Джоана Линдзи
Зимни огньове (46)

Глава четиридесет и шеста

Цялата първа седмица след раждането на детето Брена се събуждаше скована от страх, докато накрая не се увери, че детето е добре. Леля й беше разказала невероятна история за това, което бе направил Гарик, но тя не можеше да повярва. Ако това беше вярно, ако той се интересуваше от детето, щеше да дойде да ги види. Но той не идваше.

Брена бавно се възстановяваше от раждането, но Селиг бързо наддаваше на килограми. Много й беше мъчно, че това се дължеше на други, защото тя имаше мляко в продължение на две седмици. Никак не беше съгласна с предложението на Елоиз друга жена да кърми Селиг, но накрая се предаде, защото разбра, че това е единственият начин детето да оцелее. За да компенсира това, тя прекарваше всяка минута със сина си, но леля й я смъмри и тя се почувства така, сякаш всички се стараеха да я отдалечат от детето й. Накрая сама разбра, че няма нужда толкова да глези рожбата си и беше се задоволила само да го облича, къпе и приспива. Когато той й се усмихна за първи път, тя знаеше, че чувства любовта й.

Беше време да се връщат в къщата си. Единствената причина, поради която тя остана толкова дълго в къщата на Гарик, беше, че не го беше виждала нито веднъж, през цялото това време. Не знаеше къде спи той и дали въобще е в къщата.

Яни и Мойда постоянно се въртяха около Селиг и говореха колко се е променил животът им след неговото раждане. Брена не задаваше никакви въпроси, защото това, че на тях им е по-добре, си обясняваше с факта, че Гарик сигурно е отишъл да живее някъде другаде, вероятно при Морна.

Когато каза на леля си, че е готова да се върне в дома си, Лини не се възпротиви.

— Ти ще живееш с мен, нали?

— За известно време, да, но след това ще се завърна в къщата на Анселм.

— Но ти вече си свободна и не си длъжна да се връщаш.

— Имам много приятели там.

Брена въздъхна.

— И ти липсва Елоиз?

— Да.

— А бащата на Гарик?

— Не ме е срам да си призная, че понякога споделям постелята му, Брена — каза Лини.

— Не мога да те обвиня за това, Лини.

— Знам, че единствената любов на Анселм е Елоиз, но той се интересува и от мен. Аз също я обичам. Това е една странна връзка между двете ни.

— Заслужаваш нещо по-добро.

— Не, Брена, аз съм щастлива. Знам, че мразиш Анселм, но…

— Вече не го мразя — прекъсна я Брена. — Когато, той за първи път взе в ръцете си сина ми, си спомних нападението на родната ми къща и жаждата за кръв, която бе изписана върху лицето му. А с такава любов държеше внука си! За много неща съм му благодарна. Все още не съм сигурна дали някога ще му простя напълно, но у мен вече няма омраза.

— Щастлива съм, че вече си помъдряла, Брена! — усмихна се Лини.

 

 

Брена се завърна в своята къщурка един ден преди първата зимна буря. Все още Гарик не беше видял сина си. След известно време и Лини се върна в дома на Анселм. На Брена й липсваше леля й, но все пак не беше останала сама. Лейла, жената, която Елоиз беше намерила за малкия Селиг, живееше с нея, а Корделия много често я посещаваше заедно с малкия Атол.

 

 

Този ден Брена се върна рано от лов, защото бързо беше свършила стрелите си и беше ядосана на себе си, че е изпуснала един заек. Когато приближи двора и видя коня на Гарик, я завладяха смесени чувства, но накрая надделя гневът. Как смееше да идва чак сега, седем месеца след раждането на сина си?

Тя бързо влезе в къщата, но виждайки гледката, която се разкри пред очите й, се спря. Селиг беше в скута на баща си, смееше се и си играеше с краищата на пелерината му. Гарик се изненада, когато я видя, но тя не забеляза това. Единственото, което виждаше, беше детето й и това колко щастливо беше то. Отново у нея се надигна гняв, защото на Селиг му бяха отказани бащинските грижи поради омразата на баща му към нея.

— Одобряваш ли името, което му дадох? — попита я той.

— Приех го, защото това беше единственото, което той получи от своя баща.

Гарик сложи детето на земята и двамата родители го загледаха как запълзя към някаква играчка под масата. Когато я стигна, то я завъртя в ръцете си, без да усеща напрежението, което витаеше в стаята.

— Съжалявам, че ме намери тук, Брена. Това няма да се повтори вече.

— Защо си дошъл?

— За да видя сина си.

— Защо чак сега, след толкова време?

— Наистина ли си мислиш, че не съм го виждал? Аз идвам тук поне веднъж в седмицата, но когато ти си на лов. А когато беше у дома, го виждах всеки ден.

— Но как?

— Когато го нахранеха, отивах при него и чак тогава ти го носеха на теб.

Очите на Брена заблестяха от гняв.

— Защо не знам нищо за това?

