Джоана Линдзи
Зимни огньове (39)

Глава тридесет и девета

Трябваше й цял ден, за да обиколи езерото. Това беше най-опасната част от пътуването й. На много места трябваше да влиза във водата, защото скали препречваха пътя й. Водата беше леденостудена и Брена се страхуваше да не замръзне, докато изчакваше дрехите й да изсъхнат.

След това премина през местност, където нямаше никакъв дивеч, всичко беше покрито със сняг и тя трябваше да го разрива, за да намира храна за Уилоу, тъй като овесът отдавна беше свършил. Трябваше да се отклони на север, за да намери храна и за себе си. Премина по-малки езера и поточета, покрити с лед, и проклинаше хълмовете, които само я забавяха. Да се намери дивеч, беше много трудно. Тя се чудеше как Гарик успяваше да докара толкова кожи през зимата. С всяка стъпка, която я приближаваше към дома, ставаше все по-уверена, че ще успее. Пришките и раните, които беше получила, килограмите, които беше загубила, всичко това щеше да се оправи, веднъж да си стигнеше у дома. Гарик щеше да се грижи за нея и не след дълго тя щеше да се възстанови. Любовта му щеше да й помогне най-много. Това бяха мислите, които й даваха сила, когато я обземеше отчаяние, и правеха пътуването й поносимо.

Той щеше да бъде до нея, когато всичко това приключеше. Колко ли се беше измъчил заради нея и колко ли дни не е спирал да обикаля, за да я търси? Но вече сигурно е загубил надежда.

Накрая тя стигна земите, които познаваше, и силите й сякаш се удвоиха. Искаше й се веднага да стигне.

Когато отвори вратата на конюшните, Ерин беше вътре. Начинът, по който я погледна, показваше не само изненада, но и неверие.

— Да не си възкръснала от мъртвите? — с пребледняло лице каза той.

— Вярно е, че не малко пъти призовавах смъртта си, но въпреки това оцелях.

Той поклати глава, а в погледа му се четеше съжаление.

— Не трябваше да бягаш, Брена.

— Какво?

— Нито пък, след като си го направила, е трябвало да се връщаш.

При тези думи Брена се засмя.

— Не съм бягала, Ерин. Бях отвлечена от двама викинги, които живеят на отсрещния бряг на фиорда.

Искаше му се да й повярва, но всички факти говореха обратното. Все пак не той беше човекът, на когото тя би трябвало да дава обяснения.

— Изглеждаш много зле, първо ще ти приготвя храна.

— Не, ще се нахраня в къщата. Гарик там ли е?

Той поклати утвърдително глава и тя продължи:

— Знаеш ли, аз виках от другата страна на фиорда, но никой не ме чу. Не можех да остана там. Убих един от тези, които ме отвлякоха: сина на вожд.

Тя изглеждаше леко замаяна.

— Знаеш ли какво говориш, Брена?

Тя сякаш не го чуваше.

— Загубих представа за времето. Колко време ме нямаше, Ерин?

— Близо шест седмици.

— Толкова дълго?

— Брена!

— Погрижи се за Уилоу, Ерин. Тя пострада заедно с мен и сега има нужда от грижи. А сега трябва да видя Гарик, не мога да чакам повече.

— Брена, не влизай в тази къща.

Тя видя колко е загрижен той и това я озадачи.

— Защо?

— Няма да те посрещнат с добре дошла.

— Не ставай смешен, Ерин. Гарик също ли си мисли, че съм избягала?

— Да.

— Значи ето още една причина, поради която трябва веднага да го видя. Той трябва да знае истината.

— Брена, моля те!

— Всичко ще бъде наред, Ерин — каза тя и се запъти към вратата.

— Тогава ще дойда с теб.

Къщата беше топла. От кухнята се носеха примамливи аромати и изкушаваха Брена най-напред да се отбие там. Първа я видя Яни и на мига спря да върши това, с което се занимаваше. Очите й се изпълниха със страх, но Брена прегърна приятелката си, двете не си казаха нищо, защото Брена нямаше сили, а Яни беше прекалено объркана, за да каже нещо. Брена влезе в голямата зала и остави Ерин да обяснява.

