Джоана Линдзи
Зимни огньове (5)

Глава пета

Брена беше седнала върху удобното си легло и лъскаше меча си с усърдие, идващо от уважението, което изпитваше към това чудесно оръжие. Беше лек, а острието му беше остро като бръснач.

При това беше подарък от баща й за десетия й рожден ден. Върху сребърната дръжка беше изписано името й, а около него бяха разположени рубини и сапфири, големи колкото грахови зърна. Брена държеше на този меч повече от всичко друго, което притежаваше, тъй като беше символ на гордостта, която баща й изпитваше към постиженията й.

Издигна меча нагоре, а в главата й се въртяха мрачни мисли.

Дали щеше да се промени, когато се омъжи? Дали ще може някога отново да владее добре този меч, да се бие така, както мъжете умеят да се бият? Или винаги ще трябва да постъпва като жена и никога вече да не упражнява уменията си. Проклети да са мъжете. Тя няма да позволи такова отношение към себе си. Да бъде подчинена и контролирана! Не, тя няма да бъде покорена. Тя е Брена Кармарам, не някаква си обикновена, глуповата девойка. Ядосана от този поток на мислите си, Брена не чу леля си, която беше влязла в стаята. Лини се загледа в своята племенница с изморени, натъжени очи.

Тя се беше грижила сама за болния си съпруг през всичките месеци на неговото боледуване и всеки ден бе отнемал от силите й. Когато той умря, част от нея също си отиде с него. Сега тя правеше същото за брат си Ангъс и се молеше на господа да го спаси.

Брена се стресна, когато с крайчеца на окото забеляза изнурената фигура на леля си. Обърна се към Лини и едва я позна. Косата й беше разбъркана, робата — замърсена, но това, което беше променено почти до неузнаваемост, беше лицето й. То беше бяло, като тебешир, устните — стиснати, а покрай очите имаше тъмни кръгове.

Брена стана от леглото и заведе леля си до позлатената кушетка до прозореца.

— Лини, ти си плакала. Какво се е случило? — попита загрижено.

— Брена, момичето ми, в този миг животът ти се променя толкова много! Не е честно всичко да ти се струпа наведнъж.

Брена слабо се усмихна.

— Ти си плакала за мен? Не трябва.

— Не, скъпа, не за теб. Баща ти почина.

Брена отстъпи назад силно пребледняла.

— Не можеш да се шегуваш така с мен! — рязко каза тя. — Това не е вярно.

— Брена! — промълви Лини и като прегърна племенницата си, каза: — За това не бих те лъгала. Баща ти почина преди час.

Брена поклати бавно глава, отричайки казаното:

— Той не беше толкова болен. Той не може да умре!

— Ангъс страдаше от същото заболяване, което имаше и моят съпруг. Поне не се мъчи дълго.

Очите на Брена се изпълниха с ужас.

— Ти си знаела, че той ще умре!

— Да, знаех.

— За бога, защо не ми каза? Защо ми позволи да вярвам, че той ще се оправи?

— Така пожела той. Забрани ми да казвам на когото и да било и най-вече на теб. Не искаше да те вижда как ридаеш до леглото му. Винаги е презирал сълзите и моите са му били предостатъчно.

Брена се разплака за първи път в живота си.

— Но аз трябваше да се грижа за него. Вместо това аз мислех само за себе си.

— Той не искаше ти да страдаш, а ако знаеше за болестта му, щеше да бъдеш ужасно нещастна. Сега ще скърбиш известно време, но болката ще затихне и ще остане скрита някъде дълбоко в теб. А и наближаващата сватба ще ти помогне.

— Не! Сега сватба няма да има!

— Но баща ти е дал дума, Брена. — Лини говореше малко нетърпеливо. — Ти трябва да я спазиш, въпреки че е мъртъв.

Брена не можа да сдържи риданията си.

— Защо той трябваше да умре, лельо? Защо?

