Джоана Линдзи
Зимни огньове (2)

Глава втора

Със замах Брена отвори тежката дъбова врата и обедното слънце освети тъмния коридор на къщата.

Не се виждаха хора, но иззад двойните врати на големия хол отдясно се чуваха гласовете на заварената й сестра Корделия и готвачката, които обсъждаха менюто за вечерта.

Корделия беше последният човек, когото Брена би искала да види в този момент. Прекалено чувствителна беше след падането и не беше в най-доброто си настроение.

Свикнала да прелита като птичка през коридора в миговете, когато беше весела, сега трябваше да се придвижва с бързината на охлюв. Чувстваше как от кръста надолу всичко я болеше и дори кратката схватка с Доналд Джили не й беше помогнала да се оправи. В къщата на Енид тя трябваше да положи доста усилия, за да не се издаде, че е жена.

Да! Странникът беше повярвал, че тя е момче. Това се беше отразило доста добре на самочувствието й. Не беше ли всъщност точно това впечатление, което би искала да оставя у хората? За тези няколко минути тя наистина беше синът на своя баща, а не просто едно сърцато момче с непохватното тяло на жена.

Тя изкачи няколко стъпала по витата стълба, след това рязко се обърна, за да изкачи останалите, които водеха до лабиринта от стаи на втория етаж. Ако непознат човек попаднеше в тази постройка, без съмнение щеше да се изгуби. Къщата беше правена сякаш от двама различни майстори, всеки от които беше започнал от противоположната страна, опитвайки се да се срещнат по средата, но без успех. Бащата на Ангъс беше построил къщата по този начин, защото му беше хубаво да обърква гостите си. Ангъс беше станал вече мъж, когато най-накрая къщата беше завършена след около двадесет години строеж.

Първият етаж по нищо не се различаваше от другите къщи, но вторият имаше девет стаи и към всяка имаше отделен коридор. Брена се насочи надясно към първата врата и влезе в коридора, който водеше към стаята на баща й. Той щеше да бъде там, тъй като предната седмица се беше разболял и сега беше на легло. Тя мислеше да му разкаже за случилото се в селото. Но може би по-късно; сега се нуждаеше най-много от една освежаваща баня.

Тя се върна, мина покрай стаята на Корделия и мъжа й, и се насочи към своите собствени покои. Това беше стая, разположена на ъгъл, като по този начин цялата се обливаше от светлина, идваща от двата прозореца, намиращи се на двете съседни стени. Тъй като беше само на седемнадесет години, тя нямаше нищо против голямото разстояние до стаята й, с изключение на дни като този, когато всяка крачка й костваше неимоверно усилие.

Искаше й се да изкрещи от радост, когато най-накрая отвори вратата, спирайки само за секунда, за да извика Алейн, личната си прислужница. Брена бавно затвори вратата и се насочи към леглото, като сваляше от себе си мантията, която до този момент беше скривала великолепната й коса. Тази дълга коса. Това беше единственото нещо, което разваляше вида, който тя би искала да има. Баща й не й разрешаваше да я отреже, затова тя винаги я криеше. Мразеше този ярък символ на женствеността. Преди Брена да докосне възглавницата, при нея влезе Алейн, която идваше от собствената си стая. Алейн не беше в първа младост, но годините не й личаха. Червените коси издаваха шотландския й произход. Някога те са били яркочервени, а сега бяха станали мърляво жълти. Но в сините й очи имаше младежки блясък. Сега тя не беше толкова жизнерадостна, както обикновено, защото през зимните месеци беше преживяла тежка болест и тогава Брена беше тази, която й прислужваше.

— О, Брена, момичето ми! — каза Алейн, сложила тънката си ръка върху гърдите й. — Толкова се радвам да видя, че си се прибрала навреме. Знаеш, че баща ти щеше много да се ядоса, ако пропуснеше урока си при Уиндъм. Мисля, че вече е време да смениш тези дрехи, които само момчетата носят, и да се облечеш като момиче, каквото си всъщност. Когато Бойд се завърна с последните вести за глигана, аз се уплаших, че няма да се върнеш навреме.

