Джоана Линдзи
Зимни огньове (24)

Глава двадесет и четвърта

Брена се наслаждаваше на омайната светлина на северното сияние. В почуда тя се взираше във виолетовите проблясъци на небето. Земята, сградите, всичко беше оцветено в нюансите на виолетово. Пред нея бе самата палитра от цветове. Ако не беше толкова студено, Брена безкрайно би стояла и наблюдавала това чудо. Но студът беше наистина непоносим.

— Хайде, Коран, да вървим, преди краката ми да са се вледенили, а с тях и аз самата.

Тя забърза редом с младежа. Той също беше обгърнат от виолетовия цвят и изглеждаше като фигура от гоблен. Цяло щастие беше, че Коран я попита дали не се нуждаят от повече провизии. Нямаше спешна нужда от нищо, но Брена каза, че ръжта за хляба е на свършване и, че ако я донесяха сега, Коран би могъл да спи до късно на другата сутрин.

Брена го накара да чака, докато напълни две торби. Скри едната под пелерината си и каза на Коран, че ще продължи с него, за да огледа дали няма да открие нещо друго, което да й трябва.

Това беше възможност, за която беше мечтала толкова време. Би могла да вземе оръжие и да го скрие, докато й потрябва. Ако намереше по-леко наметало, щеше да го смени със своето, въпреки че това й топлеше доста добре.

Беше благодарна, че е късно и останалите жени бяха заети да почистват остатъците от печеното.

Коран отключи вратата на склада и бързо запали свещта. Брена с разочарование видя, че в стаята имаше единствено хранителни запаси. Огромно буре, каквото се намираше пред къщата и в което събираха дъждовна вода, беше пълно почти догоре с ечемик. До него имаше още едно пълно с овес. По рафтовете висеше осолено месо. Имаше каци с ръж, ябълки и други сушени плодове. Огромни чували с грах, лук и орехи, по-малки торби с билки и подправки. Явно беше, че това, от което Брена имаше нужда, се намираше зад другата заключена врата в дъното на помещението.

— Какво има в другата стая? — невинно попита Брена.

— Там господарят държи съкровищата си.

— Имаш ли ключ?

— Да — отвърна Коран, — но мога да го използвам само когато господарят ми заповяда.

— Никога ли не си влизал сам?

— Разбира се, че съм — гордо отвърна той. — Четири пъти в годината чистя и лъскам оръжията. Кожите също се държат вътре.

— Ще ми отвориш ли вратата, Коран? Искам само да надникна.

— Не, не може.

— Моля те, Коран! — по детски се примоли тя. — Господарят няма да разбере. Бих могла да огледам, докато ти напълниш чувала със зърното.

Коран бавно поклати глава. Виждаше се, че ужасно го беше страх да направи това, което Брена искаше от него. Но тя бе решена да влезе в стаята.

— Не бива да правя това, Брена. Ако господарят разбере, ще ми наложат наказание с камшик, а може и по-лошо.

— Но той няма да научи, обещавам ти — продължи да настоява Брена. — В момента той се весели и дори не знае, че сме тук. Моля те, Коран, направи го за мен.

Той се поколеба още малко и след това се усмихна добродушно.

— Добре, но само докато напълня торбата.

Коран отиде до вратата и я отвори.

— Не трябва да докосваш нищо.

Тя импулсивно се наведе и го целуна по бузата.

— Благодаря ти, Коран. Няма да забравя това.

Бузите му поруменяха, той срамежливо наведе глава и отиде да пълни торбата.

Брена широко отвори вратата, за да влезе светлина в по-малката стая. Беше очаквала да види богатства, но не и такова изобилие, каквото се разкри пред очите й. Купчина кожи, броят, на които щеше да се удвои и утрои до началото на пролетта; сандък, в който бяха подредени скъпи платове — брокат, коприна, кадифе, изтъкани от най-фин материал; чаши за вино от месинг, сребро и злато с инкрустирани скъпоценни камъни. До тях се намираха гравирани подноси и кани. Една дълга маса беше отрупана с всякакви чудати предмети — статуетки от мрамор и слонова кост, кръст, покрит със скъпоценни камъни. В едно дървено ковчеже в средата на масата Брена видя такива скъпоценности, които замаяха съзнанието й — огърлица от рубини и диаманти, гривни — сребърни, златни, изящно гравирани или покрити със скъпоценни камъни. На пода имаше друго ковчеже, пълно със златни и сребърни монети.