Гарик беше до огъня с гръб към нея, когато тя се появи в стаята. Почувствал нечие присъствие, той се обърна и дълго време двамата се гледаха в очите. Първо в погледа му имаше изненада, после гняв, но тя не можеше да се сдържа повече и се хвърли с отворени обятия към него.

Почувства как тялото му се стяга и той не отговаря на порива й. Бавно се отдръпна.

— Значи се върна.

В погледа му и в тона, с който й говореше, имаше омраза, не само гняв.

— Загубила си пътя ли? — продължи Гарик по същия начин. — Или може би накрая си осъзнала, че сама не можеш да оцелееш.

— Тя казва, че не е избягала, Гарик. Отвлекли са я отвъд фиорда — бяха думите на Ерин, който също дойде в стаята.

— Това ли ти каза тя?

— Аз й вярвам — уверено каза Ерин. — Това обяснява защо кучето тогава се завърна мокро. Сигурно се е опитало да я последва през фиорда.

— Или, опитвайки се да я последва, е паднало във водата, което и причини смъртта му.

— Кучето е мъртво?

Гарик не обърна внимание на въпроса й и тя се обърна към Ерин, който тъжно поклати глава. От очите й потекоха сълзи, беше спечелила любовта на животното само за да причини смъртта му. Видя, че Гарик мисли същото и реши да му докаже, че вината не беше нейна.

— Арно беше този, който рани кучето. Той го ритна, защото Седрик щеше да го убие.

— Седрик?

— Тези двама мъже ме отвлякоха.

Той все още не й вярваше и това я ядоса.

— Трябва да ми вярваш, Гарик. Те бяха с кораб, за да могат да вземат и Уилоу. Искаха ти да помислиш, че съм избягала, и никой да не ги заподозре.

— Защо?

— Така не научих защо. Само знам, че някаква жена им е казала за мен. Държаха ме във фермата на Арно, но Седрик казваше, че съм негова. Когато дойде и поиска да ме има, аз го убих и избягах. Първо потърсих твоята помощ и виках от скалите на отсрещния бряг, но никой не ме чу. Не мога да плувам, не можах и да намеря лодка, така че заобиколих фиорда, единственото, което ми оставаше.

— Изведи я оттук, Ерин, преди да съм я наранил.

Ерин се опита да я хване, но тя му се изплъзна.

— Това е истината, Гарик. Защо ми е да те лъжа?

— Защото си мислиш, че бих ти простил и бих те върнал отново при себе си. Но е прекалено късно за това.

— Можеш да научиш истината, Гарик. Премини фиорда и там ще разбереш, че не лъжа. Ще научиш, че Седрик е умрял от ръката на жена.

— Да стъпя на земята на Боргсен, би означавало да намеря смъртта си. Но ти трябва да знаеш това, така както си научила и имената на мъжете. Не съм вярвал, че си способна на такива лъжи. Никой не би оцелял при такива условия, каквито ти описваш, и то през зимата. Отведи я в къщата на баща ми, Ерин.

— Защо там?

— Намеренията ми бяха, ако те намеря, да те продам на пазарите на изток. Там към робите се отнасят само като към роби, но тъй като ти беше подарък от баща ми, ще те върна на него.

— Хайде, Брена — обърна се към нея Ерин.

Ако Ерин не я държеше, тя щеше да припадне. Остави се в ръцете му, но на излизане от стаята отново се обърна към Гарик.

— Всичко, което ти казах, Гарик, е истина. Единствено любовта ми помогна да преживея всички тези ужаси и отново да се върна при теб. Трябваше да умра. Това със сигурност щеше да те направи щастлив.

Той стоеше с гръб към нея и тя почувства, че го е загубила завинаги. Вече абсолютно нищо нямаше значение за нея.