— Да вървят по дяволите Уиндъм и всички като него! — сопна се уморено Брена. — И този проклет глиган също да върви по дяволите!

— Но днес всички сме в чудесно настроение — засмя се Алейн.

— Не и аз!

— Каква е причината?

Брена опита да стане, но се отказа и отново легна.

— Уилоу, тази бременна крава! Докато я обучавах, тя има глупостта да се изплаши от един заек. Заек! Никога няма да й простя това.

Алейн отново се разсмя и каза:

— Виждам, че страдаш повече заради гордостта си.

— О, жено, млъкни! Не искам да те слушам повече. В момента имам нужда от гореща вана.

— Трябва бързо да свършиш, защото Уиндъм ще те очаква — отвърна Алейн спокойно. Тя беше свикнала с избухванията на своята господарка и не й се сърдеше.

— Уиндъм може да чака! — каза Брена.

Голямата гостна на първия етаж беше стаята, където всеки следобед Брена имаше уроци с Уиндъм. От една година той преподаваше на Брена. Времето, когато бяха започнали, съвпадаше горе-долу с времето, когато кръвожадните племена от север бяха нападнали Холихед Айлънд и това се беше случило през 850 година. Брена понасяше тези омразни уроци, защото нямаше избор. Тя запомняше всичко, на което я учеха, но го правеше не защото Ангъс беше разпоредил така, а защото това беше нейното собствено желание.

Уиндъм стана, когато тя влезе в стаята. Беше намръщен.

— Закъснявате, лейди Брена.

Наметната със синьо-зелена копринена роба, върху която ярко изпъкваше гарвановочерната й коса, Брена сладко се усмихна.

— Трябва да ми простиш, Уиндъм. Натъжавам се, като знам, че те карам да чакаш, при положение че имаш много по-важни дела за вършене.

Чертите на викинга омекнаха и очите му огледаха цялата стая, пропускайки да се спрат на Брена.

— Не е вярно. За мен няма нищо по-важно от това да те подготвя за новия ти живот в новия дом.

— Тогава трябва да започваме веднага, за да наваксаме изгубеното време.

Там, където трябваше да се държи като дама, Брена се справяше чудесно. Тя можеше да бъде мила и очарователна, и да направи така, че да постигне целите си. Не прибягваше често до тези женски хитрини, но когато го правеше, всички мъже й се подчиняваха.

Банята беше помогнала, но тя все още чувстваше болка. Брена бавно стигна до един от четирите, подобни на тронове, столове, които бяха обърнати към голямата камина, и се присъедини към Уиндъм. Той започна урока оттам, откъдето го бяха прекъснали предния ден. Занимаваха се с митологията на викингите. Сега той говореше на езика на викингите и Брена го разбираше прекрасно, защото този език беше първото нещо, на което я беше научил Уиндъм.

Наистина ли беше минала почти година, откакто бяха получили ужасните новини от Холихед Айлънд? Изглеждаше толкова отдавна. Когато разбраха какво се е случило там, всички бяха безкрайно изплашени, защото усетиха смъртта да витае наоколо. Два дена по-късно Ангъс извика Брена, за да й съобщи разрешението на проблема. Брена дори не беше подозирала, че такова съществува.

Тя ясно си спомняше всичко. Това беше сцена, която често виждаше в сънищата си. Баща й седнал срещу нея в тази същата стая, беше облечен целият в черно. Черна туника също като цвета на косата, мрачна като сините му очи. Очите на Ангъс Кармарам бяха винаги блестящи и необикновено живи и изразителни за мъж на петдесет години. В този ден очите му бяха очи на старец.

Брена току-що се беше завърнала от сутрешната си езда с Уилоу, нейната сребристосива кобила, когато я извикаха. Беше облечена в момчешкия си екип, гълъбовосива туника и къса мантия, обшита със сребрист конец, панталони от еленова кожа и обувки от най-добра испанска кожа. Носеше меч, но го свали, преди да седне на тапицирания с кадифе стол срещу баща си.

— Ти ще се ожениш за викингски вожд, дъще — бяха първите думи на лорд Ангъс.