Накрая Брена забеляза оръжията. Разположени от двете страни на стените, те бяха от всякакъв вид и големина. Арбалети, стрели, копия, брадви, мечове, саби, пики, а върху един рафт имаше ками със скъпоценности по тях. Брена отиде до този рафт и взе една от камите, върху която бяха инкрустирани кехлибари. Тя избра нея, защото кехлибарът беше любимият камък на Тор и той би могъл да й помогне.

Брена погледна към арбалетите и взе един, към който имаше допълнение, пълно със стрели. Сложи всичко това в сак, прикрепен към колана й, а под дрехата си затъкна меч. Когато реши да излезе от стаята, чифт прекрасни ботуши от черна кожа привлякоха вниманието й. Това бяха нейните ботуши! До тях бяха дрехите й, същите, с които беше на погребението на баща си. Беше с тях, когато загуби битката с Анселм Хаардрад. Бързо ги сграбчи, след това плътно се загърна с пелерината. Тъкмо навреме, тъй като Коран също току-що беше приключил.

— Не съм знаела, че Гарик е толкова богат мъж. — Тя се молеше Гарик да не забележи липсващите оръжия.

— Да, малко хора знаят това.

— Но той е толкова млад, кога е успял да събере тези богатства? В миналото сигурно често е участвал в нападения.

— Не, повечето от нещата, които виждаш тук, той донесе от изток. Господарят ни е много добър търговец.

След това Коран заключи вратите и двамата се върнаха в къщата.

 

 

Въпреки че беше среднощ, Брена все още не спеше. В стаята имаше огнище, но тя не го беше запалила и съжаляваше. Странно, но не си спомняше някога да й е било студено в родната къща. Там също имаше мразовити зими. Нейният дом! Беше толкова далече…

Там вече нямаше нито един близък човек. Ужасно й липсваше баща й.

Ако той беше жив, щеше да премине и ада, за да я намери.

Успокояваща мисъл, но невъзможна. Лини също й липсваше, тя беше близо, а всъщност толкова далеч. И можеше да е чудно, но сестра й също й липсваше.

„Ако не престана да се самосъжалявам — укори се Брена, — скоро ще се разплача.“ Миг по-късно тя чу стълбите да проскърцват под нечии стъпки и Гарик извика името й от коридора.

— Брена! — извика той отново.

— По дяволите, трябва ли да събуждаш цялата къща? — каза Брена, докато отваряше вратата. — Без съмнение, вече си събудил майка си с тези викове, това ясно ли ти е?

— Тази добра жена е свикнала да бъде вдигана от сън по време на празник — високо каза Гарик.

— От съпруга си, да, но не и от пияния си син — тихо произнесе Брена. — А сега какво искаш?

— Не съм пиян — спокойно каза той и като се усмихна, трапчинките се появиха на лицето му. — За да отговоря на любопитството ти, ще ти кажа, че съм дошъл за теб. — Със смях той я грабна и я понесе към своята стая.

Когато влязоха, я пусна на земята, погледна я, засмя се пак, но не я доближи.

— Ще пиеш ли малко вино с мен? — предложи той.

Тя се поколеба, съмнявайки се в искрената му веселост. За първи път й предлагаше вино. Беше казвал, че на робите не се разрешава вино.

— Да, ще пия с теб.

Брена се сгуши на леглото, докато той пълнеше чашите. В стаята гореше само една свещ и светлината, която хвърляше, беше оскъдна, но тя много ясно виждаше Гарик. Не изглеждаше пиян, както беше предположила в началото. Сега беше с други дрехи. Носеше тъмнозелени панталони с меки ботуши, гарнирани с бяла кожа.

Късата роба беше от бяла коприна, бродирана със зелен конец по края. На мястото на сребърния медальон, който обикновено носеше, сега върху гърдите му имаше златен медальон с огромен елмаз в средата. Тази нощ той беше необикновено привлекателен и на Брена й беше много трудно да откъсне поглед от него.

Отпи само една малка глътка от сладникаво горчивата течност, наслаждавайки са на вкуса й. След това сложи чашата в скута си и се загледа в Гарик, докато той отиваше до огнището, за да запали огъня. Беше забравила студа и всичко останало, единствено Гарик я интересуваше в този момент.

