Джоана Линдзи
Зимни огньове (26)

Глава двадесет и шеста

Брена прибави още съчки към огъня, преди да поспи няколко часа. Покри Уилоу, а кучето легна в краката й в купчина стари кожи. Беше хапнала добре: подели си с кучето един печен заек.

Досега не беше срещнала трудности. В гората имаше много дивеч, а тя беше открила няколко извора, които не бяха замръзнали, и от тях щеше да си налее прясна вода. Единственото неприятно нещо беше леденият северен вятър. Дори съвсем близо до огъня не й беше топло. Добре че след бурята не беше валял друг сняг и тук, в гората, имаше места, където беше сухо. Беше се установила на такова място. Четири дена, откакто напусна къщата. Вече трябваше да поеме на изток, но не мислеше, че това сега имаше някакво значение. Два дена беше прикривала следите на Уилоу. Гарик никога нямаше да я намери.

След още два дена щеше да потърси по-закрита територия, може би гъста гора или дълбока долчинка. Би могла да си построи колиба и там да изчака пролетта. Всичко изглеждаше толкова лесно! Би трябвало много по-рано да напусне Гарик.

 

 

Гарик стигна малкия бивак в полунощ, но беше прекалено изморен, за да чувства нещо по-различно от задоволството, че търсенето е приключило. Жребецът му беше напълно изтощен, защото Гарик беше почивал само два пъти, откакто бе започнал издирването. Загуби цял ден в търсене из хълмовете на изток. Очакваше да намери Брена умираща от глад и премръзнала.

Слезе от коня и го завърза до сивата кобила, след това се премести до огъня. Легна до Брена, без да я събужда. Утре щеше да има достатъчно време за всичко.

 

 

Брена се сепна, когато тежестта върху гърдите й попречи на движенията. Когато съвсем се разбуди, разбра, че това беше една ръка, преметната върху й.

Пребори се с желанието си да извика и бавно се извъртя, за да види кой е до нея. Беше прекалено жестоко.

— Ти! — избухна тя, отметна ръката му и скочи на крака.

Гарик се събуди и инстинктивно посегна към меча. Но когато осъзна къде беше заспал, се отпусна. Когато видя Брена с ръце на кръста и очи, излъчващи ярост и гняв, се намръщи.

— Как ме намери? Как?

За момент той не й обръщаше внимание, а отмахваше пелерината от себе си и изтупваше дрехите си. След това презрително каза:

— Ти докрай затвърди мнението ми за жените. Не съществува такава, на която да може да се вярва.

— Съдиш много прибързано. Никога не съм казвала, че ще остана при теб. Ако съм го казала, нямаше да избягам. Как ме откри?

— Забравяш, че съм ловец, Брена — отговори той съвсем спокойно. — Нито звяр, нито роб могат да ми избягат.

— Но аз прикрих следите си, би трябвало да ме търсиш на юг. Какво те доведе на север?

— Признавам, че един ден яздих към планините, но тъй като там нямаше никаква следа от теб, тръгнах насам. — Той погледна кучето с яд, а то виновно наведе глава. — Тъй като не успях да открия този предател никъде, реших, че е тръгнал с теб. Ти беше прикрила доста добре следите на кобилата, но си забравила кучето.

Беше прекалено късно да съжалява за грешката си. Тя виждаше, че Гарик е ядосан на кучето си, а не искаше то да страда заради нея.

— Не е виновно, че тръгна с мен. Аз го принудих — излъга тя, — за да не го използваш да ме търсиш с него.

Гарик се засмя.

— И пак то беше причината да стигна до теб.

Тя го погледна предизвикателно.

— А сега, викинге?

— Сега ще те отведа отново там, откъдето избяга.

— И ще бъда наказана?

Беше предупредена какво можеше да се случи, ако я хванат.

— Не си мисли, че щом няколко пъти си топлила леглото ми, ще бъда по-снизходителен към теб.

Тя отново почувства буцата в гърлото си.

— Не, не очаквам такова нещо от теб. Мислех, че няма да ме откриеш. Съседите ти също ли ме търсят?

— Сам съм — отвърна по-спокойно той.

— Няма да се върна, за да бъда наказвана — тихо каза тя.

Той сви рамене й наметна пелерината си, готов за тръгване.

— Нямаш избор.

— Грешиш.

Тя бавно произнесе думата и съблече тежката кожена пелерина, която скриваше оръжията й. Сложи ръка върху меча и каза:

— Имам и друга възможност.

Той я погледна изумено.

— Откъде ги взе?

— Откраднах ги.

— Кой ти помогна?

— Никой — излъга тя. — Взех ключовете на Ерин, когато той спеше.

— А тези дрехи, твои ли са? Разбира се, че са твои, толкова добре ти стоят. Изглеждаш така съблазнителна в тях.