— И ще отгледам двадесет прекрасни синове, които след това ще нападнат земите ни — отвърна Брена.

Ангъс не се засмя на шегата й и мрачното му изражение смрази кръвта й. Тя сграбчи перилата на стола, напрегнато изчаквайки той да отрече думите си.

Но той уморено въздъхна сякаш всичките му години изведнъж се бяха стоварили с цялата си тежест върху му.

— Може би, те ще нападнат земите ни, но не и нас.

Брена не можеше да прикрие тревогата в гласа си.

— Какво си направил, татко?

— Вчера изпратих човек, който ще ти намери съпруг измежду викингските вождове, по този начин с тях ще сключим договор.

Брена скочи.

— С викингите, които нападнаха Холихед Айлънд?

— Не, не точно същите. Нашият пратеник ще търси викингски вожд, който да те вземе за съпруга. Мъж, който притежава власт и сила.

— Ще ме предлагаш от врата на врата? — възмутено извика Брена, гледайки баща си като човек, когото вижда за първи път.

— Няма да бъдеш продавана, Брена! — отвърна лорд Ангъс, убеден във всичко свято, че е постъпил правилно, независимо от болката, която го измъчваше. — Изпратих Фергюс, той е истински дипломат. Той ще направи разследване и ще търси мъж, който все още не е женен и притежава много власт и сила. Няма да бъдеш продавана. Предупредил съм Фергюс да урежда този въпрос само на едно място. Ако не сполучи, той ще се върне и с това всичко ще приключи. Но боговете да са ни на помощ, ако се завърне без името на бъдещия ти съпруг.

Брена виждаше кървавочервени кръгове пред очите си.

— Как си могъл да направиш това нещо?

— Това е единственият начин, Брена.

— Не е вярно! — избухна тя. — Ние сме на километри от брега и няма от какво да се страхуваме!

— С всяка измината година викингите стават все по-смели — опита се да обясни Ангъс. — Техни набези е имало още преди моето раждане. Всички земи, граничещи на нашите, са в тяхно владение. На север и на изток, навсякъде, където са се установили, нашите братя са техни слуги. А ето, сега те достигнаха нашите брегове. Само въпрос на време е кога ще достигнат и нас. Това може да се случи следващата година. Би ли искала да видиш селото ни завладяно от тях? Мъжете избити, а жените взети в робство?

— Това няма да се случи! — каза тя. — Ти си рицар, смел и силен, за теб бойното изкуство няма тайни. Научил си и мен на всичко, което знаеш. Ние можем да се преборим с тях, татко, аз и ти!

— О, Брена — въздъхна той. — Прекалено съм стар, за да се бия. Можеш да убиеш много от тях, но не всички. Те са раса на гиганти. Никъде другаде няма такива като тях. Жестоки са и не знаят пощада. Предпочитам да те виждам жива, отколкото да знам, че си загинала в бой с тях. Ще защитя хората си.

— Като пожертваш мен! — изсъска тя извън себе си от ярост. — И ме предадеш в ръцете на някой кръвожаден вожд!

— В това отношение не се страхувам за теб. Знам, че можеш да се грижиш за себе си.

— Това няма да стане! — избухна Брена. — Аз няма да се съглася с тази женитба!

Ангъс се намръщи заплашително.

— Ще трябва да се съгласиш, Фергюс носи със себе си честната ми дума.

— Защо не ми каза вчера? Защото знаеше, че няма да се подчиня, нали?

— Да, знаех, дъще! Но станалото вече не може да се поправи. Единствено ти си тази, която би могла да ни спаси. Корделия е женена. Леля ти, въпреки че все още изглежда добре, не е на подходящата възраст. Викингите ще очакват млада булка.

— Не стоварвай всичко върху ми, татко! Това е само твое дело.

— Запознавах те с какви ли не мъже, богати, умни, красиви, но ти не пожела нито един от тях! — припомни й лордът. — Отдавна вече би могла да бъдеш омъжена, но тогава, за нещастие, съдбата ни вече щеше да е решена.

