Джоана Линдзи
Зимни огньове (22)

Глава двадесет и втора

Брена влезе в конюшните и бързо затвори вратата, за да не излезе топлото. Тя се беше увила в тежката пелерина от меча кожа, която Гарик й беше подхвърлил в един от последните дни на лятото. Тук всички роби имаха такива горни дрехи, съшити от стари кожи, които бяха негодни за продан. Брена не беше доволна от нейната, защото, въпреки че беше чиста, беше груба и при това ужасно тежка. Беше сигурна, че Гарик нарочно я е избрал. Но тя беше принудена да ходи с нея, докато не намери начин да влезе в заключения склад, където Гарик държеше всичките си дрехи и хранителни запаси. Беше решила да се запознае със съдържанието му с помощта на Ерин. За бягството й бяха нужни оръжия, които също се намираха там.

В конюшните беше топло и острата миризма на коне и тор я изпълниха с носталгия по дома. Като дете беше прекарвала голяма част от времето си в конюшните на баща си. Всеки път, когато не се упражняваше с някакво оръжие или не следваше Ангъс, беше там.

Ерин не се виждаше никъде. Може би спеше и Брена не искаше да го буди. Беше й трудно да сдържа радостта си, когато видя Уилоу. Брена се затича към кобилата и от вълнение в очите й заблестяха сълзи.

— Уилоу, сладката ми Уилоу. Мислех, че никога вече няма да те видя — разплака се тя.

Не вярваше, че ще види нещо или някого от дома си, включително леля си и сестра си. Веднъж помоли Гарик да я заведе да ги види, но той беше отказал, без да й даде някакво обяснение, а тя беше прекалено горда, за да го моли втори път.

Брена прегърна Уилоу и животното изпръхтя и завъртя глава в отговор.

— Толкова съм щастлива да те видя отново — нежно каза Брена, — че дори ще ти простя последния път, когато ме хвърли на земята. Тук е истински ад, но с теб ще ми бъде по-лесно да го понасям.

— Кой е там? — обади се Ерин и след малко се показа от дъното на помещението. — О, ти ли си? Какво те води тук?

Брена нервно захапа долната си устна. Не искаше да лъже Ерин, но никой, дори този възрастен човек, когото имаше за свой приятел, не трябваше да знае тайната й.

— Вчера Анселм дойде в къщата — каза накрая Брена. — Говори много, но аз не разбрах нищо, затова дойдох да те питам какво иска той.

Тя отново се обърна към Уилоу и този път радостта пролича в думите й.

— Това е кобилата ми, Ерин. Какво прави тук?

Ерин се разсмя. Не беше разбрал, че Брена го излъга.

— Отново е твоя, Анселм ти я връща.

— Каза ли защо?

— Не, само ми каза да обясня на Гарик, че конят е за теб, не за него.

Брена не можа да сдържи смеха си.

— Мислиш ли, че Гарик ще се сърди?

— Разбира се, той и без това е вечно сърдит. Не мога да разбера какво става с това момче. Сега е по-зле, отколкото преди няколко години, когато за първи път се промени към по-лошо.

— Говориш за времето, когато Морна го е напуснала?

— Да.

— Предполагаш ли, че може да е в такова настроение, защото Морна се е върнала? — продължи Брена.

— Наистина не знам.

Брена също виждаше как се държи Гарик. Когато го видя за първи път, той често се шегуваше. Сега тя не го чуваше да се смее, а когато говореше, беше груб и рязък. Преди да замине последния път, дълго време не си бяха говорили. Между тях сякаш се водеше някаква тиха война.

В началото Брена смяташе, че причината е у нея. Но с течение на времето все повече се разколебаваше. Сега беше сигурна, че единствено завръщането на Морна го е променило. Дори и сега Морна беше част от него. Единственото, заради което той я мразеше толкова много, беше, че някога я беше обичал безгранично. Тази мисъл разстрои Брена и тя я пропъди, за да не се измъчва.

— Ще пояздя Уилоу, имаш ли нещо против, Ерин?

— Не, но…

Тъй като той не продължи, тя се усмихна.

— Дали ще се върна?

Той поклати глава и тя прибави:

— Все още не е дошло времето да напусна къщата на Гарик.