 

 

Лорд Ангъс беше погребан през една ясна, ведра сутрин. Птиците току-що бяха започнали да поздравяват новия ден, а ароматът на диви цветя изпълваше студения въздух.

Брена беше цялата в черно, очите й бяха сухи. Носеше туника и панталони, а върху тях — къса мантия, украсена по ръбовете със сребърен конец. Дългите черни къдрици бяха сплетени и както винаги — прибрани под пелерината. Единствените контрастни цветове бяха белотата на лицето й и блестящото сребро на меча й.

Леля й беше изразила несъгласие с облеклото й, но Брена беше непреклонна. Баща й се беше отнасял към нея като към момче и така я беше възпитал. Тя трябваше да бъде облечена като момче при последното му изпращане.

Хората от селото също бяха там и много от тях плачеха. Лини стоеше отдясно на Брена и нежно беше прегърнала момичето през раменете. Корделия и Дънстан бяха от лявата й страна. Дънстан изказа думи на възхвала към починалия, но Брена не ги чу. През това време тя съживяваше спомените: виждаше едно малко дете, легнало в коленете на баща си. Последва друга картина: баща й, окуражаващ я, когато за първи път се качи на кон. С умиление си припомняше тези тъй скъпи на сърцето й мигове. Без баща си беше несигурна и чувстваше някаква ужасна празнота в себе си. Но пред хората стоеше гордо изправена. Само очите й бяха изгубили своя блясък. Изпълнени с мъка, те издаваха болката й.

Моментът, в който Дънстан млъкна, беше тежък и тържествен. Точно тогава всички присъстващи с изненада забелязаха ездач, който се стрелна между дърветата и стигна до мястото, където се бяха събрали. Той скочи от коня и бързо си проправи път през тълпата до Брена.

— Годеникът ти пристигна! — Беше останал почти без дъх. — Връщах се от Ейнджълсий и минах край тях.

— Как разбра, че това е той? — неспокойно запита Брена. Тя не беше подготвена за такива новини, не точно сега, когато се сбогуваше с баща си.

— Кой друг би могъл да бъде? — каза мъжът. — Това бяха много мъже, всичките едри и русокоси. Сигурен съм, че са точно хората, които очакваме.

Из тълпата се разнесоха тревожни гласове, но Брена мислеше единствено за трудното положение, в което се беше оказала.

— Защо точно сега? — отправи тя въпрос към небесата.

Лини я прегърна.

— Няма нищо, мила моя. — След това се обърна към мъжа и го попита дали са далеч.

— От другата страна на гората — каза той и посочи на северозапад. — На около миля от тук.

— Много добре — каза Лини. — Значи ще можем да ги приемем в къщата. Вие, хора, се върнете в селото. Не трябва да се страхувате от тези викинги. Те идват с мир.

Когато се прибра в къщата, Брена закрачи нервно из голямата гостна, Фергюс седеше разтревожен с останалите членове на семейството. Той носеше известна отговорност за пристигането на викингите и нямаше търпение да ги посрещне както трябва. Беше прекарал немалко време на вражеска територия, докато открие клана Хаардрад. Беше го приел старейшината на рода и двамата дадоха дума, че всичко ще стане така, както е било уговорено. След смъртта на лорд Ангъс младоженката ставаше наследничка на голямо богатство, защото сега и земята, и къщата бяха нейни, а това означаваше, че са и на съпруга й. Викингите наистина щяха да останат много доволни.

— Брена, скъпа, по-добре ще бъде, ако си облечеш робата — каза Лини.

— Не!

— Брена, не можеш да посрещнеш съпруга си по този начин. Какво ще си помисли той?

— Казах не — рязко отвърна Брена и продължи нервно да обикаля из стаята.

Корделия гледаше заварената си сестра самодоволно, защото знаеше какво най-много измъчва Брена в този момент.

