Джоана Линдзи
Зимни огньове (10)

Глава десета

Брена беше грубо събудена, когато Ярмил влетя в стаята и се развика.

— Ставай, преди той да се е завърнал и да те е намерил в леглото.

Брена повдигна глава и видя, че Гарик не е до нея. След това погледна суровото набръчкано лице на жената и й отправи презрителен поглед. Зачуди се как би постъпила, ако я нападнеше. Най-вероятно щеше да напусне стаята с викове.

— Побързай, момиче, облечи се — продължи Ярмил, подавайки на Брена груба вълнена рокля. — Гарик не те иска повече в стаята си. Освен това въобще не е доволен от теб, което не е чудно, като се има предвид злият ти поглед.

Брена я погледна унищожително, но нищо не отвърна. Беше решила да показва презрение към езика им. Ако те говореха в нейно присъствие, като си мислеха, че не ги разбира, тя би могла да получи ценни сведения. Това беше много трудно за нея, тъй като едва се сдържаше да не отговори, въпреки това щеше да опита.

Ярмил се запъти към вратата, като даде знак на Брена, че трябва да я последва. Веселбата от долния етаж се дочуваше, докато минаваха край стълбите, за да влязат в една малка стая. Когато Ярмил запали няколко чаши, пълни с китова мас, за да освети помещението, Брена видя, че това е стая, в която се шиеше, бродираше и тъчеше.

По нищо не се различаваше от стаите, предназначени за такъв вид работа в дома й, но на Брена никога не й се беше случвало да прекарва времето си в тях. С любопитство спря поглед първо върху макарите за прежда, после заразглежда стана за тъкане на черги, дървени дъски за извиване на конци, гребени с дълги зъбци и ножици. Купчини от животински кожи бяха накамарени в единия ъгъл, а върху една лавица имаше различни бои. Това беше типична женска стая и Брена се чувстваше съвсем не на място.

— Гарик отиде да вземе баща си и ми заповяда да те доведа тук — каза Ярмил, като съпровождаше думите си с жестове, за да обясни. — Имам много работа долу за празника, затова не мога да остана с теб тук. — Тя отиде до големия стан в ъгъла, на който имаше груба недовършена черга и обясни на Брена, че трябва да работи върху него. — С това тук няма да мързелуваш.

— Ще потъне в прах, преди да го докосна — отвърна Брена на собствения си език, като се усмихна.

— Добре — каза Ярмил, усмихвайки се на свой ред. — Гарик мислеше, че ще ми причиниш неприятности, но аз не мисля така. Ще ни бъдеш от полза и всичко ще бъде добре — преди да излезе, строго добави: — Ти ще стоиш тук. — След това напусна стаята и затвори вратата след себе си.

Брена погледна с омраза стана и презрително каза:

— Ако тя си мисли, че ще ме накара да върша женска работа, ще си има много повече неприятности, отколкото може да си представи.

Разходи се мързеливо из стаята. Намери няколко широки кожени ленти и ги преплете в красив колан, който сложи върху себе си. След това сплете косата си в дълга плитка и в нея също сложи кожена лента.

Звуците, идващи от долния етаж, й напомниха за дома и за времето, когато баща й имаше гости. Това я натъжи. До този момент под влияние на яда и разочарованието не беше скърбила за баща си. Споменът за него и последната кървава сцена в дома й само увеличиха яростта й.

— Татко, ти сбърка — прошепна тя. — Ти ги доведе при нас. Искаше да ни спасиш, а вместо това ни предаде.

Брена нямаше да плаче повече. Щеше да прикрие мъката дълбоко в себе си и никога вече нямаше да показва сълзите си. Тя твърдо реши да не остава на това място. Трябваше да намери начин да напусне тази забравена от бога земя и да се върне у дома. Щеше да й е нужно време, за да я изучи и да намери път за бягство. Но преди това трябваше да отмъсти!

Без да иска, мислите й се върнаха към Гарик Хаардрад. Викингът беше загадка за нея. Той нямаше никакво участие в измамата и въпреки това представляваше най-голямата заплаха за нея. Той я притежаваше и можеше да прави с нея каквото си иска. Скоро щеше да разбере, че тя няма да му позволи това.

