Джоана Линдзи
Зимни огньове (16)

Глава шестнадесета

Минаха две седмици, откакто Брена бе започнала да работи в конюшните. Двамата с Ерин станаха много добри приятели, защото той се отнасяше към нея като към дъщеря и на нея също й беше приятно да работи с него.

Брена приключи с разчесването на бялата кобила и я потупа по хълбоците. Когато свършеха работата си, Ерин й разрешаваше да вземе един от конете и да поязди около час. Този път тя избра кафявия жребец. Махна с ръка на Ерин, качи се на коня и напусна двора. Подкара в лек галоп. За първи път този ден се почувства свободна. Отпуснала поводите с едната си ръка, тя се носеше покрай дърветата към мястото, което се простираше между скалите и фиорда. Забрави, че е затворничка в тази непозната и чужда земя. Обзе я опиянение, което от месеци не я беше обхващало. Небето беше синьо и в далечината водите на фиорда примамливо блестяха на слънцето. Върху устните й се появи усмивка и тя почувства оживление по цялото си тяло наред с усещането за свобода и радост. Загуби ориентация за време.

Струваше й се, че язди с часове, с дни, а наред с това не чувстваше умора и конят беше толкова бърз, както когато напусна конюшнята. След известно време усмивката изчезна от лицето й, тъй като тя видя двама ездачи да я приближават. Бяха прекалено далеч, за да ги разпознае. Кои биха могли да бъдат? Не беше Гарик, защото той се беше върнал и тя трябваше да се погрижи за ранения му жребец. Може би Хю и Анселм? Чертите й се изостриха при мисълта, че би могла да се срещне тук със смъртните си врагове. Но когато те се приближиха, тя с изненада забеляза, че не ги познава. Вече се изравняваха с нея и когато разбраха, че пред себе си виждат жена с тъмна коса, се спогледаха, засмяха се и спряха конете си. Бяха високи и руси. На Брена не й хареса погледът, с който я наблюдаваха. Единият имаше неспокойни очи, на които не можеше да вярва, а по дясната буза на другия преминаваше дълъг белег, който му придаваше зловещ вид.

— Ти не си от нашите, с тази черна коса — каза този с белега. — Най-вероятно си пленничка.

Върху лицето на Брена се изписа неприкривана ярост. Посегна за ножа, който държеше скрит в ботуша, хвана го здраво и зачака удобен момент, за да ги атакува. Те видяха острието и си кимнаха. Единият хвана юздите на коня й, а другият се опита да изтръгне ножа от ръката й.

Тя замахна с оръжието и го рани. Раната веднага започна да кърви. Лицето на другия погрозня от ярост.

Когато Брена се обърна, той успя да я свали от коня. От удара за момент остана да лежи замаяна. В това време той взе ножа й и завърза ръцете й.

— Ще ме предизвикваш, значи! — изхили се раненият и се наведе към нея. Брена го почувства близо до себе си и силно го ритна, но тежестта му я приковаваше и тя не можеше да се помръдне. Той бясно раздра ризата й до кръста, излагайки на показ идеално оформения й мраморнобял бюст. Тя риташе и хапеше, но това само увеличаваше удоволствието му и той започна да сваля панталоните си. В момента, в който щеше да проникне в нея, се чу тропот на копита и той разтревожен се огледа.

„Моля те, Господи, нека бъде приятел, не враг!“ — помоли се Брена. Тя се възползва от колебанието му и се опита да го отблъсне, но отново не можа да го помръдне. Той обаче сам се надигна от нея и със страх в гласа каза на другия:

— Трябва да тръгваме.

Бързо си навлече панталоните и се качи на коня. Двамата препуснаха и скоро се загубиха в далечината. Брена се обърна и видя Гарик на няколко крачки от себе си. Тя лежеше, без да се помръдва, със зачервено от унижение лице. Страхът й вече беше преминал. Той щеше да я спаси, като че ли беше една от тези безпомощни и слаби жени, които тя така презираше. На всичкото отгоре беше с вързани ръце. За момент затвори очи засрамена. Когато ги отвори, с изненада видя, че Гарик се беше навел над нея, а в сините му очи се четеше загриженост.

— Не си ранена, нали, Брена? — нежно каза той.

— Остави ме на мира — извика тя.

