Джоана Линдзи
Зимни огньове (28)

Глава двадесет и осма

Гарик се въртеше неспокойно в леглото и мачкаше с юмруци възглавницата си. Злите духове сякаш си бяха устроили празник и върлуваха в главата му. Часове наред се опитваше да заспи, но сънят не идваше. Накрая не издържа. Стана, наметна се и излезе, като взе една факла.

Бързо стигна килията и затърси ключа. Вратата изскърца и той се наведе, за да влезе в тъмната стая, след това се изправи, постави факлата в мястото й на стената и отиде при Брена. Тя беше заспала на пода, свила се като дете до пейката.

Малката глупачка! Щеше да умре от студ. Със сигурност това искаше. Коленичи до нея и я разтърси с всичка сила, но спря, когато почувства температурата, която я изгаряше.

— Господи, Брена, какво си направила?

Тя отвори очи и объркано го изгледа.

— Защо се обръщаш към моя бог? Твоите езически божества ще ти се разсърдят.

— Има ли някакво значение към кой бог се обръщам? — сърдито попита той. — Аз мисля, че между тях няма разлика. Но питам и тях, и теб защо предизвикваш смъртта?

— Все още съм жива — тихо каза тя и отново заспа.

Лицето на Гарик потъмня.

— Но ще умреш, ако не се бориш. Събуди се!

Тъй като тя не се помръдна, той я вдигна на ръце и я отнесе в своята стая. Там я сложи на леглото и я зави с хермелиновата завивка. Подсили огъня и се върна при леглото.

— Брена! Брена!

Тя не се събуждаше. Той я хвана за рамото и я разтърси, но тя остана отпусната. Гарик започна да се паникьосва. Трябваше да извика Ярмил. Тя познаваше билките и можеше да лекува различни болести.

Гарик отиде при Ерин, събуди го и му каза да изпрати жените в къщата, а самият той отиде да доведе Ярмил. Дойдоха след час и Ярмил се затвори в стаята с Брена, като забрани на другите да влизат.

Гарик крачеше нервно пред огнището в голямата зала. Мойда беше донесла храна и пиене, но той не ги докосна.

Ерин седна на масата и загрижено наблюдаваше младия си господар.

— Тя е издръжлива — опита се да го успокои той. — Не е чак толкова страшно.

Гарик го изгледа, сякаш Ерин не беше казал нищо, и продължи да крачи из стаята. Часовете минаваха. Настъпи нощта.

Ярмил изглеждаше безкрайно уморена, когато влезе в залата, и тъй като не каза нищо, Гарик не можа да издържи и попита:

— Треската премина ли?

Ярмил бавно завъртя глава.

— Съжалявам, Гарик. Направих всичко каквото можах.

Той се приближи до нея.

— Какво означава това? Все още ли е зле?

— За малко състоянието й се беше подобрило и тя пое моите лекарства с малко бульон, но след това треската отново я събори и тя повърна всичко. В момента е по-зле, отколкото преди.

— Не е възможно да не се справиш с треската!

— Ще направя жертвоприношение за нея и ако боговете решат, тя ще оживее.

Гарик пребледня и се затича нагоре по стълбите към своята стая. Ерин, който беше стоял с Гарик през целия ден, стана от масата, а в очите му блестяха сълзи.

— Наистина ли момичето е толкова зле?

Ярмил го изгледа с презрение и грубо каза:

— По-зле, едва ли може да бъде. И боговете няма да й помогнат. А и защо ли да го правят? Тя ще умре, преди да е разсъмнало.

След като каза това, Ярмил напусна стаята и се отправи към дома си. Когато излезе навън, върху устните й се появи доволна усмивка. Тя наистина щеше да направи жертвоприношение, но за да бъде сигурна в смъртта на момичето. С билките, които й беше дала, и оставената отворена врата на терасата в стаята на Гарик, Брена нямаше да оцелее. Истина е, че тези, които умеят да чакат, накрая получават това, което искат, а на нея нямаше да й се наложи да чака дълго.

