласове край себе си. Първо на леля си, след това на Елоиз. Чу и дълбок мъжки глас.

— Къде е родилката?

— Кой е тук? — слабо попита Брена.

Лини дойде при нея и леко приглади косите й. Тя беше пребледняла. Изглеждаше състарена.

— Не изразходвай силите си, за да задаваш въпроси, Брена. Ето, изпий това.

Лини й подаде чаша вино и Брена я изпи цялата. Погледна тревожно леля си. Чувстваше болки по цялото си тяло.

— За мен ли говорихте току-що? Умирам ли?

— Моля те, Брена, трябва да почиваш. Кървиш и…

— И бебето ще се роди преждевременно — продължи вместо нея Брена. — Ще оживее ли?

— Не знаем. И друг път бебета са се раждали по-рано отколкото трябва, но…

— Продължавай.

— Но те са много малки и слаби.

— Моето дете ще живее. То може да се роди слабо, но аз ще го направя силно.

— Разбира се, Брена — опита се да я успокои Елоиз. — А сега, моля те, почивай и не се вълнувай.

Брена не можеше дори да се надигне от леглото. Имаше чувството, че разрязват с ножове вътрешностите й. Затвори очи, борейки се с болката. Когато тя утихна, Брена отвори очи и запита двете жени:

— Защо сте ме донесли в неговата къща?

— Не бяхме ние, Брена.

— Тогава кой?

— Той те е намерил в гората и е било по-близо да те доведе тук, отколкото да те носи до твоята къща.

В този момент жената, която беше помагала при раждането на бебето на Корделия, влезе в стаята и се засуети край Брена.

— Не е добре — каза тя на своя език.

Брена не й обърна внимание.

— Кой ме е открил и видял ли е той жената, която се опита да ме убие? Сигурна съм, че беше жена, чух я да се смее.

— Някой е искал да те убие?

— Една жена. Яздеше черен кон и ме събори на земята.

— Никой не би искал да те нарани, Брена. Вероятно си си въобразила. Силната болка може да е причина да си представяш неща, които не са се случили.

— Започна да ме боли, едва след като паднах на земята.

— Но Гарик каза, че наоколо не е имало никой, когато те е намерил — каза Елоиз.

Брена пребледня, спомняйки си краткия си сън.

— Нима Гарик се е върнал?

— Преди една седмица.

Всичките й страхове се възвърнаха с нова сила.

— Трябва да ме отведете вкъщи. Аз не бива да оставам тук.

— Това е невъзможно, Брена. Ти не трябва да се движиш.

— Тогава ми се закълнете, че няма да го допуснете до детето ми!

— Престани с тези глупости, Брена! — прекъсна я Елоиз ядосано. — Гарик иска точно толкова колкото и ти детето му да живее.

— Лъжеш!

Изведнъж я прониза непоносима болка и тя трябваше да съсредоточи всичките си сили, за да успее да роди това дете.

 

 

Гарик стоеше на вратата на своята стая, по-безпомощен откогато и да било друг път. Той беше чул всичко, което Брена беше казала, и нейните страхове се бяха забили като остри ножове в съзнанието му. Не можеше да я вини, че го наричаше жесток. Никога не й се беше показвал в друга светлина.

Виковете на Брена раздираха сърцето му. Само като си помислеше, че искаше да отиде толкова далеч от нея и да не я види никога вече. Стигна само до Бирка и реши да се върне. Беше възможно баща му вече да я е върнал в родината й и той щеше да се прибере само за да каже на родителите си, че не може да живее без нея и че ще отиде, за да я вземе и доведе отново тук. Той се зарадва, когато разбра, че тя все още не е тръгнала, а като разбра причината за забавянето й, още повече се развълнува. Не можеше да отиде направо при нея, тъй като се страхуваше да не я разстрои и това по някакъв начин да повлияе на положението й. Вместо това той яздеше всеки ден в района около къщата й с надеждата да я срещне. И днес, като я чу да вика, а след това я откри я в безсъзнание, беше безкрайно изплашен.

— Момче — каза Уда. Гарик гледаше със страхопочитание малкото същество. Уда разтърси няколко пъти бебето, но то не показваше никакви признаци на живот.

— Съжалявам, Гарик. Бебето е мъртво.

— Не! — извика той и влезе в стаята. Взе детето в ръцете си и безпомощно загледа Уда. — Не трябва да умира. Тя ще каже, че аз съм го убил!

— То не може да диша. Това се случва често. Нищо не може да се направи.

Гарик погледна неподвижното бебе в ръцете си.

— Ти трябва да живееш! Трябва да дишаш!

Елоиз го приближи.

— Гарик, моля те, само се измъчваш излишно.

Той не чуваше майка си. Без да мисли, вдъхна от собствения си дъх в устата на детето си.

— Айй! — извика Уда. — Какво прави той? — Тя избяга от стаята с вик. — Той е луд!

Нищо не се получи от опита на Гарик да вдъхне живот на сина си. Но той не беше на себе си и опита отново. Този път закри устата на детето с ръцете си, за да няма къде другаде да отива въздухът. Най-после гърдичките му се повдигнаха, раменцата се раздвижиха, след това малкото същество пое въздух само и извика толкова силно, че го чуха в цялата къща.

— Да благодарим на господа за чудото, което сътвори! — каза Лини и падна на колене да се моли.

— Това наистина е чудо, Гарик — меко каза Елоиз. — Но този, който го направи, беше ти. Ти вдъхна живот на сина си.

Той й даде плачещото бебе. Чудо или не, беше прекалено много развълнуван, за да говори. Чувстваше се толкова горд, сякаш това беше най-доброто, което е направил в своя живот и нищо вече не би могло да бъде толкова красиво.

Елоиз пови бебето и му го подаде, за да извърши ритуала като всеки баща. Той поръси вода върху челото му, беше виждал баща си да прави това, когато се роди сестра му.

— Ще го нарека Селиг Благословения.

— Прекрасно име, защото той наистина е благословен — гордо отбеляза Елоиз и взе детето в ръцете си.

— А сега върви кажи на баща си, че има още един внук. Той ще се гордее не по-малко от теб.

Вместо да се насочи към вратата, Гарик отиде до леглото, където лежеше Брена. Очите й бяха затворени и той погледна въпросително Лини.

— Тя припадна, след като се роди детето, и не знае, че ти се бори, за да го спасиш. Аз ще й кажа.

„Но дали тя ще ти повярва?“ — зачуди се Гарик.

— Разбрах, че е загубила много кръв, дали ще оживее?

— Кървенето спря. Ще бъде слаба, както и детето. Можем само да се молим и двамата скоро да бъдат добре.

— Не се безпокой, Гарик — обади се Елоиз, която къпеше Селиг. — Не е възможно усилията ти да са били напразни. И майката, и детето ще живеят.