Той се отдръпна, като че ли му бяха ударили плесница, и чертите му се изостриха.

— Ставай! — рязко каза и я изправи на крака. Даде й скъсаната риза и я поведе към коня й. — Това ти е последният път, когато яздиш сама — рязко нареди той. — И кой ти даде разрешение да излизаш от двора на къщата?

Брена не отговори.

Той погледна в далечината, където се бяха загубили двамата й нападатели.

— Не можах да ги видя отблизо, но когато се върнем, ще изпратя хора след тях. Мисля, че са или странстващи търговци, или бандити. Има вероятност да напуснат фиорда, преди моите хора да ги открият. Можеха да те убият — ядно прибави той, обръщайки й гръб. — Сега се качвай на коня си. — Той я повдигна, за да й помогне. — Започвам да си мисля, че може би най-добре ще е да те продам на следващата продажба в Хедби.

Не й проговори повече. Когато се върнаха, й хвърли юздите и бързо се отдалечи.

Оттогава Брена го виждаше всеки ден. Сутрин, когато той излизаше за редовната си езда, а понякога и следобедите.

Всеки път, когато се завръщаше, той отвеждаше запотения си кон при нея. Не си говореха. Всъщност не й беше продумал от деня, в който я беше спасил. Сякаш не забелязваше присъствието й.

Брена често се чудеше защо така упорито я отбягва и си мислеше дали това, което беше казал, че не се интересува от жени, освен когато тялото му го искаше, е истина. Измъчваше я донякъде фактът, че няма влияние върху него. От друга страна, той й въздействаше с присъствието си. Понякога най-неочаквано за самата себе си се хващаше, че мисли за него, и това я дразнеше. Най-изнервящ от всичко беше фактът, че не можеше да забрави деня, в който се беше опитал да я унижи.

Очевидно Гарик отдавна беше забравил за това.

 

 

Брена се беше потопила в една малка вана. Главата й лежеше облегната на рамката, а гъстата й черна коса се беше разпиляла във водата около нея. Беше спокойна и сънливо отпусната. Беше сама в малкото помещение, в огнището гореше огън. Яни и Мойда бяха в голямата къща, където сервираха вечерята на Гарик.

Брена не чу тихото отваряне на вратата, но усети нахлуването на студен въздух, който облъхна лицето й и я накара да потрепери. Отвори очи и видя висок викинг, застанал от вътрешната страна на прага. Гледаше я учудено със зелените си очи.

— Излез и затвори вратата след себе си, преди да съм хванала настинка.

Той затвори вратата, но от вътрешната й страна, и се приближи до нея. Брена първо се увери, че косата й я прикрива добре и след това подозрително изгледа натрапника. Не беше виждала този мъж преди, но височината и фигурата му й напомняха за Гарик и тя с възхищение плъзна поглед по него. Лицето му беше привлекателно и интелигентно. Той широко се усмихна. Очевидно не беше разбрал думите й. Тази езикова бариера беше наистина непоносима. Затова тя му посочи с ръце, че трябва да излезе, но той само поклати глава и остана на мястото си.

— Върви си, по дяволите! — извика тя разгневена.

— Няма защо да се разстройваш.

Брена широко разтвори очи.

— Ти говориш моя език!

— Да, Гарик ме научи, когато бяхме малки — отвърна той, развеселен от объркването й.

— Кой си ти? — попита накрая тя.

— Перин.

Изражението й се промени.

— Ако си дошъл за Яни, тя не е тук.

— Виждам това — отвърна той и отново се приближи към нея. — Значи ти си новата робиня на Гарик? — Той произнесе тези думи, без да забележи яростта, която се появи в очите й, и продължи: — Слушал съм много за теб.

— Аз също знам за теб — рязко каза Брена. — Не мога да уважавам човек, който не признава сина си, или не се жени за жената, която е майка на детето му.

Лицето на Перин изрази безкрайна изненада, след това се намръщи.

— Значи Яни ти е казала.

— Не обвинявай Яни — студено каза Брена. — Тя говори за теб само с гордост и любов, и не те обвинява за малодушието ти. При това ти нямаш нищо против други мъже да спят с майката на детето ти.

Върху лицето му се изписа дълбока скръб.

