Джоана Линдзи
Зимни огньове (17)

Глава седемнадесета

Разяждащ гняв гризеше Гарик при всяка стъпка по пътя му към помещенията на слугите. Той тихо отвори вратата на къщичката, в която живееха жените. Тлеещият огън придаваше на помещението мека, червена светлина.

Брена спеше върху парче кожа до огнището, старо одеяло й служеше за завивка. Копринената й коса се беше разпиляла зад нея и от пламъците на огъня се получаваше илюзията, че е обсипана с рубини. Дълги, гъсти мигли засенчваха бузите й, а полуотворените й устни бяха влажни, като покрити с роса розови пъпки.

Гарик усети, че му става горещо, виждайки я толкова мила и невинна в съня й. Вече не си спомняше, че когато беше будна, беше истински дявол. Наведе се и внимателно махна одеялото й. Студеният въздух, идващ отвън, докосна голите й ходила, тя се намръщи и се сви. Дребничкото й тяло беше скрито под груба широка нощница. Вероятно беше й я дала Мойда, която спеше в другия край на стаята.

Гарик прекрасно си спомняше копринената кожа, нежните ръце, издължените бедра. Не беше забравил и деликатната извивка на кръста, и заобления ханш, кадифената гладкост на гърба й и чаровните извивки на шията, които беше целувал.

Бързо прогони тези мисли от съзнанието си, преди да са го разколебали. Със сръчно движение постави ръка върху устните й, за да сподави вика й, защото би събудила останалите. Тя моментално отвори очи, но преди да успее да види кой е нападателят й, той плътно я притисна до гърдите си и я изнесе от стаята.

Когато стигна конюшните, я пусна на земята. Тя го погледна сърдито. Косата й беше разпиляна по раменете и гърба й като черна пелерина. Когато го разпозна, се успокои.

— Значи ти си бил! — От тона й личеше, че той не е нещо, което би я заинтересувало.

— А кой друг би могъл да бъде?

— Някой от твоите приятели — отвърна тя. — Обзалагам се, че този Баярд с удоволствие би ми върнал това, което му направих. Брат ти също има за какво да ми отмъщава.

— Нима се страхуваш от тях?

— Не, но не съм чак толкова глупава, че да не ги вземам на сериозно — отвърна тя.

— Значи само от мен нямаш страх, така ли? — прогърмя той.

Тя го изгледа изненадана.

— Защо да се страхувам от теб? Ти ми показа най-лошото, но то всъщност се оказа нещо доста хубаво.

Той се приближи до нея. Гневът му нарастваше.

— Ще те нося или ще вървиш до къщата?

— Не, няма да дойда с теб. Не ми харесва само за твое собствено удоволствие да разваляш съня ми.

— Не е за мое удоволствие.

— Ами какво е тогава?

— Ще тръгнеш ли?

Преди тя да каже да, тъй като започна да става любопитна какво я очаква, той я хвана за лакътя и грубо я блъсна пред себе си. Тя се отдръпна, но почувствала студената земя под босите си крака, и спря.

— Защо спираш? — нетърпеливо попита той.

— Нима искаш да си разкървавя краката? Изглежда, че въпреки всичко ще трябва да ме носиш. — Тя дяволито се усмихваше.

Той се поколеба, след това силно я дръпна към себе си и я повдигна. Тя веднага обгърна врата му с ръце. Скоро се озоваха до външните стълби на къщата, които водеха към втория етаж.

Бързо ги изкачи, вземайки две стъпала наведнъж. За него Брена не тежеше повече от чувал с пух. Вече вътре, я пусна на пода, но Брена не се отдели веднага от него. Не беше стъпвала в тази къща от деня, в който бе отнел девствеността й. Веднага забеляза промените, които бяха настанали. Върху стените бяха прикрепени красиви златни свещници, а между тях имаше изящно избродирани гоблени, обшити със златни конци. На пода по цялата дължина на коридора беше постлана мека пътека в черно и сребристо, със златисти кантове. Всичко това придаваше много по-уютен вид на тази мрачна и неприветлива къща.

Брена се поколеба, когато видя, че се насочват към покоите на Гарик, но той я бутна вътре и затвори вратата. Тя се обърна към него, скръстила ръце, а очите й стрелкаха светкавици.

— Излъга ли ме? Защо сме тук?

— Защо ли? Тъй като знам, че не можеш да понасяш студа, избрах тази стая като най-топла в къщата.

— Колко мило. — В гласа й имаше неприкрит сарказъм.

