Джоана Линдзи
Зимни огньове (31)

Глава тридесет и първа

Хю се присъедини към Гарик и двамата напълниха чашите си от голямата каца с медовина, която беше сложена по средата на стаята. Мъже, маскирани като животни, танцуваха из стаята и се движеха между гостите, като ги правеха съпричастни на игрите им.

Гарик се промъкна между другите, изсипа цяла кофа сняг върху главата на Хю и с изненада видя, че брат му се смее на това.

Накрая и Гарик се разсмя.

— Очаквах да се нахвърлиш върху ми с меча, защото знам, че никога не си харесвал обичаите около празника на зимното слънцестоене.

— И виждам, че те разочаровах — отговори му Хю.

— Не, не съм в настроение да се сражавам.

— Нито аз. Значи и двамата сме се променили.

Гарик се наведе към брат си и внимателно го огледа.

— Аз си мислех, че съм в добро настроение, но ти явно си в още по-добро. Изглеждаш като човек, който току-що е зърнал Валхала.

Хю се ухили.

— Най-накрая ще имам дете.

Гарик беше безкрайно изненадан. Той потупа брат си по гърба.

— Това е чудесна новина, братко.

Гарик вдигна чашата си.

— Нека детето бъде момче и да има силата на чичо си.

Хю се заля от смях.

— За това ще се погрижа аз.

— Жена ти сигурно е много щастлива — каза Гарик. — Толкова дълго чакахте.

— Не, тя е бясна, защото винаги е обвинявала мен за това, че нямаме деца, а ето, че тя все още не може да забременее.

Част от радостта на Гарик се стопи и той попита:

— Сигурен ли си, че е от теб?

— Да, така както ти държиш онази дива лисица само за себе си, така и аз държах тази единствено за мен.

При напомнянето за Брена, Гарик се намръщи. Той се обвини, че й беше позволил да носи кама, защото се уплаши да не я използва срещу сестра си. Веднага се огледа наоколо, за да я открие, но нея я нямаше в стаята. Със сигурност беше при Корделия.

Гарик бързо се изправи.

— Извини ме, братко, но трябва да намеря Брена, преди празникът на баща ни да бъде развален. Тя има невероятната способност да създава неприятности.

— Седни, Гарик. Ще й трябва много време на твоята лисичка, за да развали празника на татко. Искам да обсъдя с теб пътуването ти тази пролет.

— Не може ли да отложим разговора за по-късно? — нетърпеливо го прекъсна Гарик.

— Ако заминеш сега, Морна ще бъде убедена, че се страхуваш от нея.

— Морна?

Хю се обърна към вратата. Поглеждайки също нататък, Гарик видя Перин, който изглеждаше объркан, а до него бе застанала Морна. Тя беше красива, както винаги. Русите й коси контрастираха със зелената копринена рокля. Очите им се срещнаха, но погледът на Гарик беше студен като стомана.

Брат му беше прав: точно сега той не можеше да напусне. Отново насочи вниманието си към Хю и се помоли Брена да не направи нещо, за което всички биха съжалявали.

В небето се червенееше мъгла, която рязко се открояваше на чисто белия пейзаж. Зловещ цвят, червеният — цвят на кръвта и яростта.

Няколко секунди Брена се взираше в небето, а в главата й се въртяха спомени от това как се бе унижила самата тя, заради приказките на сестра си. Тя едва се контролираше, когато отвори вратата на помещението, където живееха жените.

— Кой е? — с отегчен глас попита Корделия. — Хю, ти ли си?

Зачака отговор, но никой не й отвърна.

— Ти ли си, Лини?

— Не, аз съм, Дела.

Корделия се изправи пребледняла.

— Брена… аз…

— Ти какво? — остро попита Брена и дойде по-близо. — Съжаляваш, така ли?

Брена беше застанала точно пред Корделия, а в очите й се четеше ярост.

— Защо ме излъга какво се случва, когато мъжът и жената са заедно?

— Защото това заслужаваше.

— Защо, какво толкова съм ти направила, че да се отнесеш по този начин с мен? Бих искала да разбера истината, Дела, преди да отмъстя.

Корделия се опита да се оправдае.

— Дънстан те желаеше, но ти дори не го забелязваше.

— Дънстан? Това е абсурдно. Той ти беше съпруг.

— Да, беше мой съпруг, но той искаше теб. А ти бе прекалено заета да се доказваш като достойна дъщеря на баща си, така че обръщаше много малко внимание на другите край себе си.