Този висок силен мъж не погледна на нея като на жена и това, въпреки че беше объркващо, беше добре дошло за нея. Брена знаеше, че той очаква от нея да прави това, което й се каже. Ако само се сетеше за нещо, което наистина би могла да прави, тя не би имала нищо против, защото и без това трябваше някак си да запълва времето, докато проучи района. Но тя не знаеше никаква женска работа.

Брена тихо отвори вратата. Предполагаше, че ако напусне стаята, ще предизвика гнева на Ярмил.

Звуците от долу започваха да стават все по-силни. Тя се зачуди дали Гарик се беше върнал. Ако той вече беше тук, това значеше, че Анселм е също тук. Тя щеше да изпита огромно удоволствие, унищожавайки този мъж, както той беше избил нейните хора. Бедните Фергюс и Уиндъм, Дънстан, който не искаше да се сражава, и скъпата й Алейн, която беше като майка за Брена — всички те бяха мъртви.

Не беше Анселм човекът, който ги беше убил, но за всичко беше отговорен той. Точно той счупи меча й, оставяйки я безпомощна за първи път в живота й. Да, Анселм трябва да умре. Тя щеше да реши как.

Брена излезе и затвори вратата, за да не разберат останалите, че е напуснала стаята. В края на коридора имаше друга врата, която водеше навън, и тя се запъти към нея. От там видя сградите около къщата, но край тях нямаше никакви хора.

В далечината искреше синевата на океана. Повърхността му беше като пелерина, обсипана с блестящи диаманти. Отляво беше фиордът и тучните ливади, които се простираха на отсрещния бряг. Отдясно се простираха гори и полета, в далечината се виждаха малки къщи.

Брена реши да слезе до водата и да разбере дали има кораб.

Когато бъде готова да избяга, най-много ще се нуждае от кораб, но как ще го управлява сама? Може би ще успее да се скрие на такъв, който се готви да нападне земите й. Но това няма да стане, преди да е дошла пролетта. Би ли могла да издържи чак дотогава?

Тя слезе по стълбите и бързо отиде до малките постройки зад голямата каменна къща. Отнякъде се чуваха животни и тя влезе в една от тези сгради, чиято врата беше отворена. Това беше конюшня и в нея имаше четири чудесни коня. Брена беше очарована.

Невероятен черен жребец грабна погледа й и тя тръгна към него, но тогава дъхът й спря, защото забеляза възрастен човек, който почистваше коня. Той се изправи и изпъшка, слагайки ръка на кръста си. Лицето му беше скрито зад посивяла брада, косата му също беше прошарена. Кафявите му очи напрегнато се впиха в нея.

— Коя си ти, момиче? — попита той на нейния език.

— Брена Кармарам. Тук ли работиш? — попита тя и повдигна ръката си, за да я помирише конят.

— Да, от около четиридесет години се грижа за конете.

— Някой помага ли ти?

Той поклати глава.

— Не, откакто господарят взе голяма част от нас, за да ги продаде, когато отпътува на изток. Мен ме остави, защото съм прекалено стар, за да му донеса добра печалба.

— Говориш, за Гарик, него наричаш свой господар, нали?

— Да, той е добър момък. Преди него служих на дядо му — с гордост отговори старият човек.

— Как можеш да говориш с уважение за човека, който те притежава? — заинтересува се тя.

— Той се отнася добре с мен. Гарик е млад човек, който се стреми към успеха, но към всички нас се отнася много добре.

Брена не го слушаше.

— Само това ли са конете?

— Не, останалите са на паша. Други три бяха дадени на заем на приятели на Гарик. Тези, които плаваха с него и отидоха да доведат семействата си за празника. Тези — той посочи останалите коне — са на Анселм, който току-що дойде със семейството си. — Той потърка хълбоците на жребеца. — По-хубаво от това животно не съм виждал досега.

— Да, много е красив — съгласи се Брена. Тя погледна лъскавия жребец.

Мъжът нежно прокара ръка по гърба на животното. Очевидно конят току-що се беше завърнал от езда.

— Господарят го доведе тук със себе си. Открил го в Хедби. Каза, че е струвал цяло състояние.