— Ти мислеше, че бих наранил детето, ето защо го виждах само тайно. Не исках да те разстройвам.

Брена се обърна към Лейла, която стоеше в ъгъла далеч от разговора, който се водеше на непознат за нея език.

— Защо не си ми казала, че бащата на Селиг идва да го вижда?

— Той има това право. Той не трябва да скрива любовта си към Селиг.

Брена пребледня. Не чу отговора. Тя беше доверила тайната си на Лейла, защото двете бяха постоянно заедно и си бяха споделяли всичко. А сега заради гнева й Гарик също знаеше.

Тя го погледна, той сякаш не беше забелязал, но тя не се стърпя.

— Ти ме чу да говоря езика ти, защо не ме обвиняваш, че досега съм мълчала?

— Беше тук достатъчно дълго, за да го научиш, Брена.

Прекалено спокойно го бе приел, за да продължи да го разпитва.

— Знаех езика ти, преди да ме доведат тук, Гарик. Това беше едно оръжие срещу теб, което ти не можеше да ми отнемеш, въпреки че не можах да го използвам.

— Знам това.

— Знаел си?

— Леля ти ми каза преди много време. Аз исках да науча повече за теб и тя ми разказа доста неща. Когато беше в треска, ти бълнува на двата езика.

— Защо не си ми казал, че знаеш?

— Исках ти да го направиш. И накрая ти си призна.

— Само че това вече няма значение.

— Не е вярно.

Брена почувства някаква топлина в гласа му. Той се приближи до нея и тя видя в очите му само обич и копнеж. В следващия момент я взе в прегръдките си, целуна я и желание обзе и двамата. Беше се опитвала да не мисли за него, но само се беше залъгвала, че може да го забрави. Но тя не можеше да заличи миналото. Загледа се в Гарик и го попита:

— Какво означава всичко това?

— Пролетта наближава, Брена, а баща ми ти е обещал да те отведе в родината ти.

Той се поколеба, борейки се с гордостта си.

— А аз не искам ти да заминаваш…

Изведнъж за Брена се появи искрица надежда.

— Какво искаш тогава?

— Искам да се оженя за теб. Искам да забравим миналото и да започнем отначало.

Думите му бяха като най-нежна музика за слуха й. Да му бъде съпруга, беше мечтата й преди, но си беше забранила да мисли за това, защото той с нищо не беше показвал, че има такива намерения. Защо се е променил?

— Мен ли искаш, Гарик, или говориш така, защото знаеш, че като замина, ще отведа Селиг със себе си?

— Обичам сина си, не мога да отрека това.

— Ами аз?

— Не бих се оженил за теб, Брена, само за да задържа детето при себе си. Искам само теб, другите жени нямат значение за мен. Бях толкова нещастен, когато не беше при мен.

— Но обичаш ли ме?

— След всичко, което ти казах, как би могла да се съмняваш в това?

В този момент радостта й беше безгранична.

— Значи накрая си повярвал, че не съм излъгала, когато втория път ти помисли, че отново съм избягала?

— Вече ти казах, че не искам да си спомням миналото.

Тя се отдръпна от него.

— Искаш да забравиш. Значи все още не ми вярваш.

— Ти се закле, че си убила Седрик Боргсен, а той е жив.

— Това не е възможно!

— Видях го с очите си.

— Но той падна върху меча си. Как е възможно да е оцелял след това?

— Престани да се правиш, Брена! — остро каза Гарик. — Вече казах, че няма да се занимавам с миналото.

— Но ти не ми вярваш!

— Знам защо си тръгна тогава, защо наруши дадената дума. Беше непростим начинът, по който се отнесох с тебе, знам, че не бях прав, затова ти избяга, а после се върна, но не пожела да си признаеш. Но това сега няма значение, аз те обичам и ти прощавам всичко.

— Но не ми вярваш.

Той се обърна, показвайки й по този начин своя отговор без думи. Селиг се разплака и Лейла отиде да го утешава. Брена с отчаяние се загледа в сина си — той никога нямаше да узнае кой е баща му. Надеждите й отново бяха пречупени.

— Тръгвай си, Гарик. Аз не мога да се оженя за теб при положение, че ти не ми вярваш — с равен глас каза тя, а мъката й беше очевидна.

— Може би след време…

— Не, това неверие винаги ще съществува между нас. Не ми се искаше да се получава така, защото аз винаги ще те обичам, Гарик.

— Поне остани тук. — Той погледна първо към нея, след това към сина си. — Не го отнасяй толкова далеч от мен.

Господи, толкова я болеше да гледа как той се измъчва.

— Не ме мисли за безчувствена и безсърдечна, но не мога да остана тук. Да бъда толкова близо до теб, да те желая и да знам, че никога няма да те имам. Това е непоносимо, Гарик.

— Все пак има време, докато тръгнете с баща ми, помисли и ако промениш решението си, върни се при мен.

Той си тръгна и тя изплака мъката си на рамото на Лейла. Единствено голямото разстояние между тях щеше да й помогне да го забрави.