— Не си ми показал нещо по-различно, освен надути самохвалковци и красиви негодяи. Нима наистина си очаквал да взема за съпруг някои от тези глупаци?

— Познавам те, Брена. Ти не си избра за съпруг никой от мъжете, с които те запознах, защото самата мисъл да бъдеш женена те разстройва, въпреки че аз не знам защо.

— Тук сте прав, милорд — сухо отвърна тя.

— Ето защо аз реших. Ти ще се ожениш за човека, който Фергюс ти намери.

Брена се завъртя към огъня. Разумът й се съпротивляваше, но тя чувстваше, че беше безпомощна да направи каквото и да било. Тя, която беше обучена да се бие и да побеждава, сега не можеше да се пребори. Накрая се улови като удавник за сламка:

— Бихме могли да изпратим друго момиче вместо мен, никой не би разбрал, че това не съм аз.

— Искаш да кажеш, че няма да направят разлика между една истинска лейди и обикновена слугиня? — невярващо запита Ангъс. — Това само би озверило още повече викингите и те биха си отмъстили по най-жестокия начин, на който са способни. Фергюс ще възхвали достойнствата и красотата ти, Брена. Твоите. Кое момиче израснало в бедняшка къщурка, би могло да има твоите маниери, чар и кураж? Би трябвало да минат години, за да се научи друга девойка на това, което ти можеш. Ти си от благородно потекло и благодарение на леля ти си дама от най-висок ранг. Благодарен съм за деня, в който Лини дойде и те научи на всички неща, които сега знаеш и заради които сега ти си една много изгодна партия за женитба.

— Е, добре, знай, че проклинам деня, в който е дошла! — извика Брена.

— Брена!

В тоя момент тя съжали за думите, които бе казала. Тя много обичаше леля си. Останала без майка от раждането си, Брена беше много привързана към леля си, която дойде да живее у тях преди четири години, веднага след смъртта на съпруга си. Лини беше по-малката сестра на Ангъс. Изглеждаше много по-млада, отколкото всъщност беше, а освен това притежаваше и младежки дух. Беше се заела с обучението на Брена в светски маниери и въпреки че не можеше съвсем да премахне момчешките й навици, поне успя да я научи на това, което една истинска дама трябва да знае. Тя беше като втора майка за Брена, тъй като мащехата й само я кореше и ругаеше. Никой не можеше да я търпи и дори Ангъс горчиво съжаляваше, че се беше оженил за нея. Но поне не трябваше да я понасят дълго, тъй като тя умря след три години, оставяйки след себе си не по-малко нетърпимата си дъщеря.

— Съжалявам, татко — тихо каза Брена, а раменете й сякаш се бяха свели под някаква невидима тежест. — Но аз реагирах по този начин само защото решението ти ме изкара от равновесие.

— Знаех, че ще се разстроиш, момичето ми, но не си представях чак такова нещо. — Ангъс стана от стола, отиде при дъщеря си и нежно я прегърна. — Бъди смела, момичето ми. Ти се възхищаваш от смелостта и куража, а викингите притежават тези качества. Един ден можеш да ми благодариш за това, което съм направил за теб.

Брена уморено се усмихна, защото беше загубила желание да спори. След две седмици й представиха Уиндъм, викингски търговец, който се беше установил в Емералд Айл и когото Ангъс беше открил в Ейнджълсий. И така на Уиндъм беше предоставена възможността да научи Брена на езика и обичаите на викингите, така че „да не влезе неподготвена в леговището на лъва“, както се беше изразил баща й.

По време на жътвата Фергюс се завърна с името на бъдещия й годеник. Така съдбата й беше предначертана. Бъдещият съпруг на Брена не беше вожд на клан, както Ангъс се беше надявал, тъй като всички те бяха женени. Той беше много богат търговец, син на могъщ главатар — млад човек, който вече беше вземал участие в битка и в този момент сам проправяше пътя си в живота. Името му беше Гарик Хаардрад.

Не, Фергюс не го беше видял лично, тъй като по това време той търгувал някъде на изток. Щял да се върне следващото лято и да отведе своята годеница, преди есента да е настъпила. Всичко било уредено. Нямаше начин да бъде избегнато.