Огънят се разгоря и в стаята стана по-светло. Гарик взе чашата си й се присъедини към нея на нара, облегна се и отпи от виното.

Брена беше нервна, защото очакваше Гарик да направи нещо. Ръцете й щяха да се разтреперят, ако не беше стиснала с всичка сила чашата си.

— Не ти ли харесва виното?

Стресна се, когато той проговори, и виновно го погледна.

— Чудесно е.

Той се засмя.

— Тогава пий спокойно, а като го свършиш, ще ти налея още.

Брена отпи с надеждата, че така ще се подсили.

Но въпреки че виното загря кръвта й, все още беше напрегната. След известно време обаче започна да усеща, че се отпуска.

— Ако умреш, Гарик, какво ще се случи с мен?

Той я погледна с учудване.

— Нечестна игра ли започваш?

— Не, аз се бия честно, но да предположим, че не се завърнеш след някой лов.

Гарик въздъхна и замислено се загледа в чашата си.

— Тъй като нямам нито жена, нито деца, всичко, което притежавам, ще премине в ръцете на баща ми. Това ще ти хареса, Брена — сухо прибави той, а тя знаеше какво имаше предвид с тези думи.

— Защо мислиш така? Аз мразя баща ти дори повече, отколкото мразя теб.

— Ще продължаваш ли да го мразиш, ако те освободи? Това е неговото желание — раздразнено каза Гарик. — Сега той съжалява, че те е дал на мен.

Брена изпи виното си и сериозно каза:

— Тогава ме върни или ме продай на него.

Гарик я помилва по косата.

— И какво би направила за мен, ако се съглася на това?

Тя го изгледа изненадано.

— С какво бих заплатила, за да получа свободата си? Съгласна съм на всичко — промълви тя.

— Ще се любиш ли с мен?

Тя не се забави с отговора.

— Да, бих направила дори и това.

Гарик остави чашата си, притегли я в скута си и зарови глава във врата й. Устните му я изгаряха като нажежени въглени и тя тихо изстена, когато те се впиха в нейните. Изпусна празната чаша и го прегърна, привличайки го по-близо до себе си. Не знаеше дали го прави за свободата си или за себе си, но сега не я интересуваше. Желаеше го, затова показа несъгласие, когато я отстрани от себе си. Но когато видя, че започва да се съблича, се засмя, протегна се мързеливо и доволно, и също започна да сваля дрехите. Когато стана, се олюля.

— Изпила съм малко повечко вино.

Гарик не каза нищо, но се усмихна и й помогна да се освободи от дрехите си, след това я вдигна на ръце и я занесе на леглото.

Внимателно я положи и легна до нея. Тя усети ръцете му върху себе си, изненадващо нежни за толкова силен мъж.

Прегърна я, а пръстите му правеха странни, непознати неща с нея.

— Можеш да бъдеш сладка като мед, когато пожелаеш. — Гарик докосваше с устни нейните.

— Също и ти — промърмори тя, прокарвайки пръсти през къдравата му коса.

— Моята красавица — шепнеше й той, докато плъзгаше ръка по тялото й. Устните му се спряха върху гърдите й. Чувствата, които я обзеха, я накараха да му се отдаде изцяло, но тя все още му се противопоставяше. Когато ноктите й се забиха в гърба му, той издържа болката и вместо да се освободи от ръцете й, я целуна, дива страстна целувка, която сякаш отне цялата й сила и я направи неспособна да мисли за каквото и да било.

Само Гарик я интересуваше, целувките му, ръцете му, които страстно я прегръщаха, тялото му, притиснато в нейното, и горещия му, трептящ член, който търсеше отвора в нея.

Тя произнасяше името му и го прегръщаше, сякаш трябваше да съедини тялото си завинаги с неговото. Целуваше го страстно, а цялата й чувствителност се беше съсредоточила в слабините й и тя заключи в дълбините си последния му тласък, чувствайки неописуемо трептене в себе си.

Стигнала върха на удоволствието, Брена се пренесе в царството на съня.

Гарик дълго я наблюдава, а върху лицето му се четяха нежност и любов. Накрая той я прегърна и също заспа.