Брена поклати глава, но мислите й бяха на друго място. Значи Гарик вече си беше вкъщи и Анселм също беше тук. Без съмнение Хю също беше с тях, това вулгарно животно, което се осмели да я опипва пред всички. Тя свъси чело, отиде до вратата и внимателно се загледа в каменната постройка. Колко време имаше? Дали той вече я търсеше, или въобще не се тревожеше, защото си мислеше, че тя е на сигурно място в онази работна стая? Той вече й показа, че не се интересува от нея и че тя е само една неприятност за него. Дори Ярмил каза, че Гарик не й е обърнал внимание. За Брена това беше най-добрият вариант. Така можеше да прави каквото си иска, без да привлича вниманието върху себе си. Тя се върна при човека.

— Как се казваш? — попита тя.

— Ерин Маккей.

— Ерин, познаваш ли едно момиче Яни? — запита Брена и се усмихна.

— Познавам я. Тя е хубаво момиче.

— Къде мога да я намеря сега? Тя се грижеше за мен, когато бях затворена, но аз се държах грубо и искам да поправя грешката си.

— Била си затворена? — Той я погледна с любопитство. — Значи ти си тази, за която всички говорят. На Гарик новата…

— Да — прекъсна го бързо Брена, преди да е произнесъл думата, която тя толкова мразеше.

— И са те освободили?

Тя кимна.

— Да. А сега ми кажи къде е Яни?

— Тя е в къщата. Ще бъде там целия ден и по-голямата част от нощта заради празника.

Брена се намръщи.

— Колко време ще продължи този празник?

Ерин се засмя.

— Възможно е да се проточи с дни.

— Какво?

Той се развесели.

— Да. Ще се празнуват много неща. Господарят се завърна с много богатства и семейството отново се събра. Наистина имат повод да празнуват.

Върху лицето й се изписа възмущение. И през цялото това време тя трябваше да бъде скрита някъде на заден план. Защо Гарик не иска да я показва?

— Мога ли да ти помогна, Ерин? — най-неочаквано каза тя.

— Не, това е мъжка работа.

Брена се отказа да спори по този въпрос и попита:

— Ако получа разрешение от Гарик, ще ми дадеш да работя при теб, нали?

— Разбираш ли от коне?

— Да — усмихна се тя. — Обзалагам се, че съм точно толкова добра, колкото си и ти. — За момент тя спря, след това продължи, а в гласа й се беше появила тъга. — У дома яздих всеки ден по полета, през потоци, прескачах каменни огради, навлизах в дълбоки гори. Колко свободна се чувствах тогава. — Тя спря. Върху лицето й се изписа дълбока тъга. Когато се опомни, отново се обърна към Ерин. — Ако работя с теб при конете, ще ми разрешаваш ли да яздя?

— Да, разбира се. Нищо не би ми доставило такова удоволствие. Но първо трябва да съм сигурен, че господарят ще ми разреши. В противен случай нищо не мога да направя.

— Добре, значи ще говоря с него.

— По-добре ще е да изчакаш празникът да свърши. Господарят ще пие доста и може след това да не помни какво ти е казал.

Брена би предпочела да свърши това веднага, но разбра, че Ерин е прав и реши да изчака.

— Ще постъпя, както ме посъветва. Ще изчакам.

— И още нещо, предлагам ти да не се приближаваш до залата, в която празнуват, докато не си тръгнат всички гости. Няма да е добре за теб, ако те забележат.

Очите на Брена заблестяха от любопитство. Първо Гарик беше казал да я държат в онази малка стая. Сега и Ерин я предупреждаваше да не се показва.

— Какво не ми е наред, че другите не трябва да ме виждат?

— Брена, момиче, трябва да знаеш, че си много привлекателна. Викингите са много похотливи и си падат по красиви момичета като теб. Господарят е щедър с робините си. Приятелите му не трябва дори да го питат за разрешение, когато поискат някоя от тях, защото им е известна неговата гостоприемност.

— Не говориш сериозно! — възкликна Брена отвратена.

— Това е вярно! Един път след много пиене насилиха едно момиче пред всички.

Отвратена, Брена попита:

— И Гарик е позволил това да се случи?

— Той би спрял такова нещо, но слуховете говорят, че бил напълно пиян.

— Това наистина ли е станало?

— Да, така че внимавай. Не бих желал да чуя, че и с теб се е случило.

— Не се тревожи, Ерин. Аз няма да го допусна.

Старият човек поклати глава със съмнение, докато тя излизаше от помещението.