Младото момиче не знаеше дали годеникът й няма да поиска да се оженят, преди да отплуват. Значи това можеше да се случи още тази вечер или на утрешния ден. Това означаваше, че й предстои първата брачна нощ, а Брена изпитваше ужас от това, което я очакваше. Корделия едва се сдържаше да не се разсмее на глас. През първата нощ Брена ще изпита болка и благодарение на сестра си ще мисли, че това винаги ще е така. Какво сладко отмъщение! Само ако можеше да присъства на тази гледка!

Брена също мислеше за това. Тя не беше готова за семеен живот и никога нямаше да бъде. Не беше свикнала да понася болка, без да може да отмъсти. Ще се бори! Какво щеше да се случи, ако убиеше съпруга си, че изисква правата си?

Тогава тя самата щеше да загине.

Такива мисли се въртяха в главата й, когато първият голям камък удари външната врата. Всички извикаха от изненада. Въпросителни погледи се срещаха объркани, но когато от двора долетя задавен плач, последван от удар по вратата, Брена се втурна към прозореца и не повярва на това, което видя.

— Божичко, те нападат!

Един слуга лежеше обезглавен на пътеката за конюшните, а дворът гъмжеше от викинги, техните мечове, брадви и копия. Двама мъже правеха катапулт. Трети камък удари вратата. В подножието на хълма черни кълбета дим се издигаха към небето. Селото гореше. Брена се обърна към присъстващите в стаята. Уиндъм също беше там и тя му отправи поглед, пълен с упрек.

— По този начин ли викингите идват, за да вземат със себе си булката?

Уиндъм мълчеше и Фергюс неуверено произнесе:

— Не е възможно това да са викингите, които очакваме.

— Тогава виж и кажи дали са те, или са някои други! — заповяда му Брена.

— Успокой се, Брена — каза Лини, въпреки че собственият й глас издаваше вътрешно безпокойство.

Фергюс отиде до прозореца и веднага разпозна високия вожд на рода Хаардрад. Анселм беше застанал пред мъжете си и издаваше заповеди.

— Не е възможно! — извика Фергюс, обръщайки се към изплашените хора в стаята. — Той даде честната си дума!

Поредният камък, ударил вратата, подтикна Брена към действия:

— Уиндъм, с нас ли си, или ще се присъединиш към измамните си сънародници? Трябва да знам това, преди да съм обърнала гърба си към теб.

Уиндъм изглеждаше силно засегнат.

— С вас съм, лейди. Не мога и не искам да имам нищо общо с такива хора като тези долу.

— И така, тези глупаци ни дадоха време да се приготвим, докато обстрелваха незаключена врата. Дънстан, сложи резето.

Дънстан отстъпи назад, а в очите му се четеше ужас.

— Брена, те са тридесет, а може би и повече, а ние сме трима.

— Четирима, не виждаш ли? — извика тя. — Да не би да си мислиш, че аз ще стоя и ще гледам?

— Брена, бъди разумна. Нямаме никакъв шанс!

— Нима предлагаш да се предадем? Глупчо, нима забрави Холихед Айлънд? И тези, които се биха, и останалите, всички бяха избити. А сега заключи вратата. Фергюс, събери слугите и ги въоръжи. Уиндъм, ти укрепи останалата част от къщата и ме чакай в голямата зала. Ще посрещнем с готовност тези изверги.

Всички се втурнаха да изпълняват заповедите й, без да задават повече въпроси. Корделия се беше свила в ъгъла и истерично плачеше. Лини също едва сдържаше сълзите си, когато сграбчи Брена за ръката, за да я възпре.

— Не можеш да се биеш с тях, Брена! Ще те убият заедно с мъжете!

— И без това ще ме убият, лельо! Моят баща ме е научил да се бия за честта си, а не да хленча.

— Ако не им се съпротивляваш, те няма да те убият. Те вземат жените…

— Никога! — прекъсна я Брена. — По-скоро ще умра, отколкото да стана пленница на викингите.

С тези думи Брена излезе от стаята, оставяйки Лини и Корделия на молитвите им. Преди обаче да успеят да съберат всички слуги и да ги въоръжат, вратата беше разбита и в същия момент дузина жадни за кръв мъже влетяха в залата, а от двора се чуха смразяващи кръвта крясъци.