Ерин влезе в стаята на Гарик и го намери застанал до леглото, напълно смазан от мъка. В огнището гореше огън, но въпреки това стаята беше ужасно студена.

— Никога няма да си простя това — каза той с глух глас.

Ерин се приближи до него и тъжно каза:

— Тя не може да те чуе сега.

— Когато влязох, приказваше съвсем като дете.

— Явно си спомня детските години. Това се случва при треска.

— Тя не бива да умре!

— Значи обичаш момичето, Гарик?

— Да я обичам? Любовта е за глупците! — разгорещено отвърна той. — Никога вече няма да се влюбя.

— Тогава какво значение има, дали ще живее, щом за теб е само една от робините ти?

— Има значение! — отговори Гарик. Ядът му беше преминал. — Освен това тя е прекалено упорита, за да се предаде.

— Аз също се моля да си прав. Ако питаш мен, не бих се вслушвал много в думите на Ярмил. Винаги има надежда.

 

 

Брена седна в скута на баща си. Новият й меч със скъпоценни камъни блестеше в малката й ръка.

— Благодарих ли ти, тате? О, толкова съм щастлива! Меч, изработен специално за мен. Не бих могла да получа по-хубав подарък!

— Не би ли се зарадвала на красива рокля или на изящно бижу? Майка ти обичаше такива неща.

Брена направи физиономия.

— Тези неща са за момичета. Момичетата са глупави и плачат. Аз никога не плача!

Алейн я къпеше в горещата вана. Парата беше изпълнила цялата стая и напълно скриваше Алейн.

— Какво би казал баща ти, ако разбереше, че се биеш със селските момчета?

— Той би се гордял с мен. Аз бях победител. Ян е с насинено око, а на Дойл устата е подута.

— Те ти се дадоха да ги победиш само защото си дъщеря на лорд Ангъс.

— Аз не съм му дъщеря, не съм. И спечелих, защото бях по-добра от тях. А сега ме пусни да изляза от тук, защото се сварих.

— Трябва да бъдеш чиста и красива, лейди Брена.

— Но водата е прекалено гореща.

В тоя момент лицето на мащехата й изплува от парата.

— Брена, ти си срам за баща си. Кога ще се научиш да бъдеш лейди?

— Аз не трябва да бъда такава, каквато ти ме искаш. Ти не си ми майка!

Парата се беше загубила. Алейн каза:

— Сега тя е твоя майка, Брена.

— Не, не, аз я мразя, Алейн, нея и дъщеря й. Защо баща ми трябваше да се ожени за нея? Корделия винаги се заяжда с мен, а майка й е истинска вещица.

— Ти трябва да ги уважаваш.

— Защо? Те също ме мразят. И двете ме ревнуват от татко.

— Може би те не са вежливи, но ти си. От теб зависи да ги накараш да се чувстват добре тук.

— Ако наистина трябва, ще го направя, но това няма да ми харесва.

 

 

Снегът започна да се сипе на едри парцали и покри земята като с пелерина. Брена се пързаляше по едно замръзнало езеро. Тя махна на Корделия, която беше застанала до едно дърво загърната в сребриста туника, а огненочервената й коса ярко контрастираше на белия сняг.

— Брена, за момиче на твоята възраст съвсем не подхожда да се прави на дете. Ледът ще се пропука и ти ще паднеш. Тогава какво ще правиш?

И наистина ледът се пропука с трясък и Брена падна във водата точно както Корделия беше казала, че ще се случи.

— Помогни ми, Корделия. Замръзвам.

— Не ти ли казах, че ще паднеш?

— Дела, моля те, помогни ми да изляза от тук. Водата е толкова студена, че чак боли.

— Ще те боли и когато бъдеш за първи път със съпруга си. Тогава ще научиш какво е истинска болка.