— Напротив, не съм съгласен. Но все още не мога да направя нищо. Тя принадлежи на Гарик.

— И ти се страхуваш да я поискаш от него? — попита Брена с очевидно презрение.

— Това, от което се страхувам, е, че той може да ми откаже, а след това аз не бих могъл да го моля отново.

— Ако аз бях на твое място, щях да си взема това, което искам.

Перин внезапно се разсмя.

— Наистина си толкова пряма, колкото казват. Виждам, че Гарик все още не те е опитомил.

Въпреки че преди малко беше избухнала, Брена звънко се засмя.

— Ако разгледаш нещата по-отблизо, ще видиш, че този, който е опитомен, е Гарик. Не представляваше никаква трудност за мен.

— Чудя се дали той ще се съгласи с това — отвърна Перин и се приближи съвсем до ваната.

Брена се загледа дяволито в него.

— Харесва ли ти това, което виждаш? — закачи го тя, изненадана от себе си.

— Разбира се.

— Знай, че ако искаш да видиш повече, няма да стане. Любовниците си ще избирам аз, не те мен. И ти със сигурност няма да бъдеш между тях.

Той искрено се разсмя, и в зелените му очи засвяткаха огънчета.

— Това са много смели думи за жена, която зависи от благоволението ми. — Той разбърка с пръст водата. — Внимавай!

В гласа й се появиха стоманени нотки:

— Яни никога не би ми простила, ако те нараня.

Той се разсмя.

— И ти без съмнение би й казала, нали?

— Да.

Той отстъпи:

— От мен не бива да се страхуваш. Аз няма да те докосна.

— Не се страхувам от теб, Перин. Не се страхувам от никой мъж.

Той смръщи вежди.

— Дори от Гарик?

— Най-малко от него.

— Трябва да внимаваш, момиче — каза той сериозно.

С тези думи напусна стаята, оставяйки я да се чуди на неочакваното му предупреждение.

 

 

Гарик стоеше сам на дългата маса и привършваше голямата порция задушено. Беше се замислил над самотата, която го обгръщаше.

Кучето лежеше в краката му и удряше пода с опашката си, търпеливо изчаквайки да му хвърлят нещо. Гарик обичаше тишината, но понякога, както беше в случая, се разкайваше, че беше напуснал дома на родителите си и бе дошъл в тази студена празна къща.

Липсваше му топлината на семейството, разговорите и компанията им. Дори Ярмил не оставаше с него по време на ядене, защото тя беше в къщата само когато него го нямаше. Когато той си беше у дома, тя живееше в собствената си къщичка със сина си. И сега, когато той имаше по-малко роби, тя идваше само два пъти в седмицата, за да им нареди какво трябва да правят.

Гарик взе парче еленско и го даде на кучето. Скоро слугите щяха да приключат задълженията си в къщата и да се върнат в своите къщурки за през нощта. И тогава щеше да остане съвсем сам, и само кучето щеше да го последва в стаята му.

Преди три години си мислеше, че нещата ще бъдат по-различни. Колко се бе заблуждавал тогава. Беше се надявал, че ще има ново семейство, което би направило живота му по-щастлив.

Щеше да отгледа синове, които да прославят името му, и щеше да има съпруга, с която да споделя радости и тревоги. Какъв глупак е бил! Вече никога не би повярвал на жена дотолкова, че да я дари с любовта си. Никога не би допуснал да изпита същата болка отново. Кучето повдигна глава, когато от кухнята се чу радостният глас на Яни. Миг по-късно при него влезе Перин с широка усмивка на устата. Той поздрави Гарик и седна до него на масата.

— Заклевам се, че идваш да ме посетиш само за да прекараш повече време с тази жена — весело каза Гарик, щастлив, че бяха прекъснали мрачните му мисли.

— Допусни, че компанията й ми е по-приятна от твоята. Обикновено си в мрачно настроение, докато тя винаги е мила и весела с мен — засмя се Перин.

— Хм, трябваше да знам, че е единствената причина, заради която идваш тук. — Гарик се правеше на обиден. — Добре тогава. Освобождавам я от задълженията й, за да има време да ти се наслади.

— Обиждаш ме, Гарик. — Перин сложи ръка на сърцето си, за да подсили думите си. — Не е добре, когато един мъж предпочита компанията на жена пред възможността да прекара времето си с верен приятел.