— Ако това, което казваш, е вярно, защо не си ми казала? Ти знаеше, че мъжете въобще на ме интересуваха, още по-малко Дънстан.

— Не можех да се примиря, че заради теб изгубих любовта на съпруга си.

— И заради това ме обрече на кошмари?

— Щастлива съм, ако е било така, защото заради теб аз преживях такива ужасни моменти.

За миг Брена загуби контрол над себе си и удари Корделия по лицето, а с другата ръка посегна към ножа.

— Знай, че ако те бях намерила в нощта, когато бях за първи път с този викинг, щях да те убия.

Корделия невярващо се загледа в острието.

— Нима би наранила жена, която очаква дете?

Брена беше изумена и отстъпи крачка назад.

— Истината ли говориш, Дела?

— Лини също знае, ако се съмняваш в думите ми, питай нея.

Брена не би я убила, защото любовта й към Гарик я беше направила по-добра. Беше възнамерявала само да я уплаши.

— Прекалено много се бърка в живота ми, Дела, и ако пак някога се опиташ да го правиш, ще забравя, че съм християнка и ще те убия.

Когато Брена прибра ножа, Корделия отново събра кураж.

— Не ме е страх от теб, Брена Кармарам! Хю ще ме защитава. И ти горчиво ще съжаляваш за това, което ми причини днес.

— Няма да си губя повече времето с теб — каза Брена и излезе от стаята.

Беше бясна. Срещата не бе преминала така, както очакваше, все още не можеше да повярва на безочието на Корделия. Плесницата, която й беше ударила, беше много малко отмъщение.

Вън червената мъгла се беше разпръснала и беше станало непрогледно тъмно. Брена отново се върна в залата. Сега тя съжаляваше за начина, по който се беше отнесла с леля си и се огледа, за да я намери и да се извини. Лини не се виждаше никъде и Брена отиде при Гарик.

— Видя ли се със сестра си?

— Да.

— Надявам се, че е добре.

— Чака дете — разгневено отвърна тя и веднага след това съжали за резкия си тон.

— Но тя е добре, нали?

— Беше в добро здраве, когато я напуснах.

Тя гледаше вече с други очи на Гарик и веднага забеляза, че не беше съвсем спокоен. Зачуди се дали причината не е у нея. Искаше да му открие чувствата си, но знаеше, че не бива да се натрапва. Усмихна се.

— Казах ли ти колко добре изглеждаш тази вечер, Гарик?

Точно както беше предполагала, той се усмихна скептично и каза:

— Тогава ще ти припомня, че ти бях предоставил тази възможност, но ти не я използва.

— Казвам ти го сега: изглеждаш като истински лорд. Точно това е подходящата за теб дума, въпреки че тук не я използват, така ли е?

— Ние сме феодално кралство. Всеки клан си има вожд и това е всъщност лордът. Той дори е като крал за своите хора.

— Като баща ти?

— Да — отвърна той. — Защо питаш?

Тя му отвърна с друг въпрос:

— Не мислиш ли, че е време да разбера нещо за твоите хора и за теб също?

— Признавам, че имаш право.

— Голямо ли е семейството ти?

— Имам лели, чичовци и много братовчеди.

— Знам, че имаш двама братя, но нямаш ли сестри?

— Имах сестра — каза Гарик с глас, изпълнен с мъка — Тя беше най-малкото дете на майка ми, но почина много отдавна.

Брена остро почувства неговата болка и се зачуди — как е възможно толкова да се развълнува.

— Наистина съжалявам, Гарик.

— Не трябва, ти не я познаваше.

Тя нежно докосна ръката му.

— Но знам какво изпитваш, когато загубиш любим човек.

Той взе ръката й в своята.

— Да, предполагам, че знаеш това.

Брена изпита непреодолимо желание да се облегне на него и да усети как ръцете му я обгръщат с топлина. Вече не се чувстваше така самотна както преди. Въпреки че сега Гарик беше центърът, около който се въртеше животът й, все още не беше готова да разголи душата си пред него. Никога не бяха говорили по този начин и това ново начало й харесваше.

— Гарик, ти никога не си говорил за времето, когато си бил в плен на моя народ, нито си показвал, че ги мразиш за това, което са ти направили.

Той изненадано я погледна.

— Кой ти каза това?

— Когато в началото ни доведоха тук, майка ти ми разказа, за да обясни нападението на Анселм. Но може би предпочиташ да не си спомняш.