— Аз видях двама души в селото да го правят. Не изглеждаше толкова страшно, колкото ти си ми разправяла, че е.

— Само почакай. Скоро твоят избраник ще дойде, за да те отведе, и тогава ще се увериш.

— Аз няма да се омъжвам за викинг. Въобще няма да се омъжвам. Нима не върнах толкова други богати мъже?

— Ще се омъжиш, Брена. Баща ти е дал думата си.

Някъде от далечината се появи Лини и бързо се приближи. Лицето й беше тъжно и изморено. Тя започна да разтрива момичето, докато Брена едва не се задуши от горещина.

— Ангъс е мъртъв, Брена.

— Не! — изкрещя Брена. — Моят татко не може да умре. Това не е вярно!

 

 

Цялото село се беше събрало на погребението. Слънцето не беше изгряло още, но беше непоносимо горещо.

— Викингите пристигат, лейди Брена.

— Уиндъм! Това ли е начинът, по който викингите идват за булката — с грабежи и убийства? Ти не трябва да умираш! Не мога да ти помогна, Лини. Той счупи меча ми. На никого вече не мога да помогна. Кълна се, че ще го убия за това, което направи с хората ми.

 

 

— Аз съм Елоиз, съпругата на Анселм. Ти ще бъдеш дадена на сина ми Гарик.

— Няма да бъда ничия!

 

 

— Открих ли начина да те направя изпълнителна и кротка?

 

 

— Той ще ме насили. Господи, как ще понеса агонията, за която Корделия ме предупреждаваше? Къде е болката? Корделия е лъгала. Тя ме принуди да покажа страха си пред него, а всъщност е нямало от какво да се страхувам. Беше вълшебно. Той е прекрасен. Такова тяло, силно и красиво. Той ме кара да забравя, че го мразя.

Отдалеч се чу смях. Ярмил и Корделия се смееха. Анселм и Хю се смееха.

— Той е звяр. Не се интересува от мен. Как е възможно да ме обиди пред всичките си гости? Сега не съм зависима от него. Никога няма да ме намери. Не бих могла да остана по-дълго при него, не и когато докосването му ме превръща в топящ се восък.

 

 

Два меча се преплетоха. Шумът беше оглушителен и ушите я заболяха, накрая тя извика:

— Не мога да те убия, Гарик, дори и заради свободата си. Не знам защо, но мисълта, че би могъл да умреш, е непоносима.

 

 

Брена се разтрепери.

— Толкова е студено. Аз съм болна, а той дори не знае. Ще съжалява, когато ме открие мъртва. Как можа да постъпи така с мен, след като му спасих живота? Толкова е студено. Ярмил, затвори вратата преди… преди…

 

 

Брена се носеше из топлите води на езерото, беше затворила очи, а слънцето приятно грееше. Нямаше никакви грижи. Никакви тревоги не нарушаваха спокойствието й, а водата беше като балсам за тялото й.

Тя се събуди. Езерото се смени от меко легло, в което обаче се почувства неудобно. Премигна няколко пъти, преди да разпознае стаята на Гарик, след това се обърна и видя него самия седнал на един стол. Лицето му имаше безкрайно измъчен вид. Той й се усмихна, а в очите му светеше топлинка.

— Не изглеждаш добре, Гарик. Да не си болен?

Той се засмя.

— Аз съм добре, ти как си?

Тя се опита да седне, но не успя.

— Всичко ме боли, сякаш са ме били. — Тя го изгледа със съмнение. — Да не си ме бил, докато съм спала?

— Как можа да го помислиш? Два дена ти беше на границата между живота и смъртта. — Той стана и внимателно я зави. — Жените са направили супа. Ще ти донеса.

Брена се отпусна в голямото легло. Дали той съжалява? Показва загриженост, но дали е искрен?

Не можа да го дочака. Сънят отново я отвлече във владенията си.