Всъщност стаята наистина беше приятна. Брена забеляза, че тук също бяха настъпили промени. Два еднакво големи килима, които почти се съединяваха, покриваха студения под. Бяха сини на цвят със златисти фигури. Върху стените бяха окачени два големи гоблена. Единият представляваше работници на полето, над тях небето беше лъчезарно синьо; другият беше пейзаж. В стаята имаше и нар без облегалка, покрит с брокат от тъмносиньо и бяло. Краката й представляваха лъвски лапи.

Брена огледа всичко това с удивление, преди отново да се обърне към Гарик.

— Добре, сега ще ми кажеш ли истинската причина, заради която съм тук, и защо дойде да ме вземеш по такъв начин?

Той вдигна рамене и отиде до малката масичка, върху която имаше един мях с вино и чиния със сирене.

— Не знаех как ще реагираш и не исках да рискувам. Можеше да вдигнеш шум и да събудиш другите. Няма смисъл да отнемаме от съня им само защото аз и ти имаме сметки за оправяне.

Брена застана нащрек.

— Мислех, че всичко е наред. Какво още имаме да обсъждаме?

— Нищо не е както трябва.

— Дори и това, че работя за теб? — каза тя с по-висок глас. — Какво друго искаш от мен?

Той отиде до големия сандък и извади копринена роба, изтъкана със сребриста нишка, съчетана с бяла кожа. След това застана съвсем близо пред нея и каза:

— Да, ти работиш добре, но не това, което аз искам. Дадох ти тази работа, защото не знаех какво друго бих могъл да те накарам да правиш. Не е задължително робите да правят само това, което могат. — Той спря за малко. — Същото се отнася и за теб. — Върху лицето му се появи подигравателна усмивка. — Ще започнем нещо ново. Ще изпълняваш задачи специално определени за теб и като начало ще започнеш с това. — Той й подаде робата. — Под едното рамо се е разпорила и трябва да го зашиеш.

Тя го погледна слисана.

— Господи! — вбесена извика Брена.

— Нито твоят бог, нито който и да било друг ще ти помогне. Единствено аз съм този, от когото зависиш.

— Няма да се занимавам с такива неща — ядно заяви тя и хвърли дрехата на земята. — Знаеш, че няма да правя това.

Той сви рамене необезпокоен и се върна на масата.

— Тогава ще останеш в тази стая, докато промениш решението си.

— Ще остана тук до момента, в който заспиш.

— Тогава ще трябва отново да бъдеш пазена.

Той повика кучето. Брена не го беше забелязала, защото бялата му козина се сливаше с хермелиновата завивка.

— Застани до вратата и не я пускай да излезе — заповяда му Гарик.

Изглежда, кучето разбираше всяка дума на господаря си. То се обърна и погледна Брена, преди да отиде до вратата и да легне там.

Брена хвърли унищожителен поглед на кучето, след това на господаря му.

— Опитвах се да не те мразя, защото не си ти пряко виновен за това, че съм тук, но започва да ми става трудно да бъда великодушна.

Той високомерно се усмихна.

— Ненавиждай ме, колкото искаш. Това нищо няма да промени. Моите чувства към теб не са по-различни, тъй като от самото ти пристигане тук поведението ти е като на непоносима опърничава жена, от която нямам абсолютно никаква полза. Сега поне знаем мненията си.

Той отпи голяма глътка от виното, след което започна да се съблича.

— Сега какво?

— Тази нощ приключваме с обясненията. Време е за сън.

— Аз вече не съм изморена — кисело каза тя.

— И?

— Можеш да ме накараш да стоя в тази стая, но не можеш да ме принудиш да легна в това легло с теб — избухна тя.

— Така ли? От играта, която ми изигра последния път, когато беше в това легло, аз реших, че изгаряш от нетърпение да я повториш.

— Грешно си мислил — сопна се тя, а цялото й лице поруменя.

— Това няма никакво значение. Тъй като аз нямам нищо против да разделя леглото си с теб, ти ще спиш в него. Няма от какво да се страхуваш. Няма да се възползвам от това. А сега — в леглото и ако не спиш, то поне помисли върху упоритостта си.

 

 

Брена се събуди изведнъж. Някъде дълбоко в нея един глас крещеше: стани и ще разбереш какви удоволствия те очакват. Сънят й беше преминал и очите й бяха широко отворени. Учудена от чувствата, които я бяха обзели тя се обърка още повече, когато разбра какво всъщност става.

Лежеше обърната към стената с ръце върху възглавницата, леко присвила единия си крак. Под нея беше постлана меката хермелинова постелка и Гарик беше до нея, както преди да заспи. Но сега нощницата й беше навита около кръста и краката й бяха съвършено голи. Тя не се помръдна и продължи, да се прави, че спи. Гърдите на Гарик опираха гърба й и тя усещаше топлината му. Беше пъхнал ръка под дрехата й и си играеше с едната й гърда. Усещаше го как диша във врата й. Ръката му се смъкна надолу, насочвайки се към бедрата й. Това предизвика трептене в слабините й. След това ръката му умело се промъкна от вътрешната страна на бедрата й и много бавно достигна покрития с черен мъх хълм между краката й. Там пръстите си поиграха с гъстите къдри, след което продължиха пътя си в горещия и влажен проход и това я изпълни с доволство.