— Предпочитам да не си спомням това време, но тъй като в днешния ден искаш да научиш много неща, ще ти кажа. Когато един викинг тръгне на война, той знае, че може да го убият или да го хванат в плен. Мен ме заловиха и аз очаквах смърт, но безславна, тъй като не е на бойното поле.

— Толкова ли е важно да умреш в боя?

— Това е единственият начин, по който можеш да отидеш във Валхала.

— Раят на викингите?

— Добро сравнение, но там могат да отидат само смели войни.

Тя не му зададе повече въпроси, тъй като си спомняше ученото при Уиндъм.

— Значи си очаквал да умреш без почести?

— Истината е, че се отнасяха много жестоко към мен и ако някои от тях ми попаднат, ще ги убия. Но един от тях, възрастният човек, който ме пазеше и се грижеше за мен, ми помогна да избягам.

— И за това ти не мразиш всички ни. Но баща ти не е на същото мнение. Нима той не знае, че келт е спасил живота ти?

— Знае, но той съди много бързо, затова, щом веднъж е решил, че ще мрази всички келти, никой не може да му повлияе да промени мнението си. Но това продължи до момента, в който те срещна. Сега съжалява, че е нападнал селището ви. Знаеш ли това, Брена?

— Да, знам. Майка ти ми каза.

— Все още ли го мразиш?

Брена се поколеба.

— Ако това се беше случило на теб, Гарик, ако келт нападнеше селото ти и избиеше жителите му и твоите близки, а теб вземеше в плен, ти нямаше ли да го мразиш?

— Разбира се, и нямаше да намеря мира, докато не го убия.

— Тогава обвиняваш ли ме за чувствата ми?

— Не, аз просто попитах дали все още се чувстваш по този начин. Обикновено жените са повече склонни да прощават, а и те мислят по различен начин. Но явно ти си изключение.

— Не съм същата като преди, Гарик.

— И какво се е променило? Нима не пожела да дойдеш с оръжие тук? И няма ли да го използваш срещу мен, когато по-късно изискам правата си над теб?

— Няма да направя това, Гарик.

— Обещаваш ли ми?

— Обещавам.

Той се наведе към нея и се засмя.

— Значи наистина си се променила.

— Но не по начина, за който си мислиш. Няма да използвам оръжието, но все още няма да ти е лесно с мен.

Той се направи на засегнат и с прозиращ в думите му хумор каза:

— Не е честно да ме даряваш с толкова кратки лъжливи моменти, в които да се чувствам победител.

— А кой ти е казвал, че жените са честни?

Гарик изсумтя и нарочно се обърна към Хю, който се хвалеше пред другите, че ще спечели на конните състезания, които щяха да се проведат на следващия ден. Брена не ги слушаше. Тя се чувстваше много добре. За първи път двамата с Гарик си говореха без гневни нотки. Сега, когато мислеше за това, не й изглеждаше толкова странно, че се е влюбила в този викинг. Той притежаваше всичко, от което тя се възхищаваше — кураж, смелост, сила, красота. Знаеше, че и той я иска. Дори другите бяха забелязали това. Единственото, което й се струваше невъзможно, бе да му каже, че тя също го желае. „Гарик, бъди сигурен, че ще те накарам да започнеш да ми вярваш“ — мислеше си Брена.

Тя стана и си напълни чашата с медовина. В този момент погледът й срещна този на Анселм, който стоеше начело на масата. Бързо се извърна и не видя сърдечната усмивка, която й изпрати. Видя Перин и отговори на сдържания му поздрав. До него седеше необикновено красива жена, облечена в тъмнозелена коприна. Тя наистина би била красавица, ако не беше студената злоба, която се четеше в очите й. Брена се зачуди как е възможно да предизвиква такива чувства у непознати. Но веднага след това осъзна, че тя познава тази жена, или поне, че е слушала достатъчно, за нея. Това беше Морна, не би могло да бъде никоя друга. Значи това беше жената, която беше ранила Гарик толкова дълбоко, че той все още не вярваше на никоя жена. Тя бе виновна и за много от трудностите, които Брена бе преживяла. Това беше човек без никакви скрупули и с невероятна безочливост. Очевидно бе, че отново искаше Гарик за себе си. Защо иначе ще гледа Брена с толкова омраза? Сега тя беше богата и искаше само него. Нима наистина Морна си мислеше, че миналото е без значение? Тази блондинка никога вече нямаше да притежава Гарик, не и докато Брена е жива.