Джоана Линдзи
Зимни огньове (43)

Глава четиридесет и трета

Брена изкара една безсънна нощ, изпълнена с ужасяващи мисли, които не можеше да пропъди от главата си. На сутринта беше безкрайно изнервена и изтощена. Беше приела истината, че в утробата й растеше дете. Дете, с което би могла да играе, да се глези и да прави бели. Господи, не искаше да е майка, не знаеше какво да прави. Анселм трябваше бързо да я закара в земите й, преди някой да е забелязал положението й. Тя трябваше да бъде далеч от тези места. Когато дойдеше времето, трябваше да роди детето си сред свои хора.

Брена се приготви да тръгва. Когато отвори вратата, се почувства така, сякаш всички местни божества се бяха наговорили против нея. Земята беше покрита с нова снежна покривка. Защо трябваше да вали сняг сега, в края на пролетта? Обзе я паника и тя бързо се отправи към къщата на Анселм. Потърси Елоиз и я намери заедно с Корделия. Двете шиеха дрехи за бебето. Дали Корделия знаеше каква съдба очаква детето й, ако се роди хилаво? Дали Елоиз знаеше? Брена се загледа в малките дрешки, моментално забравяйки защо беше дошла.

— Изглеждаш развълнувана — отбеляза Елоиз и остави работата си настрани.

— Това е от бързата езда — отвърна Брена. — Чувствам се чудесно. А къде е Анселм?

— О, мъжът ми е болен, не е сериозно и не иска да лежи.

— А кога ще бъде в състояние да отплава? — нетърпеливо попита Брена.

— Няма да бъде скоро, Брена, но няма и да бъде след много време. Поправяха кораба, но този сняг им попречи и сега трябва да изчакат да се стопи, за да продължат. Дотогава и Анселм ще се оправи.

— Но кога ще стане това?

— Мисля, че в началото на лятото, това е прекрасно време за пътуване по море.

— Лятото! Не мога да чакам толкова дълго. — Брена повиши тон, без да го осъзнава.

— Какво значение има, Брена? Аз се бях зарадвала, когато разбрах, че няма да заминаваш толкова скоро. Ще бъдеш тук, когато родя.

Колко много майчинството беше променило Корделия. Сега тя не беше злобна, изпълнена с омраза. Беше щастлива.

— Изглежда, че нямам друг избор, освен да изчакам. И съм наистина радостна, че ще успея да видя детето ти, Дела. Ако изпратиш да ме повикат, когато дойде времето, с удоволствие ще помогна с каквото мога.

Брена се сбогува с тях и си тръгна. На излизане видя Гарик, който тъкмо влизаше в двора. Тя се спря. До него яздеше Морна, която се смееше и смехът й ехтеше във въздуха. Брена срещна погледа на Гарик и в него прочете само омраза и студенина. Тя се обърна, за да се върне в залата, да избяга, да се скрие, да отиде някъде далеч, където този поглед нямаше да я наранява повече. Но гласът на Гарик отново я спря, измъчвайки я с нежността, отправена към друга.

— Нека да ти помогна, любов моя.

Брена почувства как болката я души. Той говореше нейния език, за да го разбере какво казва. Нарочно се отнасяше така към Морна пред нея. „Как е успял да прости на нея, а на мен не“ — запита се тя.

— Какво каза, Гарик?

— Ще ти помогна да слезеш, Морна.

— Знаех, че ще се върнеш при мен — уверено каза тя. — Когато разбрах, че си се отървал от нея, бях сигурна, че отново ще дойдеш при мен.

— Наистина ли?

Брена не можеше да слуша повече. Тя премина през голямата стая, където думите на Елоиз и Корделия останаха нечути за нея, и отиде в задната част на къщата. Яростно изтриваше сълзите си, докато отиваше към конюшните, за да вземе Уилоу.

Когато Гарик видя, че Брена е изчезнала, той пусна Морна. Загледа се в мястото, където само до преди секунди беше стояла тя, изпълнен с желание да я докосне, и въпреки това беше сигурен, че ако бъде толкова близко до нея, ще я убие.

— Ще ми помогнеш ли, любов моя?

Гарик обърна разярен поглед към Морна.

— Това, за което ще ти помогна, е да те накарам да почувстваш остротата на меча ми.

— Какво… какво ти става?

— Да не си посмяла да ме доближиш, или да ме заприказваш някога, Морна! Ако ти е мил животът, гледай въобще да не ми се мяркаш пред очите.

— Но… но аз мислех, че си ми простил — изплака тя. — Ти ми се усмихваше. — След това очите й се разшириха. — Значи любезното ти държане преди малко беше заради нея?