От устата й се изтръгна стенание и Брена се сепна. Знаеше, че трябва да избяга, но вместо това се обърна по гръб, за да улесни пътя на тези жадни пръсти. Срещнала разпаления поглед на Гарик, съблазнително се усмихна.

— Много време ти беше нужно, за да се събудиш — закачи я той.

Беше учудена, че би могъл да бъде толкова нежен и внимателен, защото обикновено беше груб и рязък. Беше сигурна, че този момент ще дойде. Последния път, когато беше в това легло, бе изпитала върховно удоволствие, но сега усещаше, че би могла да изпита нещо много по-вълнуващо.

— Готова съм да се закълна, че ти каза, че само ще спя в това легло. — Тя прокара пръсти през русия мъх на гърдите му. — Ти не държиш дори една нощ на думите си.

— Изглежда, съм избързал — дрезгаво отвърна той и я целуна. — Но за това трябва да виниш себе си, защото цялата ти упоритост изчезва, когато си в леглото. — Той се засмя. — Как става това?

Тя повдигна рамене и дяволито се усмихна.

— Намирам, че да бъдеш жена понякога си има своите предимства и аз не съм чак толкова срамежлива, за да го отричам.

— Срамежлива! — разсмя се той. — Най-малко си такава.

— Ти добре знаеш това, нали, Гарик. — Тя се обърна и обгръщайки го с ръка, се долепи до него и горещо го целуна. — Сега вече няма да бъдеш изненадан от действията ми.

Но въпреки предупреждението, беше изненадан от вихъра на чувства, които го връхлетяха. Близостта й го извади от контрол. Тя разбуждаше страстите в него. Изкушаваше го! Тя разтвори крака и той влезе дълбоко в нея. Сграбчи я здраво, за да я притисне по-близо. Преди последния тласък почувства как краката й се извиха около бедрата му и тогава се изгуби в белите пламъци на удоволствието.

Задъхан, Гарик се отпусна с цялата си тежест върху нея и положи глава върху раменете й. Ръцете й здраво се сключиха на тила му, а краката й обгръщаха бедрата му. Той я погледна и видя блесналия поглед в очите й и чувствената извивка върху устните й.

— Време е да ми покажеш силата си — прошушна тя, съблазнително извивайки тялото си под неговото. — Продължавай!

— По дяволите, жено, нямаш ли срам? — попита той, невярващ.

— Защо? — Тонът й беше невъзмутим. — Нима е лошо, че това ми харесва? Или не трябва да го показвам?

— Не, но никоя жена не е искала повече от мен.

— Не ме сравнявай с другите жени! — разгорещено извика тя и го освободи от себе си. — А щом не можеш повече, аз няма да настоявам.

Той сграбчи ръцете й и широко ги разтвори.

— Средствата, които използваш, са много хитри.

Внимателно той започна отново да се движи в нея, като в същото време я обсипваше с целувки. Желанието отново го обзе. Движеше се ритмично и в един момент пусна ръцете й и взе в шепи лицето й. Целувките му ставаха все по-настойчиви. Ръцете й се плъзгаха по изпъкналите мускули на гърба. Тя тихо започна да стене, а ръцете й все по-здраво се вкопчваха в плътта му. Вече достигаше края и точно в този момент той се присъедини към нея.

Когато се излегна от едната й страна, тя не протестира. И двамата лежаха изтощени и дишаха тежко.

— Все още е нощ — уморено каза той. — Хайде да поспим.

— Аз просто исках да ти благодаря, това е всичко.

Той отвори очи и видя нежното изражение върху лицето й, преди тя да се обърне на другата страна и да си облече нощницата. Той се загледа в косата й и отново се зачуди над противоречивата природа на Брена. Женствената й страна най-много му допадаше. Нежно произнесе:

— Ела при мен. — И я притегли към себе си.

Знаеше, че няма да се отдръпне и това още повече го радваше.

Когато се сгуши в него, вече не се съмняваше, че ще свикне с тази жена.

Почти заспала, Брена прошепна:

— Хубаво е, когато не воюваме с теб.

Той се усмихна и нежно я прегърна. Ефектът, който упражняваше върху него, беше зашеметяващ. Ако продължеше да се държи по този начин, щеше да я желае все по-често.

— Да, Брена, хубаво е.