Брена беше застанала до стълбите с изваден меч в леко разкрачена стойка. В тоя момент край нея прелетя брадва, която едва не я улучи. Дънстан беше първата жертва. Викингите се разделиха на групи. Трима влязоха в гостната, шумно затваряйки вратата след себе си, другите се насочиха към останалите стаи.

Когато Уиндъм се завърна, трябваше да се сражава с двама викинги. Той се биеше храбро, но беше стар и бързо се измори. Успя да убие единия, преди да умре.

Към Брена се насочиха петима. Четирима минаха край нея, изкачиха стълбите и се изгубиха в лабиринта на втория етаж. Тя без страх посрещна последния.

Неговият широк меч беше по-тежък от нейния и всеки удар, който тя нанасяше, беше посрещан с огромна сила. Ръката и гърбът я боляха, но виковете, които се чуваха иззад затворената врата на гостната, й вдъхваха решителност и кураж. Със сила, която не беше подозирала, че притежава, тя изби меча от ръката на противника си и го прониза. Но срещу нея веднага изникна друг. Силата й се изчерпваше, тя продължаваше да се бори, докато с един мощен удар противникът й не счупи меча й на две.

Брена невярващо загледа дръжката в ръката си, затова нито видя смъртоносния удар, насочен към нея, нито чу изпълнения с болка вик на Фергюс:

— Спрете! Това е лейди Брена!

В същия миг Фергюс се появи между нея и блестящото острие, за да я отблъсне. Огромното оръжие отсече ръката му и Фергюс падна в краката на Брена. Анселм загледа момичето с любопитство. Беше се бил с нея и едва не я беше убил. Без съмнение, щеше да се покрие със слава след такава постъпка. Никога нямаше да успее да превъзмогне такова нещо, ако се беше случило. Значи това беше момичето, за което щеше да се жени синът му. Красива девойка, помисли си той, след като я огледа, при това безстрашна. Никога преди не беше виждал такава жена. Тя дори беше успяла да отстрани един от мъжете му и той щеше да носи този срам със себе си, докато е жив. Победен от жена! Жалко, че беше враг. Тази чернокоса красавица би могла да бъде прекрасна съпруга на сина му. Би могла да отгледа синове с нечувана дързост и сила. Наистина имаше за какво да съжалява. Слугите, които бяха закъснели, бяха нападали облени в кръв край Брена. Виковете от гостната бяха спрели. Двама викинги излязоха оттам и като се смееха и потупваха по гърбовете, се присъединиха към останалите, които вече грабеха къщата. Дали Лини и Корделия са също мъртви, чудеше се Брена.

От горния край на стълбите се чу задавен вик и Брена се обърна, за да разбере коя е нещастната жертва. Беше Алена, а в ръката й имаше къс кинжал. Той тъкмо се изплъзваше от пръстите й, когато Брена я погледна. Добрата стара жена с пепеляво лице и широко отворени очи се изтърколи надолу по стълбите, докато накрая падна в огромна локва от нейната собствена кръв. От гърба й стърчеше брадва и от там обилно шуртеше кръв. Това беше последното нещо, което съзнанието на Брена успя да възприеме. След това нещо в нея се пречупи и тя бе залята от непрогледна тъмнина. Това не я откъсна съвсем от действителността, тъй като все още чуваше гласове и стоеше изправена. Някой викаше безспирно. Беше толкова близо, че тя чувстваше, че само да протегне ръка и ще го докосне. Но не можеше да се мръдне.

— Анселм, не можеш ли да накараш тази жена да млъкне? Лудостта й започва да дразни хората ми. Няма да я търпят дълго и ще я убият.

— Знам само един начин, който може да помогне — уморено отвърна Анселм.

Брена не усети удара. Тъмнината я обгърна плътно отвсякъде. Вече не чуваше ужасните, обезумели писъци.