— Но сега ти си със собствената си кобила и тя може да те отведе, където пожелаеш.

— Не може да ме върне у дома, Ерин — тихо каза Брена и погледът й помръкна за малко. — Ела и ми помогни да се кача. Отдавна не съм яздила, а с Уилоу не съм била от месеци. Няма да се бавя, защото съм сигурна, че студът ще ме принуди скоро да се прибера у дома.

— Вече наричаш това място свой дом? — отвърна Ерин, докато й помагаше.

— Домът е там, където е сърцето, а моето сърце е отвъд това неприветливо море.

— За твое добро, момиче, се надявам, че един ден сърцето ти ще бъде тук.

Гарик си пробиваше път през гъстите борове, но в края на гората спря коня си. Един конник преминаваше през равната местност, покрита със сняг. Той ясно виждаше ездача, защото въпреки здрача небето беше достатъчно светло.

Гарик се възхити от грацията на сребристосивата кобила, която се стрелкаше през полето, но това красиво животно не беше негово, нито на някой от съседите му. Такъв кон беше виждал в конюшните на баща си. Ездачът беше дребен, не можеше да бъде баща му, нито брат му Хю. Майка му? Любопитството му нарастваше. Но изведнъж кожената шапка на ездача падна и той видя черната коса. Тогава любопитството му се смени с гняв. Брена е откраднала един от конете на баща му, друго обяснение не можеше да има. Тя се опитваше да избяга. Първата му мисъл беше да я настигне и да й покаже, че се е провалила. Но конят му се размърда и по този начин му напомни, че е изморен и няма да издържи уморителна езда.

Преди Гарик да реши какво да прави, Брена обърна коня и се насочи към падналата шапка, но не спря, а се опита да я вземе. Гарик се вцепени. Можеше да си счупи врата, ако за секунда загубеше контрол над животното. Тя направи завой и отново се насочи към шапката, за да опита още веднъж. Този път успя и дори я подхвърли във въздуха, както правят децата, когато са спечелили жадувана награда. Въпреки голямото разстояние между тях до него достигна звънкият й смях. Изненада го още повече, когато я видя да се връща в посоката, от която беше дошла и той забрави гнева си, че бе откраднала един от конете на баща му.

Тя не се опитваше да избяга, както си беше въобразил в началото. Нямаше да се наложи да я наказва. Беше щастлив, защото не искаше да я наранява. Вече не можеше да я вижда, защото се беше скрила зад хълмовете, по пътя за дома му, но смехът й все още звучеше в ушите му. В много случаи Брена реагираше като дете. Гневните й избухвания, пълното й непокорство, безразсъдната й смелост, на която беше свидетел само преди минути. Тя все още живееше с миналото, с дните от детството, когато се е възприемала като сина на лорд Ангъс, а не дъщерята, каквато всъщност бе. От Лини беше научил доста неща за Брена и повечето от тях противоречаха на казаното от Корделия. Не знаеше на коя от двете да вярва. Беше по-склонен да вярва на Корделия, защото тя потвърждаваше собственото му мнение за жените. Но знаеше, че в думите на лелята също имаше истина. Беше му казала, че Брена все още се оформя като характер.

По дяволите! Беше като омагьосан. Дори и да се мъчеше, не можеше да изгони от съзнанието си тази чернокоса девойка. Беше се надявал дългото отсъствие да му помогне, но дори когато ловуваше, Брена беше в мислите му. Малко успокоение беше, че Брена беше разсеяла мислите му за Морна, тъй като и сега той беше толкова мрачен, колкото и преди. Русата измамница и опърничавата чернокоса девойка — между тях нямаше никаква разлика, защото не можеше да вярва на нито една от двете.

Той пришпори коня. Връщаше се с много и най-различни кожи, които щяха да обработят за пролетта, когато отново щеше да отпътува за пазарите на изток. Беше изненадал две черни мечки по време на зимния им сън и беше убил едната.

Това беше чудесен повод, за да повика приятели и съседи, и да празнуват. На Брена това нямаше да й хареса, но да върви по дяволите. Напролет щеше да продаде мечата кожа, а защо не и самата Брена. Така щеше да я пропъди от мислите си. Но дали наистина щеше да я забрави?