— Внимавай, Морна! — предупреди я той. — Нямам търпение, за да понеса по-нататъшното ти присъствие.

— Гарик, моля те. Трябва да ми простиш за това, което направих. Някога се обичахме с теб, нима си забравил?

— Не, спомням си, че ти ми се кълнеше в любов, а избяга при първия, който ти показа пълната си кесия.

— Аз се промених, Гарик. Богатството вече няма значение за мен.

— Сега, когато вече го притежаваш, ти е лесно да го кажеш.

— Не е вярно, Гарик. Аз те искам и винаги съм те искала.

— Аз също те обичах тогава, но сега по-скоро бих отишъл в ада, отколкото да се върна при теб.

— Не говори така, Гарик! — изплака тя.

— Махай се, Морна.

— Всичко е заради оная чужденка. Каква магия ти е направила, че мислиш само за нея?

— Няма магия! За мен тя е мъртва, както и ти. На никоя от вас няма да простя.

— Ти…

Той я прекъсна, като удари с всичка сила коня й, и животното препусна през двора, а той се обърна и влезе в къщата. Някога беше обичал тази жена, сега му изглеждаше невероятно. Беше се полъгал от красотата й и от възможността да се ожени за най-желаната жена в околността. Но не това беше любовта. Когато я загуби, не друго, а гордостта му пострада. Беше бесен, че е предпочела друг. Тя беше алчна. Брена искаше свободата си. Беше използвала лъжи, измами. Тя също като Морна се кълнеше в любовта си и произнасяше думи, в които нямаше капка истина. Добре тогава, Брена можеше спокойно да се наслаждава на свободата си, да се завърне в земите си и да напусне живота му.

Гарик влезе в стаята и се опита да потисне гнева си, преди да отиде при майка си. Но като видя сестрата на Брена, толкова доволна и щастлива от новия си живот, той още повече се ядоса. Защо Брена беше единствената, която не можа да свикне?

— Къде е Хю? — студено запита Гарик.

Елоиз не вдигна поглед от работата си.

— Най-малкият ми син е тук, но обноските му не отговарят на това, на което толкова съм се старала да го науча.

Гарик почувства, че трябва да се извини, наведе се и целуна майка си по челото.

— Не е трудно да се забрави, когато никой друг викинг не показва чувствата си към майката по този начин.

— Но ти си наполовина християнин, Гарик, и аз те възпитах по различен начин.

Тя сложи настрана шева и го загледа, а в очите й имаше странен блясък.

— Търсиш брат си? Той е на пасището с добитъка.

— Кога замина?

— Преди да падне този сняг.

— Значи ще закъснее — раздразнено каза Гарик. — Той имаше стоки, които беше казал, че иска да продам. Споменавал ли ти е нещо за това?

— Не, Хю ме помоли да ти кажа да го изчакаш. Той иска да дойде с теб на север и да хване бяла мечка, преди ти да тръгнеш на изток.

— Вече е късно да се тръгва на север.

— Много си нетърпелив да заминеш, Гарик. Прекрасно знаеш, че дори само една кожа на бяла мечка си заслужава. Заради печалбата ли се тревожиш, или има нещо друго?

— Ако замина в средата на лятото, няма да се върна тази зима.

— Няма смисъл този път да ходиш толкова далеч, колкото преди, Гарик. Хедби е достатъчно голям търговски център.

— Булгар е по-добър. Ще остана само дотогава, докато оправя кораба си.

Той се запъти да излиза, но внезапно спря и огледа стаята.

— Тя си тръгна — каза Елоиз.

Той я погледна.

— За кого говориш?

— За тази, която току-що потърси с поглед. Тя избяга оттук със сълзи на очи. Защо плаче, когато те види?

— Тя не плаче. Тя се закле, че никога не плаче.

— Защо това те разстройва?

— Защото всичко, в което се е клела, е било лъжа!

— Ти мислиш така. Аз със сигурност знам, че всичко, което Брена ти е казала, е вярно.

— Така ли? Нека тогава ти кажа нещо. Тя се закле, че е убила Седрик Боргсен, а аз го видях със собствените си очи.

— Как си го видял? Нима си минал фиорда?

— Да, защото трябваше да зная дали тя казва истината. И окончателно се убедих, че тя е лъжкиня.

— Тя просто допускаше, че го е убила. Това е всичко.

— Ти си много добра, майко, а тя не заслужава твоето доверие.

— Скоро тя ще си тръгне и на мен ще ми е мъчно за нея.

— За мен няма да е загуба, защото никога не е била моя.