От този ден нататък Брена броеше времето с някакъв меланхоличен страх до мига, в който жизнеността и младостта й не изтриха от съзнанието й нерадостното бъдеще, което я очакваше. Само всекидневните уроци й припомняха какво я чакаше занапред. Тъй като времето все пак вървеше, тя реши да извлече най-голяма полза от ситуацията, в която се намираше. Щеше да се срещне с врага на негова територия, но нямаше да бъде управлявана. Щеше да се наложи над съпруга си и щеше да бъде свободна да прави това, което иска. Нова земя, да, но не и нова Брена.

Вниманието й отново се насочи към Уиндъм.

— Один, господарят на небесата и на всички останали богове, е покровител на знанието и повелител на бъдещето. Той е бог и на войната. Один със своята армия от войници, язди през облаците неизтощимия си осемкраков жребец Слейпнир. Мечтата на всеки викинг е да се присъедини към Один във Валхала, вечната банкетна зала, където човек се бие през целия ден, през нощта пирува около свещения глиган, а наоколо сервират валкириите, осиновените дъщери на Один.

Кръвен брат на Один е Локи. Също като Луцифер от християнската религия той е лукав и измамен, и е господар на подземното царство.

Червенобрадият Тор е много популярен и обичан, не може да бъде злобен, но много лесно се разярява. Той е бог на бурите и светкавиците, и когато удари огромния си чук в наковалнята, се разнася страшен гръм. Копие на летящия чук на Тор може да се види във всяка викингска къща.

Тор е също бог на войната и укротител на Фенрир, гигантския вълк. Спокойната Хел, дъщеря на Локи и също господарка на подземния свят, и Фрей, бог на плодородието, са по-незначителни фигури. За тях и други също не толкова важни богове ще научиш утре.

— О, Уиндъм — въздъхна Брена. — Кога ще приключат тези уроци?

— Нима съм те изморил? — попита той с внимание и нежност, неприсъщи за толкова едър и внушителен мъж.

— Разбира се, че не — бързо отвърна тя. — С теб се чувствам добре и си мисля, че ако всички викинги са такива, няма от какво да се страхувам.

Той тъжно се усмихна.

— Аз също бих желал това да бъде действителността. Но, за съжаление, аз вече трудно бих могъл да бъда наречен викинг. Изминаха двадесет години, откакто за последен път видях родната си земя. Вие ме променихте, вашата християнска религия, и аз вече не съм истински викинг. Ти се учиш много добре, Брена, и вече знаеш за викингите толкова, колкото знаеш и за твоите келтски прадеди. Отсега нататък до времето, когато твоят годеник дойде, ние само ще повтаряме това, което вече знаеш.

— Можеш ли да ми кажеш повече неща за клана, в който ще отида да живея? — попита тя.

— Немного повече от това, което вече съм ти разказал. От тях познавах само дядото на бъдещия ти съпруг, Улрик Лукавия. Той беше много смел мъж. Улрик управляваше с желязна ръка и се сражаваше на страната на Локи. Но беше и много странен човек. Вместо да се скара със сина си, той напусна семейството, оставяйки земите си във владение на Анселм Нетърпеливия, неговия син. Анселм напълно отговаряше на прякора си, беше прекалено неуравновесен, за да бъде глава на клан.

Улрик не отиде далеч, премести се само няколко километра нагоре по фиорда на място, което беше негово, но не се използваше за нищо. Там с коне, добитък и шепа слуги той издигна къща, каквато няма никъде другаде по нашите северни земи: върху скалите на фиорда Хортън, с камъни, които закупи от фризийците, и с огнище във всяка стая.

— Не е по-различно, отколкото е тук — каза Брена.

— Дървените къщи на другите викинги нямат огнища, а само един голям огън в средата на стаята и пушекът може да излиза само през вратата.

— Но това е ужасно!

— Да.

— И аз ще трябва да живея в такава дървена къща, каквато ти току-що ми описа?

— Най-вероятно. Но ще свикнеш бързо.