— Да. — Гарик вече не се шегуваше. — Сега казвай къде беше толкова време? Липсваше ми на празненството, а и не съм те виждал, откакто се завърнахме от пътешествието.

— Събирах реколтата от малкото земя, която притежавам. Не съм като теб с толкова много роби и трябва да вземам участие в тази работа.

— Трябваше да ми кажеш, че имаш нужда от помощ, Перин. Моята реколта е събрана отпреди един месец. С радост щях да изпратя роби, които да работят за теб.

— Може би следващата година ще се възползвам от предложението ти, но само срещу заплащане.

— Искаш да оценяваш приятелството. Така ме обиждаш.

— Добре, Гарик, ще ти припомня какво си ми говорил, ако следващата година се завърнеш навреме от изток.

Върху лицето на Гарик се изписа изненада.

— Няма ли да отплаваш с мен догодина?

— Все още не съм решил — сериозно отвърна Перин. — На майка ми не й е добре да бъда далеч цяла зима.

— В търговията ни провървя — отвърна Гарик. — Много време загубихме при славяните, но това няма да се повтори.

— Това само Один знае със сигурност — каза Перин. — Ние можем само да предполагаме.

Яни влезе с две халби бира и мъжете млъкнаха. Гарик забеляза погледите, които си размениха Перин и момичето, и почти завидя на връзката им. Той също би искал да има жена без никакви задължения към нея.

Когато Яни излезе, Перин се ухили и се наклони към Гарик.

— Видях новото ти момиче.

— Е, и?

— Чернооката красавица. Тъкмо се къпеше.

Очите на Гарик потъмняха.

— И?

— Чудя се защо я държиш далеч от себе си, когато в леглото ти има достатъчно място за двама.

— От това, което казваш, съм сигурен, че не си говорил с нея, защото иначе нямаше да ми задаваш такъв въпрос. Тя наистина е роза, но бодлите й са твърде остри, за да се правя, че не ги усещам.

— Не е вярно, разговарях с нея малко — усмихна се Перин. — Тя първо ме подразни, веднага след това ме заплаши да не я докосвам.

— Ти направи ли го?

— Не, но се обзалагам, че ако след мен се появи друг, той няма да си излезе, без да й се порадва. Нямаш нищо против да я делиш с други?

— Защо трябва да я пазя? Може би точно това ще я постави на мястото й — ядно каза Гарик.

Перин се засмя.

— Ти не си изпълнил обещанието, което даде на празника. Момичето все още не ти се е подчинило, нали?

— Не ми припомняй за това пиянско обещание — намръщи се Гарик.

Той ясно си спомняше всичко, защото не беше толкова пиян, а просто ядосан на брат си Хю, който го дразнеше, като го убеждаваше, че никога не би могъл да се справи с жена като Брена. Тогава Гарик бе сложил ръце върху жертвения глиган, отреден на бога Фрей, бе отпил от свещената чаша и бе обещал пред всички, че ще я смири. Много малко знаеше тогава за трудната задача, която го очаква. Това, с което беше опитал, се беше оказало безполезно.

Тя не се чувстваше унизена, а напротив — доволна и това само допълнително го разяри. Да я бие с камшик, също не би помогнало. А и самият той беше против това. Въпреки че тя не се подчини на волята му, поне му служеше, макар и не по начина, по който той искаше.

— Значи не ти е прислужница?

— Не, работи в конюшните.

— И ти си го позволил? — попита Перин изненадан.

— Това е единственото, на което тя се съгласи — отвърна Гарик и се намръщи.

Смехът на Перин изпълни стаята.

— Явно не ме е излъгала, като ми каза, че подчиненият си ти.

— Тя е казала това?

Смехът на Перин замря и той се намръщи, виждайки гнева, който се изписа по лицето на приятеля, му.

— Хайде, Гарик, не бих искал да причиня неприятности на момичето.

— Нищо лошо няма да й се случи. По дяволите! На сутринта тя няма да бъде толкова доволна от себе си.

Сякаш тъмен облак обгърна Гарик. Перин го погледна и тихо въздъхна. Искрено съжаляваше за необмислените си думи и се надяваше момичето да не пострада заради него.