— Млъкни — извика тя, виждайки как желанието се смесваше с яда му.

— Значи ти отново искаш да играеш мъжката си роля, Брена. Искаш да се биеш за свободата си.

— Остави ме и няма да има борба.

— Не — засмя се той и извади меча си. — Приемам предизвикателството ти.

Брена също хвана меча си. Нямаше желание да се бие. Сега у нея нямаше гняв, само съжаление, че нещата бяха стигнали дотук.

Той я нападна бързо, опитвайки се да избие оръжието от ръката й, но Брена се изви. Можеше да го прободе отстрани, но не го направи. Той отново нападна, боравеше умело с меча и беше много силен, но нямаше нейния опит, нито сръчност.

Тя не искаше да го рани, въпреки че имаше много възможности да го направи. Да го убие, да го види мъртъв, тази мисъл я ужасяваше.

Само щеше да го обезоръжи, нещо, което той също се опитваше да направи с нея.

Но не успя да го направи, тъй като в този момент една огромна мечка, такава тя никога не беше виждала, се появи зад Гарик. Брена извика, но беше прекалено късно.

Мечката беше точно зад него, когато той се обърна да види какво толкова е изплашило Брена. Със силен замах на лапата мечката го събори. При падането той удари главата си в едно дърво и се свлече неподвижен.

Невярваща на очите си, Брена гледаше как мечката се навежда над него. Тя извика и с дива ярост се нахвърли върху звяра.

Размаха с две ръце меча си и с всичка сила го заби в гърба на животното. Но мечката не падна, дори не се олюля. Изрева разярено и се обърна към Брена, която изтръпна, чувствайки, че това е най-страшният момент, който е имала досега. Тъй като мечът й беше останал в животното, тя панически се хвърли към Уилоу и извади арбалета от торбата. Мечката бързо я беше последвала. Брена избяга настрана от конете, като през това време подготвяше арбалета. Прицели се. Стрелата улучи мечката в гърлото и след кратка агония животното се свлече на земята.

Брена падна на колене и зашепна благодарности, че успя да победи огромния звяр. Въпреки че все още цялата трепереше от преживяното, с несигурна крачка тя се насочи към Гарик и се успокои чак когато разбра, че е жив. Рамото, където мечката бе забила нокти, кървеше, а мястото, където си беше ударил главата, бе започнало да се подува.

Брена отиде при конете, скъса ивица от покривалото на Уилоу, намокри го с вода и се върна при Гарик. Първо навлажни лицето му и после започна да почиства кръвта от рамото му. Той изстена и отвори очи. Погледът му беше враждебен.

— Винаги ли полагаш такива грижи за враговете си?

Тя не му обърна внимание и загледа раните му.

— Боли ли те?

— Не. Мечката отиде ли си?

— Убих я.

Гарик широко отвори очи.

— Нападна ли те?

— Не, тя се бе насочила към теб — спокойно каза Брена, избягвайки погледа му.

— Първо се опитваш да ме убиеш, след това спасяваш живота ми, защо?

— Ако бях решила да те убия, сега щеше да си мъртъв. Но не поисках да го направя.

— Защо? — грубо запита той, докато тя превързваше рамото му. — Ако го беше направила, сега щеше да си свободна.

Брена го погледна нежно.

— Не знам защо постъпих така. Просто не намерих толкова омраза в себе си, за да те убия.

Той сграбчи ръката й и бързо измъкна ножа от колана й.

— Ще задържа това, в случай че промениш решението си.

Тя не каза нищо и той се изправи. Поведе я със себе си към мъртвото животно. Това беше мечката, която беше събудил от сън преди няколко дена.

— Изглежда, съм те подценил, Брена — неохотно каза той. — Не си се хвалила, наистина си много добра. Жалко, че не мога да ти имам доверие. — След това я притегли към себе си. — Какво искаш от мен, Брена?

— Свобода.

Той ядосано завъртя глава.

— Свободната жена се нуждае от много права и едното от тях е, че може да отказва на любовника си.

— Значи е забранено да се насилва свободна жена?

— Да.

Брена потръпна.

— Защо толкова много искаш мен, а не някоя друга жена? Аз не те интересувам, ти си доказвал това неведнъж. Тогава защо трябва да бъда аз?

— Достатъчно ми е да те имам, когато те пожелая.

— Но ти си толкова груб и жесток, Гарик — тихо каза тя.

Изражението на лицето му беше заплашително.

Той силно я притисна към себе си.

— Обещай ми, че повече никога няма да бягаш.

— Това не мога да направя, защото, ако сега ти дам думата, няма да е по моя воля и след време ще я наруша.

— В такъв случай ти сама избра съдбата си.

Той я отведе при конете и я качи на Уилоу. След това се метна на своя кон и двамата потеглиха. Какво си беше избрала, Брена не знаеше, но много скоро щеше да научи.